Елизабет Адлър
Рано или късно (24)

Глава 23

Бък се върна в Санта Моника в шест часа сутринта и паркира на хълма, с който завършваше в единия си край улицата, на която Ели живееше. Свали прозорчетата и подложи лицето си на свежия и хладен утринен въздух, отпи от хартиената чашка, в която имаше кафе Старбакс и се зачете в лосанджелиския Таймс.

В седем край него премина жълтият джип. Той го последва на дискретно разстояние. Държа я под око чак до стоковата борса, където отново паркира и зачака.

Няколко минути по-късно видя Ели, която буташе пред себе си количка, пълна със зеленчуци. Стовари ги в задната част на джипа и отново потегли.

Бък я последва. Следеше я вече седмица. Знаеше какъв е дневният й режим, какви са маршрутите й през различните дни от седмицата, къде ходи, с кого се вижда и какво прави. Знаеше, че излиза от къщи всеки ден в седем сутринта и повечето вечери се прибира едва след полунощ. Знаеше, че посещава мис Лоти всеки понеделник и двете пият чай в „Билтмор“.

Току-що се беше стъмнило, когато той паркира пред къщата й. Беше облечен елегантно и приличаше на преуспяващ бизнесмен, но наоколо нямаше никой, който би могъл да забележи това. Като прекоси бързо улицата, бутна малката бяла портичка и измина четирите стъпки по тухлената алея до входната врата. Трябваха му само няколко секунди, за да се справи с ключалката, след което влезе.

Подпря се на вратата от вътрешната страна, ликуващ и тръпнещ от вълнение и възбуда. В малката всекидневна стая, която се намираше вляво от него, светеше лампа. Той се разположи на дивана и подпря краката си на ниската масичка за кафе. Огледа се спокойно около себе си, като че ли той беше собственикът.

Красиво венецианско огледало висеше над полицата на камината, изработена от полирано борово дърво. Красяха я два сребърни свещника и няколко снимки. Стана, за да ги разгледа, защото много искаше отново да види нейния образ, но нито една от тях не беше на Ели. Имаше също така рисунка на Рафаелова девица, която приличаше малко на Ели, и картина, на която беше изобразена къщата имение „Краят на пътуването“, рисувана през трийсетте години, когато е била построена. Навсякъде бяха разпилени книги. Беше чисто, но всичко говореше, че тази стая рядко се обитава.

Разочарован, той прекоси малкото антре и влезе в трапезарията. Дузина картини, поставени в рамки, покриваха стените, а малка сводеста врата водеше право в миниатюрната кухничка.

На кухненския стол имаше чаша изстинал чай, на чийто ръб все още имаше остатъци от червилото на Ели. Тръпнещ, той докосна с устни очертанията на нейните върху чашата и изпи чая, с което му се стори, че поглъща и нея. Изпита чуден екстаз дълбоко във вътрешностите си.

Долови аромата й още дори преди да достигне върха на проскърцващото стълбище. Застана на прага на спалнята със затворени очи и вдъхна мириса на тялото й. После отвори очи и разбра, че се намира в рая. На един стол небрежно бяха преметнати дрехи, а пътека от захвърлено на пода бельо водеше към банята. Той коленичи и благоговейно погали с пръсти дантелените й бикини и прозрачния фин сутиен. После ги вдигна и ги притисна до лицето си.

Когато отново се върна в реалността, претърси бавно и систематично гардероба й. Отбеляза, че дрехите й са шести размер, а обувките й — неочаквано голям номер, десети. Записа си каква марка парфюм използва, какъв тоалетен сапун, лосион, пудра. Забеляза, че любимият й цвят е синият, че в хладилника й има купа с ябълки, преполовена бутилка първокачествено вино Медос. Претърси основно всички чекмеджета.

Когато си тръгна след час, знаеше всичко, което имаше да се знае, за Ели Периш Дувийн.

Паркира колата на паркинга зад ъгъла на Мейн. После, изпълнен със сила, отиде, с наперена походка, до заведението на Ели. Посрещна го отново русокосата красавица.

— Здравейте — каза той. — Как сте? Аз съм Ед. Ед Дженсън, помните ли ме? Вие ми помогнахте онази вечер.

— О, разбира се. Как сте, Ед? Радвам се да ви видя отново.

— И отново съм сам, страхувам се.

Той й се усмихна самоуверено и внезапно в главата на Мая светнаха предупредителни светлини.

— Много лошо. Какво ще кажете тогава за същата маса, до прозореца?

Дрезгавият му глас предизвикваше ледени тръпки по гръбнака й. В този мъж имаше нещо нередно — може би това, че очите му не се усмихваха, когато се смееше. Той го правеше някак механично — само с устни.

— Къде е Ели тази вечер?

„Значи, това било, помисли си Мая. Той се интересува от Ели. Е, прекалено лошо за него, защото Ели не би погледнала мъж като този дори веднъж, камо ли два пъти.“

— Заета е — отговори тя. — Да ви донеса ли нещо за пиене, сър? — С тази дума тя постави отношенията им отново на твърда делова основа и му подаде менюто. След това му донесе чашата червено вино, за която той помоли.

В кухнята каза на Ели.

— Кой е този Ед Дженсън, все пак? Изглежда, сте добри приятели. Или поне той създава такова впечатление.

— Дженсън? — Ели вдигна глава, но после побърза отново да сведе поглед към грила, на който парчето риба-тон щеше да прегори, ако тя не внимаваше. Чен отново беше напуснал и тя трябваше да се грижи за всичко. — О, този ли? Виждала съм го само два пъти. Първия път беше на съседна маса в „Билтмор“, а втория път — когато дойде да се храни тук.

— Е, добре, той е тук отново и пита за теб. Настойчиво, като че ли се познавате.

Ели се усмихна.

— Предполагам, защото ми се носи славата като добра в ресторантьорския бизнес. Всички искат да познават Волфганг, а сега — и мен. Сигурна съм, че се справям добре.

— Но този е много странен, Ел. Нали знаеш, че човек понякога има интуиция по отношение на другите хора. От този ми се гади. — Мая смръщи вежди. — Мисля, че не е тукашен. — Тя отново се зае с рибата. — Очевидно е, че не познава почти никого тук. Предполагам, че просто се чувства самотен.

— О, разбира се. — В гласа на Мая ясно се долавяха скептични нотки. — Точно това вероятно казват и за убийците. Те вероятно са просто самотници.

Бък си поръча пържола и картофено пюре. След като беше свършил добра работа през деня, той беше в настроение да си хапне обилно. Разочарова се, когато му сервира русокосата, а Ели все така не се появяваше. Задоволяваше се да си я представя в дома й, в стаята, в леглото. Почти забрави за бабата, обсебен от маниакалната си страст по Ели. Без да бърза, изпи две чаши вино и беше последният, който излезе от заведението. Мая направи сметката му и бързо прибра парите. В брой, както отбеляза наум, а не кредитна карта. Хм, този човек май не искаше да оставя следи, които водят към него…

— Как се казвате? — запита Бък, докато чакаше рестото си.

— Мая, сър. — Много учтиво, тя му подаде сметката и рестото.

— Благодаря ви, Мая, храната много ми хареса. — Той отново се усмихна с онази лукава усмивка, но тя отказа да вдигне поглед от листчето, на което беше направила сметката.

— Лека нощ, мистър Дженсън — прошепна, все още, без да вдига поглед.

— Лека нощ, Мая. А името ми е Ед.

Той отиде самоуверено до вратата, където се обърна и й се усмихна. Бузите на Мая пламнаха. Сигурно е знаел, че ще гледа след него. Като си спомни странно студените му очи, тя си каза, че той прилича на човек, който е опознал доста неща в живота. Отиде бързо до вратата и все така бързо я заключи след него.