Елизабет Адлър
Рано или късно (7)

Глава 6

Детективът от отдел „Убийства“ Дан Касиди седеше зад бюрото си и работеше нещо с помощта на компютъра. Той се числеше към полицейското управление в Южен Манхатън. Всъщност нямаше нужда от компютъра, защото бележките му, както винаги, бяха пълни. Изключи машината и посвети изцяло вниманието си на листовете пред себе си. Всички бяха в безупречен ред. Отвори чекмеджетата на бюрото си, а после отново ги затвори. Бяха празни.

Бутна стола си назад. Беше неспокоен. Излезе в коридора и отиде бързо до машината за кафе, за да вземе петото си поред за вечерта. Подпря се на стената и започна да отпива от блудкавата течност, като с тревога се питаше дали постъпва както трябва. Нима хората не казваха винаги, че човек не може да се върне у дома си? Отхвърли лошите си предчувствия. Вече беше прекалено късно.

Дан беше тъмнокос, със сини очи — като всичките си предшественици ирландци. Беше висок и имаше здраво телосложение като всички мъже от семейството на майка си. Беше израсъл в Санта Барбара и беше типично, загоряло от игрите навън, калифорнийско момче. Беше шампион по плуване в гимназията, беше печелил няколко състезания по гребане, отличен сърфист и риболовец. Беше строен и мускулест, трийсет и девет годишен, привлекателен и имаше бивша съпруга в Лос Анжелис.

Бяха се оженили много млади, когато Дан беше още в колежа. Неразбирателствата започнаха две години по-късно и той искаше да се дистанцира колкото се може повече от миналото си. Имаше нужда от нови измерения и нови впечатления, затова беше дошъл в Ню Йорк и стана полицай. Никога не съжали за това решение. Колегите му го познаваха като издръжлив на напрежение детектив, който нерядко успява благодарение на добрата си интуиция. Като човек, който е предан на работата си. И който е истински загрижен за жертвите. „Единственият провал на Дан е този, че не може да сложи ред в света съвсем сам“, беше се оплакал веднъж неговият шеф, но с усмивка на устни.

Преди две години Дан беше ранен лошо. Беше прострелян в гърдите, докато арестуваше заподозрян в убийство. Само бързите действия на неговия партньор и приятел детектив Пийт Пятовски го бяха спасили.

Това приближаване до смъртта му беше дало време за размисли. Този път беше извадил късмет, но дали щеше да бъде така и следващия? Отговорът беше съмнителен, защото раната беше оставила трайна скованост, макар и лека, в дясната му ръка и рамо, в резултат на която той вече не изваждаше така бързо оръжието си. На него това не му се струваше кой знае колко голям недостатък, но от медицинския център към управлението не бяха съгласни и решиха, че до края на службата си трябва да остане на административна длъжност.

Да бъде действащ детектив, си имаше своята привлекателна страна — той даваше своя дан за прочистването на улиците. Животът зад бюрото не беше така вълнуващ. И ето защо на следващия ден той щеше да вземе самолет обратно за Калифорния и да започне нов живот като собственик на малка винарска изба, която беше купил наскоро и която се намираше недалеч от мястото, където беше израснал.

Казваше си, че му е дошло до гуша от убийства и осакатявания, че му стигат дори за няколко живота. Искаше да се върне към по-простия живот в малките градчета в провинцията. Коне, кучета, пилета. Ако трябваше за тази цел да се превърне във фермера Дан, значи така щеше да бъде.

Баща му беше починал наскоро. Дан беше купил винарната и лозето в пристъп на носталгия по детството, подвластен на спомените за отминалите дни и с намерението да се върне при корените си. В лоши дни си казваше, че сигурно е луд и че мечтата му да управлява ранчо е обречена на провал. А в добри дни си казваше, че е човек, който се учи бързо и който е склонен да влага всичко от себе си в новите начинания. Времето му, енергията му, парите му — всичко, което му беше останало. А един ден инвестицията ще върне обратно вложените пари и ще дойде големият успех.

Всъщност нито веднъж не беше отишъл да види собствеността си, въпреки че, когато видя рекламата за първи път, веднага си спомни как изглеждаше мястото, когато той беше още дете. Да, не беше абсолютен новак в тази област. В годината, преди да замине за колежа, беше спечелил малко пари, като работеше в едно лозе в Напа. Беше правил всичко от копането до брането на гроздето. Дори беше бутилирал вино. Интересуваше се от всичко и не се отделяше от производителя. Наблюдаваше отблизо всички процеси. Беше не само видял, но и изпитал на гърба си всички проблеми — например внезапния студ, който може да унищожи цялата реколта само за една нощ, ако не действаш бързо, обикновено в три сутринта. Беше виждал как сочните гроздови зърна могат да изсъхнат напълно, негодни за нищо, поради някоя болест по лозята. Беше се борил с наводнения и бе работил, докато жаркото слънце изгаряше гърба му. И, най-важното от всичко, беше научил колко много производителят на вино зависи от времето. Добри лозя плюс добро време означаваше добра реколта. Беше съвсем просто равенство. И той се надяваше, че всичко ще потръгне добре.

Ярките и привлекателни снимки на имота показваха хълмиста местност, където растяха предимно дъбове и шубраци, евкалипти и лозя. Имаше малка дървена къщичка, опасана от всички страни с веранда, с боядисан в червено хамбар, в който се намираше винарната и построени в испански стил конюшни, разположени в живописния заден двор. Всичко изглеждаше толкова красиво, че той веднага се влюби. Освен това беше евтино — добра сделка, както му казаха. С онова, което беше наследил от баща си, със собствените му спестявания и пенсията за инвалидност, която щяха да му дадат, щеше да се справи. А сега, малко неспокоен, той се надяваше всичко да е наистина толкова добро, колкото на рекламните снимки.

Като въздъхна, донякъде с примирение, се върна в стаята с компютъра точно когато им се обадиха за изгорялото тяло в една алея близо до Таймс скуеър. Адреналинът му веднага се покачи и той тръгна към вратата.

— Какво пък, по дяволите, не мога ли да дойда с вас за последен път? — каза на Пийт Пятовски, партньора му през последните пет години.

Пятовски му хвърли кос поглед.

— Никога няма да свикнеш с живота в провинцията. Та ти не искаш да влезеш в салона дори за собственото си прощално парти. Все те тегли към улиците. Искаш ли да се обзаложим, че ще се върнеш след три месеца?

— Аз се обзалагам на пет към едно — чу Дан някой да вика и в стаята избухна смях.

Приветливото лице на Пятовски се озари от усмивка, която откри един счупен зъб. Дан беше висок, но Пятовски беше истински русокос гигант. Беше на четирийсет и две години и вмесваше внимателно вече пооредялата си коса над високото си чело. Сините му очи гледаха спокойно и миролюбиво и това заблуждаваше не един и двама по отношение на неговия характер. Дан знаеше, че той може да отговаря остро, че беше запознат добре с живота по улиците. Той беше добър детектив, както и добър приятел. Пятовски му беше спасил живота. И той му беше длъжник.

Ужасната миризма на обгорена плът ги удари в носа още щом излязоха от колата. Смъртта навън по улиците никога не беше красива, но тази тук предизвикваше стомашни спазми. Пламъците не бяха пощадили и кръста, издълбан в челото на жената. Краищата на раната бяха овъглени, плътта се беше сгърчила като изгоряла хартия и оголила черепа. Очите бяха изскочили напред. Дан беше сигурен, че те са гледали втренчено убиеца в момента, когато смъртта е настъпила.

Лекарят пристигна веднага след тях и се наведе над вонящата кофа. Трябваше да свърши работата си, колкото и да беше неприятна. Дан не му завиждаше. Замисли се отново за синьото небе, за слънчевата светлина в Калифорния, за свежия въздух в провинцията. Всичко това скоро щеше да бъде част и от неговия живот.

— Обзалагам се, че не ножът е причинил смъртта й — каза лекарят най-накрая. — Нито пък пламъците. Удушена е с голи ръце. Раните с нож са нанесени след смъртта, а пожарът най-вероятно е опит да се заличат следите.

За тяхно съжаление пожарникарите бяха отмили всички следи, които евентуално биха могли да се открият.

— Който и да е престъпникът, извади късмет — каза уморено Дан на Пятовски. — Но защо е издълбал кръст в челото й, след като е била вече мъртва? Какъв психо трябва да е този? Някакъв нов месия, който иска да направи революция в Манхатън?

— Това е неговият подпис. Така той успокоява егото си. Предполагам, че го е правил и преди. Трябва да проверите във файловете, да видите кой е излежал наскоро присъда. И е отново на свобода.

— Благодаря ти много за съвета, приятелю. — Пятовски можеше да се присъедини към колегите си в близкото кафене за по едно питие и цигара, но му предстоеше дълга и трудна нощ. — Защо не оставиш най-сетне занаята и не отидеш на прощалното си парти? — Той стисна ръката на Дан и го потупа с обич по рамото. — На мен много ми се иска да можех да дойда, но трябва да остана при тялото.

Сега, когато моментът беше настъпил, на Дан никак не му се искаше да тръгне.

— Ще ти приготвя гостната си стая в слънчевата Калифорния.

— А аз ще си донеса въдиците. Ще взема и децата.

Пятовски отново се обърна с лице към мястото на престъплението. Дан знаеше, че приятели като Пятовски рядко се появяват отново в живота ти, след като си ги загубил. Той изправи решително рамене, смеси се с тълпата и потъна в анонимността на нощта.

Върна се в управлението, предаде значката си, здрависа се с всички, които бяха там, и тръгна към залата, където щеше да удави мъката си в алкохол в компанията на колеги.