Елизабет Адлър
Рано или късно (10)

Глава 9

На сутринта след убийството, Бък отиде до клона на Американската банка, който се намираше на Мадисън авеню. Усмихна се доволно, когато видя отражението си в стъклените входни врати. Можеше току-що да е минал под портала на Харвард клъб. Изглеждаше точно толкова елегантен в консервативното си сако от туид, закопчаната догоре синя риза и блестящи от чистота кафяви обувки. Хората винаги повтаряха, че произходът на един мъж си личи, а майка му със сигурност го беше възпитала като джентълмен. Засмя се високо, на глас, само като си помисли за нея. Все още беше усмихнат, когато уверено отиде до един от счетоводителите, представи личната си карта и помоли да го осведомят за състоянието на спестовния му влог.

— Разбира се, мистър Дувийн.

Жената му се усмихна приветливо и той й се усмихна в отговор. Този път — никакви задявки от рода на онези, чрез които изпитваше силата си във влака. Днес той упражняваше чара си. Беше тук по работа и, освен това, трябваше за малко да се скрие. Само за малко.

Подсвиркваше си тихичко своята любима мелодия, докато чакаше и мислеше колко е хубаво, че отново може да се владее. Че притежава такава власт и сила. Най-голямата от всички — властта над живота и смъртта. Тази млада жена тук не знае какъв късмет има, че днес той не е в настроение. Че умът му е зает с по-важни неща. С планове за неговото бъдеще.

— Готово, мистър Дувийн. — Тя му подаде компютърна разпечатка. — Мога ли да направя нещо друго за вас днес?

Той бързо провери цифрите. Имаше точно трийсет и пет хиляди сто и двайсет долара.

— Бих искал десет хиляди в брой, а останалото да се прехвърли незабавно в текуща сметка.

Подписа необходимите хартийки, прибра в джоба си десетте хиляди и излезе на Мадисън авеню, чувствайки се като господар на света. После отиде до „Четирите сезона“, където изпи две питиета, за да отпразнува свободата си и получаването на парите. Изяде превъзходен обяд, състоящ се от добре препечен морски костур и салата, по време на който се преструваше, че чете последния брой на „Уолтър стрийт джърнъл“, докато всъщност се наслаждаваше на сцената в ресторанта.

Замисли се, с доволство и без да бърза, за това, как би могъл да промени живота на всеки един от тези тежкари, с техните шити по поръчка в Европа костюми и копринени вратовръзки. Всичко, което трябваше да направи, беше да открие къде живеят. Къща в провинцията би било по-добре… Да хване съпругата, когато е сама… Щеше да бъде лесно. Мъжът от отсрещната маса, например, с русокосата натруфена съпруга, която е на половината на неговите години, диаманти, „Шанел“… Започна да я изучава изпод полупритворените си клепачи, като се питаше какво ли е да имаш жена като тази, да събличаш от тялото й скъпите дрехи, да свалиш със зъби диамантите от ушите й, докато тя пищи и се моли…

Жената почувства горещината на погледа му и го погледна. Очите им се срещнаха за секунда, после нейните се разшириха от тревога и страх. Тя замръзна, каза нещо на съпруга си, който се извърна ядосано към него.

Бък дори не ги погледна повече. Плати в брой за обяда, като остави щедър бакшиш, после мина покрай тях на път за изхода и Мадисън авеню.

Разгледа витрините на „Баринс“, после отиде до отдела за мъжко облекло и си купи дрехи, подходящи за Калифорния. Два леки италиански костюма, панталони и сако. Продавачът му помогна да избере подходящи ризи, две много интересни вратовръзки, както и къси панталони и ризи тип поло, бельо и чорапи.

По-късно си купи още три чифта обувки и откри, че е похарчил едно малко състояние, но не се разтревожи особено. Скоро щеше да има много повече пари. Отиде в близкия магазин за чанти, купи два пътнически сака и сложи новите си дрехи в тях.

— Май бързате да напуснете града, а? — усмихна се продавачът. — Надявам се, че не съпругата ви е по петите.

Бък му хвърли леденостуден поглед и младият човек отстъпи бързо назад.

— Само се пошегувах, човече, само се пошегувах.

Бък сграбчи саковете и излезе на тротоара. Елегантно облечена жена току-що беше махнала на едно такси и то спираше в края на платното. Той я изблъска с лакти и използва саковете, за да й препречи пътя.

— Мили Боже! — избухна тя. — Мислех, че съм видяла всичко, което Ню Йорк може да предложи, но това вече е прекалено…

Бък й се усмихна, след като затвори вратата.

— Още нищо не сте видели, лейди — закани й се той. А после каза на шофьора да го закара на гарата.

Влакът за Чикаго щеше да тръгне в шест и половина, затова той отиде в бара и изпи още две питиета. Когато най-после зае мястото си и големият локомотив започна да тегли влака далеч от перона, той се почувства развълнуван като дете, което заминава за през ваканцията. Най-после беше на път за Лос Анжелис.

Единственото нещо, което го тревожеше във връзка със завръщането му в Калифорния, беше майка му. След още две питиета, той имаше повече от достатъчно време да мисли за нея и за живота, който двамата бяха водили заедно.