Елизабет Адлър
Рано или късно (60)

Глава 59

Заведението й беше пълно тази вечер и това напълно устройваше Ели. Колкото повече работа трябваше да свърши, толкова по-малко време й оставаше да мисли и може би тази вечер най-после щеше да спи.

Звънчето на входната врата извести идването на нови клиенти и тя отиде да ги посрещне. Бяха й редовни гости и й беше лесно да каже рутинните думи и да направи рутинните жестове. Занесе им червено вино и кошничка топъл хляб, после им предложи тазвечерния специалитет — пролетни кебапчета от раци, подправени с джинджифил и манго и гарнитура от зеленчуци със ситно нарязано агнешко месо.

Мая я наблюдаваше и си мислеше, че Ели се справя много добре, макар да проявяваше достатъчно такт да не й задава непрекъснато един и същи въпрос. Все пак, какво друго би могла да й отговори Ели, освен: „Разбира се, добре съм.“

Тя разтри раздразнено брадичката си, която я болеше. Мъдрецът й отново се проявяваше, но този път беше сигурна, че е инфектиран, защото болката беше нетърпима.

— Ако не искаш лицето ти да се подуе като пълна месечина, по-добре още утре да отидеш на зъболекар — посъветва я Ели, докато минаваше край нея.

— Зъболекарите ме ужасяват с всичката онази машинария и игли, които вкарват в зъбати и питат: „Боли ли?“ „О, не, господин зъболекар, но тогава защо крещя?“ Признавам, че съм много страхлива — добави тя и последва Ели в кухнята.

— Окей, тогава остани си страхливка и ще загубиш добрия си външен вид.

Мая знаеше, че приятелката й е права.

— Ще отида утре. Това ще е първото, което ще направя — съгласи се тя най-после.

— Вземи си свободен ден, ще имаш нужда от него. Или, да ги направим два. Ще накарам Джейк да работи вместо теб. Ако все още можеш да говориш, обади ми се след това.

— Садистка.

— Не се тревожи, ще намина по-късно с пилешка супа и шампанско, макар че, разбира се, ще трябва да пиеш и двете през сламка.

Ели огледа царството си. Тази вечер кухнята миришеше страхотно. Чен току-що вадеше две парчета агнешко от фурната, готови да бъдат сервирани с печени картофи и зеленчуци. Хлебчетата на Ели вдигаха пара, а Тери разбъркваше крем ванилия по английски.

Всичко беше под контрол и тя въздъхна доволно. Когато заведението беше пълно, й трябваше само хаос в кухнята.

Беше почти полунощ, когато и последната двойка си тръгна, тя заключи най-после вратата и обърна знака „Затворено“. Погледна Мая, отпусната на един стол и хванала лицето си с ръце.

— Отиди си у дома — каза й тя. — Изглеждаш ужасно.

— Благодаря, оценявам забележката ти. — Мая като че ли се самосъжаляваше. — Ще си отида, ако можеш да се справиш без мен.

Ели й подаде якето и чантата.

— Утре ще бъдеш толкова щастлива да видиш зъболекаря си, че ще се изненадаш сама от себе си.

Телефонът звънеше. Тя избута Мая през вратата и вдигна слушалката.

— Заведението на Ели.

— Реших да ти се обадя, за да разбера дали все още се трудиш като роб.

Като чу гласа на Дан, настроението й се повиши.

— Все още съм на работа. А ти?

— Утре рано тръгвам за Напа. Карлос и аз ще разглеждаме лозови пръчки, ще видим какво още можем да научим за отглеждането им и може би ще купим нова стока за северните склонове. Ще се върна след два дни. Да дойда ли да те видя?

Ели затвори очи и си го представи в нейната малка къща, как присъствието му ще промени мрачното й настроение и дългите, едва пълзящи, часове на нощта.

— Ще се радвам.

— Добре. Сега у дома ли си отиваш?

— Скоро. — Тя погледна часовника си. — Не се тревожи, добре съм.

— Не ме ли лъжеш?

— Не, не те лъжа.

— Ще ти се обадя от Напа.

— Добре.

— Грижи се за себе си, Ели…

— Ти също, Дан. — Думите „обичам те“ почти се изплъзнаха от устата й, но тя се усети навреме.

Почувства се по-добре и отново подхвана рутинните си действия — прибра документите в касата, избърса масите, почисти тезгяха и кафе-машината. Беше почти два часът и мъглата отново се спускаше над града, когато привърши и си тръгна.

Докато Ели тичаше по улицата, само една кола мина покрай нея. Четириетажният паркинг тънеше в мрак и тишина и тя изведнъж откри, че е станала нервна и че щеше да бъде по-добре, ако беше изкарала колата си по-рано, за да я остави по-близо до заведението.

Стъпките й отекваха в тишината. Влезе бързо в асансьора и натисна бутона за третия етаж. Гледаше в пода, за да избегне четенето на надписите по стените му. Асансьорът спря рязко и тя направи крачка напред в очакване вратите му да се отворят. Нищо не се случи. Погледна индикатора. Беше заседнал между втория и третия етаж.

Тя започна да натиска бясно бутона, изпаднала в паника при мисълта, че е заседнала сама посред нощ. Асансьорът все още не помръдваше. Тя започна като луда да натиска всички бутони и въздъхна от облекчение, когато той потегли бавно нагоре. Само че този път не спря на третия етаж.

— Ама че глупаво нещо! — прошепна тя, но беше разтревожена, не ядосана. Когато спря на четвъртия етаж, тя бързо излезе и затича към тежката стоманена врата, която водеше към стълбите. Нямаше да си пробва късмета отново с асансьора, може и да слезе един етаж.

Чу шум зад себе си. Поколеба се с ръка на дръжката на вратата. Чу го отново. Този път различи естеството му — бяха стъпки. Страх я заля на горещи вълни и тя затича надолу по стъпалата. Останала без дъх и изпаднала в паника, мина през вратата, която водеше към третия етаж и започна бясно да търси ключовете за колата в чантата си. Къде ли бяха те? Колата й беше чак в другия край на паркинга. Нямаше достатъчно време да стигне до нея, да намери ключа, да запали и да потегли. Вратите на асансьора се отвориха, тя скочи вътре и натисна бутона за приземния етаж.

Изпита огромно облекчение, когато машината потегли надолу, но сърцето й още биеше тежко. Трябваше да излезе от подземния паркинг, да претича половината блок до улица Мейн, да потърси помощ. Там, навън, ще бъде в безопасност…

Асансьорът спря отново. На втория етаж.

— О, Господи, о, Господи! Това не може да се случва с мен! — Тя удари с юмрук бутона, но асансьорът не се помръдна.

Тя се сви до стената. Чуваше биенето на сърцето си. Опита да си спомни нещо от уроците по самозащита, които някога беше вземала. „Не изпадай в паника, каза си и си пое дълбоко дъх. Това е най-лошото, което можеш да направиш.“

Асансьорът отново започна да слиза. Тя си пое несигурно дъх, страхът отново отстъпи малко. И направи нетърпеливо крачка напред, когато вратите се отвориха.

Той я чакаше, маскиран. Ръцете му бяха разперени, защото държеше вратите на асансьора. Ножът в ръката му проблясваше леденостуден на светлината на флуоресцентните лампи.

За част от секундата погледът й срещна неговия. После тя захвърли чантата си в краката му.

— Вземи я, моля те, просто я вземи. Не знам кой си, нищо няма да кажа. Само ме остави да си отида.

Обикновено дълбокият й и нежен глас сега беше пронизителен и висок заради страха, който я беше обзел. Бък се усмихна.

— Не парите ти искам, Ели — прошепна той.

И я сграбчи. Тя усети мириса на потта му, почувства дъха му върху лицето си, силните му ръце я стиснаха по-здраво.

— Копеле!

Адреналинът и гневът изведнъж й дадоха сили. Тя се извъртя и заби лакти в гърдите му. Хватката му се отслаби малко и тя отново се извъртя, като се целеше с ритник в коленете му или в слабините. Той протегна ръка към нея и тя заби нокти в маската с надеждата да издере лицето му. Гневът й даде почти свръхчовешки сили и тя плюеше, дращеше, хапеше като животно.

Бък се потеше от усилието да я овладее. Хвана я здраво за конската опашка и дръпна главата й назад, много силно. Ели извика, после нададе стон, когато той започна да я влачи по земята. Той коленичи над нея и завърза ръцете й. Тя го гледаше втренчено, смразена от страх, видя свития му юмрук да доближава очите й, после изпадна в безсъзнание.

Бък я вдигна на ръце. Взе чантата й, натисна бутона за четвъртия етаж и излезе от асансьора, когато стигнаха там. Неговото БМВ беше единствената кола там. Хвърли я в багажника, подложи възглавница под главата й, покри я с одеяло и затръшна капака. Седна на мястото на шофьора, изтри потта от челото си и приглади косата си назад. Въпреки че още дишаше тежко, той подкара надолу и излезе от паркинга.

Етап четвърти беше завършен. Беше свободен да се върне у дома си и Ели беше негова. Докато смъртта не ги раздели.