Елизабет Адлър
Рано или късно (23)

Глава 22

Карлос Ортега беше на ръце и колене, с лице, почти залепено до една приличаща на стик лозова пръчка. Той я оглеждаше от върха до края и после обратно, изключително внимателно.

— Виждате ли това, сеньор? — Той посочи едно крехко израстъче, сякаш готово всеки миг да се отчупи. — Тези лози са дали пъпки, после са били присадени на корени за каберне. Но са били занемарени и повредени от лошото време. Корените още са добри. Ако се отнасяме с тях като с бебета, ако ги гледаме грижовно и много ги обичаме, сеньор, те ще се съживят.

Той вдигна поглед към него и се усмихна лъчезарно, а Дан каза:

— Искаш да кажеш, че не е достатъчно да дам всичките си пари за тези лози, а трябва още и да ги обичам! Звучи ми така, сякаш съм сключил неравностоен брак, Карлос.

— Не, не, сеньор, това не е същото, като да обичаш жена. Това тук са вашите деца. — Той се изправи на крака и изтупа праха от коленете си с помощта на сламеното си сомбреро. — Това са добри новини, сеньор Дан. Аз вече ви спестявам пари.

Сега Дан коленичи и втренчи поглед в лозите. Чувстваше топлината, която се излъчваше от земята, вдъхваше аромата на почвата и виждаше малки червени петънца, които бяха почти пъпки. Изведнъж го завладя гордост. Това беше неговата земя, неговите лози, неговите проклети пъпки.

— Колко? — запита той и се върна отново на земята, преди да се е издигнал прекалено много във висините на поезията.

Карлос подръпна замислено мустаците си.

— Добрите пъпки за сорта каберне вероятно струват по десет цента бройката.

Дан засия, това число не му звучеше особено страшно.

— За целия хълм — Карлос се обърна и огледа внимателно склона, — може би трийсет, четирийсет хиляди долара.

Дан въздъхна примирено. Трябваше да предположи. Във винарството всичко звучеше разумно, докато не пресметнеш количеството.

— Мисля, че е по-добре да поискам още една среща с управителя на банката.

— Да купуваш напъпили лози, е като да правиш любов — каза Ортега, без да обърне внимание на забележката за банковия управител. — Започваш да опознаваш жената, да долавяш характерния й аромат, той се запечатва в паметта ти… Точно това търсиш и когато купуваш лозови пръчки. В ноздрите си усещаш богатия аромат на виното. — Той вдъхна дълбоко, след което издиша шумно и поклати глава от удоволствие. — Първо, сеньор се обадете на организацията „Сортови семена“ в Дейвис. Ако при тях няма от сорта каберне, ще отидем до Напа. Познавам перфектно лозята там. По-късно, като наближи времето за гроздобера, ще опитаме гроздовете. И аз ще разбера дали имаме от най-добрия сорт. — Карлос вдигна екзалтирано поглед нагоре. — Ще произведем първокачествено каберне!

Дан искрено се надяваше той да се окаже прав.

— Кога ще можем да присадим пръчките?

— Юли. Ако се намирахме още малко на север, щяхме да направим това през август, но тук имаме достатъчно топлина.

Дан гледаше лекия наклон на склона и си го представяше засаден с лозя, натежал от узрели гроздове, готови да бъдат откъснати. Вече половин дузина работници от мексикански произход се бяха събрали в подножието на хълма, с наведени гърбове, защото изкореняваха плевелите и поправяха тръбите. От ръждясалия стар пикап на Ортега се чуваше весела музика, а Панчо се беше настанил на предната седалка, с увиснал език, и наблюдаваше сцената. От върха на хълма чуваха ударите с чук на дърводелеца, който поправяше верандата и виждаха Флорита, която простираше прането на въжето, опънато пред кухнята. Конете бяха в конюшните, а само след няколко дни щеше да спи в собствено легло. Мястото започваше да придобива облика на дом.

 

 

Когато се върна в стаята, отредена за негов кабинет, чу, че телефонът звъни. Той побърза да вдигне слушалката.

— Ранчото „Бягащите коне“.

— Звучи така, сякаш ранчото е наистина реалност — каза Пятовски.

Дан долови насмешката в гласа му.

— Разбира се, че е. Само дето днес излезе, че ще ми струва още трийсет-четирийсет хиляди долара.

— За какво, по дяволите?

Той звучеше така, сякаш е подивял от гняв, и Дан се засмя.

— За напъпили лози, Пятовски. Но ти не знаеш какво означава това, а аз нямам намерение да ти обяснявам. Просто ми имай доверие. Ортега казва, че ще произвеждаме страхотно каберне.

— Който и да е Ортега, щом може да те убеди да дадеш трийсет хиляди долара за лози, значи е истински майстор на убеждаването. Това са много пари, човече.

— Да, така и ще кажа на банковия директор. И така, кажи за какво се обаждаш? — Дан подпря обутите си в ботуши крака на бюрото и прокара длан през покритата с прах коса, като мислеше, че би било чудесно да вземе душ. — Кога ще дойдеш насам?

— Просто искам да обмислиш информацията, която ще споделя с теб, да я прокараш през съсухрения си от калифорнийското слънце мозък. Преди той да е атрофирал, разбираш ли ме? Хванах нещо в компютъра тази сутрин. Не мисля, че вече си чул нещо по телевизията, освен че е станало още едно убийство, защото от полицията не са съобщили никакви подробности. За убита проститутка в тиха алея, недалеко от булевард Сънсет.

Дан наостри слух, когато Пятовски направи театрална пауза.

— На челото й имало издълбан кръст, Касиди. От слепоочие до слепоочие. От линията на косата до носа.

Дан подсвирна тихо от изненада.

— Това е нашият убиец, който обича да оставя подписа си. Прав бях.

— За нещастие на проститутката, прав си бил. А сега човекът се намира в твоя район. Свързах се с местното управление на полицията, с ФБР, дадох им информацията за жената от Таймс скуеър, за да сравнят бележките. Човекът е същият, да, използван е същият нож, вероятно джобен формат с остър бръснач. И не се съмнявам, че ще го направи отново. И то скоро.

— Когато отново го прихванат — добави Дан замислено.

— От полицията отправяме предупреждения — каза Пятовски. — Мисля, че от тях ще има полза. За момичетата — проститутките, които той предпочита. Когато дойда натам, мисля да се отбия в полицейското управление и да видя как вървят нещата. Малко сътрудничество, нали знаеш?

— А кога ще дойдеш насам?

— До две седмици. Около петнайсети може би. Това устройва ли те?

— Хъни ще бъде готова и ще те чака.

— Коя е Хъни? — В гласа на Пятовски се долавяха подозрителни нотки и Дан се засмя.

— Почакай и ще видиш, детективе. Гарантирам, че ще бъде изненада.

— Да, обзалагам се. Между другото, какви са жените там, в слънчевата страна?

— Зашеметяващи — отговори Дан, като мислеше за Ели. — Страхотни, наистина.

— Е, това поне е нещо положително. Обзалагам се, че по нея нямаш толкова разходи, колкото по напъпилите лози. И сигурно е по-забавна от тях.

— Можеш да се обзаложиш на всичко, каквото пожелаеш. Но ако се държиш възпитано, може да ти позволя да се запознаеш с нея.

— Ако тя обича възпитаните и покорни мъже, какво общо би могла да има с Даниъл Патрик Касиди?

— Не мога да си представя, Пятовски. — Като се засмя. Дан остави слушалката. Загради числото петнайсет в календара, на който имаше изобразен трактор, а после започна да си задава различни въпроси за убиеца, чийто подпис беше кръстът.

Беше готов да се обзаложи, че е пуснат наскоро на свобода затворник. Едно убийство на източното крайбрежие, едно — на западното. Дали не е шофьор, който пътува на далечни разстояния? Или пък е някой откачен, решил да задоволи сексуалните си фантазии, свързани с холивудските красавици? Той сви рамене. Какъвто и да беше, сега това не беше негов проблем. Трябваше да се тревожи единствено за лозите си.

Ръката му се насочи неуверено към телефона. Можеше да се обади на Ели просто за да й каже: „Здравей, как си днес? Благодаря, че се отби онзи ден. За това, че донесе храна, че ми прави компания… Много ми харесва да спиш на моя диван.“

Набра номера й.

Сърцето на Ели подскочи, когато чу гласа му.

— Тъкмо си мислех за теб.

— Така ли?

— Исках да ти се обадя, за да ти благодаря. Много ми беше приятно.

— На мен също. Благодаря ти за храната. Съжалявам, че Панчо изяде пържолите.

Тя се засмя.

— Няма нищо. Следващия път…

— Точно за следващия път — побърза да се намеси той. — Знам, че си много заета бизнес дама, иначе бих предложил да се срещнем по-скоро. Но, при тези обстоятелства, какво ще кажеш за следващата седмица? Мислех си, че може би ще искаш да разгледаш лозята ми.

— Да, бих искала.

Звучеше съвсем искрено и той нетърпеливо добави.

— След това можем да излезем да вечеряме някъде.

— Къде?

— Какво ще кажеш за „При Моли“?

Ели се засмя.

— Тя конкуренция ли ми е?

— Ни най-малко, тя е италианка, не французойка. И държи пицария, не бистро.

— В такъв случай, бих искала.

— Добре.

Тишината увисна между тях като копринен воал.

— А как са фермерските ти длани? — запита тя тихо, като притисна слушалката към бузата си.

— Топли и потни, с пръст под ноктите.

— Звучи като самата реалност.

— Започвам да се справям, с помощта на Карлос.

— Имам клиенти. Ще ми разкажеш за това по-късно. Нямам търпение да науча всичко.

— Аз също нямам търпение да ти разкажа — каза той.

Все още мислеше за нея, когато набираше номера на Дейвис, с когото трябваше да преговаря за лозовите пръчки.