Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sooner or Later, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Елизабет Адлър. Рано или късно

Английска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2002

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0204-Х

История

  1. — Добавяне

Глава 27

Бък проучи положението на врага си. Обикаля по шосе Хот спрингс през целия ден и не се успокои, докато не научи наизуст всеки завой, всяка къща, всяка възможна подробност. Отбеляза кога живеещите на тази улица влизат и излизат от къщите си, кога идват колите с доставките, какво е движението на работници по пътя, по кое време жените водят децата си на училище и кога ги прибират от учебни занятия. Отбеляза по кое време минават патрулните полицейски коли и колко често минават охранителни коли на частни детективски агенции. Знаеше, че вече няма охрана в къщата имение „Краят на пътуването“. И че повечето от семействата, които живееха в съседните къщи, не са в Лос Анжелис през уикендите, но че в събота вечер обикновено в този район кипи по-оживена дейност — дават се партита, хората излизат, за да отидат на ресторант.

Беше действал импулсивно преди, не беше премислил внимателно всичко, не беше направил плановете си. Този път изпълнението щеше да бъде перфектно. След цяла седмица проучване той знаеше какъв е дневният режим на обитателите на къщата имение, знаеше също, че нощите тук са съвсем спокойни.

След като се спусна мракът, той пое нагоре по шосе Хот спрингс, мина покрай къщата имение на мис Лоти и зави в близката пътека, достъпна единствено за коне, полускрита от дърветата, които растяха свободно зад къщата. Щеше да направи предварително разиграване на ситуацията — точно така, както беше направил в случая с майка си.

Беше облечен в черен анцуг, черни маратонки „Рийбок“, ръцете му бяха в черни ръкавици и носеше черна чанта куфарче, в която бяха инструментите му. Воден от тънък лъч светлина, стигна до старите и на места ръждясали железни порти. Светна с фенерче и го раздвижи нагоре-надолу, докато не видя голямата ключалка. Въздъхна, макар предварително да знаеше, че къщата ще бъде заключена и сигурна като крепост. Като видя каква е стената, той реши, че няма смисъл да се опитва да се катери по нея. Беше прекалено висока и щеше да му бъде трудно, а и да му отнеме много време, ако трябваше да използва същия път и на връщане.

Както и да е, беше очаквал точно такива проблеми. Като извади инструменти от чантата си, той се зае с ключалката. Само след няколко минути и ключалката, и веригата паднаха на тревата в краката му. Облян в пот, вдигна поглед. От далечината долиташе ожесточеният лай на кучета.

Изглежда, точно тази порта не се използваше от години, защото ръждясалите панти изскърцаха пронизително. Той влезе и затвори внимателно. Намери се всред малка брезова горичка. Не беше очаквал, че мракът ще бъде толкова пълен и всепоглъщащ, че така ще го дезориентира, и затова стана доста нервен. Остана неподвижен няколко минути, за да се отпуснат мускулите му и очите му да привикнат към тъмнината. Би предпочел да имаше поне слаба лунна светлина. Реши, че преди да предприеме нещо, ще провери какви ще бъдат фазите на луната в следващите дни. Извади компас от чантата куфарче и го освети с джобното си фенерче. Знаеше, че къщата е разположена с лице на изток. Реши откъде да мине и внимателно започна да напредва през дърветата.

Изведнъж от мрака пред него изникна дълга и ниска сграда и той внимателно я заобиколи. Озова се пред един прозорец. Тънкият лъч на фенерчето му освети огромна празна стая, в която имаше дълбока старомодна мивка и няколко доста стари перални машини. Като извади от джоба си бележник и химикал, Бък направи набързо скица на терена, отбелязвайки местоположението на старото перално помещение. После продължи пътя си.

Вече беше излязъл от прикритието на дърветата и се намираше на пътека, обрасла с трева, която водеше към къщата. Погледна часовника си, за да види колко време му е отнело това. Десет минути. Още пет и къщата се извиси пред погледа му — масивна, здрава, построена така, че да издържи дълго време.

Стоеше и гледаше наградата, която беше заслужил и която скоро щеше да бъде негова. Мислеше за онзи миг, когато щеше да изпита триумфа, породен от успешното отмъщение над Шарлот Периш. Беше страдал в продължение на повече от двайсет години и щеше единствено да съжалява, че нейното последно страдание щеше да бъде сравнително краткотрайно.

Изостави пътеката и тръгна тихо в посока към градината. Мина покрай празния басейн и безлюдните тенис кортове. Като заобиколи шадравана с големия бронзов делфин, изкачи няколкото мраморни стъпала и излезе на терасата. Точно под стряхата забеляза жълтите светлини на охранителната система, които осветяваха предната част на къщата. Отново погледна часовника си. Двайсет и две минути. Ще трябва да постигне по-добро време от това.

Беше спокоен, сърцето му дори не беше ускорило пулса си. Извади пакета цигари Кемъл от джоба си, запали една и с удоволствие вдъхна дълбоко аромата й, след което започна да обхожда, без да бърза, терасата. В доста голямото антре беше запалена лампа, но всички останали прозорци на първия етаж бяха тъмни. Четири прозореца на горния етаж бяха със спуснати завеси, но се виждаше, че там осветлението също е включено. Той предположи, че в момента там седи мис Лоти.

Беше почти стигнал до входната врата, когато чу шума, който издава ключ, превъртян в ключалка. Реагира бързо и безшумно — загаси цигарата с върха на пръстите си, изтича обратно през терасата и се скри зад храстите пред прозореца на библиотеката.

На терасата се появи старият лабрадор, следван от сивокоса жена, облечена в пеньоар на карета и само по чехли. Бък фокусира специалния бинокъл за нощно виждане върху нея. Тя държеше нещо в ръката си.

— Ах, ти, стари разбойнико — чу я той да казва. — Но това си е наша стара тайна и няма защо да казваме на мис Лоти сега. — Тя даде на кучето сладките, после го погали с обич по главата. — Няма нищо чудно, че си дебел.

Кучето изяде сладките, после тръгна по стъпалата, които водеха в градината. Жената го последва и те изчезнаха от погледа на Бък. Той гледаше замислено светлината, която струеше през отворената врата. Това беше златна възможност: можеше да влезе, да убие врага си и да приключи. Но имаше прекалено много неизвестни. Не можеше да си позволи да направи грешка. Планът му трябваше да бъде перфектен, трябваше да бъде сигурен във всяка подробност. Освен това не искаше да бърза. Искаше да се наслади както на планирането, така и на изпълнението.

След няколко минути Мария отново се появи в полезрението на бинокъла му. Изкачваше стъпалата. Кучето вървеше бавно и сковано след нея. Спря се и изгледа Бък. После излая високо и затича в тръс след него.

Бък замръзна на място. Сърцето му щеше да се пръсне всеки момент. Ако кучето му се нахвърлеше, може би щеше да бъде принуден да отвърне незабавно. Умът му започна да препуска бясно, да обмисля всяка възможност. Можеше да се справи първо с икономката, след което да изненада господарката…

— Бруно! Ела тук, глупаво старо момче! — извика Мария.

Кучето извърна глава. Погледна я, но после отново тръгна по посока на храстите, в които се криеше Бък, и започна да лае високо.

— Бруно, веднага ела тук! — Мария вече проявяваше нетърпение. Кучето погледна несигурно към храстите, после послушно се подчини и последва Мария в къщата.

Бък въздъхна от облекчение, когато чу затварянето на тежката дъбова врата, превъртането на железния ключ в масивната старомодна ключалка, която би могла да защити успешно само някой средновековен замък.

Хвърли поглед на часовника си — сега вече знаеше приблизително по кое време Мария извежда кучето, след което заключва къщата за през нощта.

Като запали още една цигара, той реши да изчака, докато угаснат всички светлини, за да си запише в колко часа си лягат. Чувстваше се така удобно, както и ако беше господар на къщата. Започна да се разхожда по терасата и да пуши.

След около час светлините на втория етаж угаснаха. Той отново си отбеляза часа, после изтича надолу по стъпалата, заобиколи чакълестата алея, за да избегне шума, и затича по обратния път.

Вече в колата, провери отново колко време му е било необходимо. Осемнайсет минути. Прекалено много. Главният проблем бяха онези проклети дървета. Налагаше се да дойде тук и през деня, за да планира откъде да мине. Трябваше да сведе необходимото му време за пробега от къщата до колата до седем минути и дори по-малко. Но все пак и това не беше лошо за първи опит. Щеше да опита отново на следващата вечер и на по-следващата, и на по-по-следващата. Докато не стане готов.