Елизабет Адлър
Рано или късно (4)

Глава 3

Къщичката на Лоти Периш беше построена на двайсет първокласни акра земя в благоденстващия курортен град Монтесито. На десет минути път на север беше Санта Барбара, основана още по времето на испанците, а сега известна с Калифорнийския университет. А на малко повече от час път, но на голямо разстояние по отношение на стила и начина на живот, се намираше големият, мръсен и винаги обгърнат от индустриална мъгла Лос Анжелис.

Точно в извивката на залива се бяха сгушили плажни къщи и къщи в испански стил, портокалови, лимонови и смокинови дървета. Тропически цветя, като бугенвилията, изпълваха сенчестите градини и растяха край Коуст Вилидж роуд, главното шосе, от двете страни на което имаше множество бутици и ресторанти. Но въпреки оживеното движение „долу в града“, животът „горе“, на Хот Спрингс роуд, не се беше променил нито веднъж от трийсетте години насам, когато голямата къща имение в италиански стил беше построена от бащата на Шарлот Периш.

Уолдо Стамфорд, янки от Бостън, се беше влюбил безумно в този малък и пълен с цветя крайбрежен градец. Беше изградил къщата си от вносен светлорозов мрамор, с арка и високи френски прозорци, водещи към сенчест вътрешен двор, няколко малки квадратни вътрешни дворчета, където имаше фонтани и градини, които наподобяваха тези от паладинската вила в района на Венеция. Всеки един от дванайсетте апартамента имаше спалня, собствена баня и всекидневна, както и зелени дървени капаци, които следобед се затваряха. И всеки един беше луксозен, обзаведен с антики, донесени от Европа, с безценни килими; кранчетата на чешмите бяха изработени от злато във формата на делфини, а чаршафите бяха от първокачествен ирландски лен. И, в днешно време, бяха сменяни всяка сутрин от униформени камериерки, изпирани и изгладени в техните собствени перални помещения, подслонени в специална сграда, скрита в брезовата горичка в близост до задната порта.

Уолдо и малката му дъщеря Лоти се забавляваха безкрайно и разточително. Къщата винаги беше пълна с, както той я наричаше, „весела тълпа“, с крещящо облечени филмови звезди, както и с особено „подходящи“ хора, което означаваше — най-богатите шефове в Калифорния и членове на висшето общество. Но сега мис Лоти, както всички с обич я наричаха, никога не се забавляваше.

Мис Лоти беше все още в стаята си до античното венецианско бюро, чиято горна повърхност беше мраморна. Стара зелена лента с козирка предпазваше очите й, защото тя беше заета с персоналния си компютър. Имаше свой собствен интернет адрес и си кореспондираше с много непознати, с някои от които се беше сприятелила истински. И особено с Раби Алтмън от Англия, към когото наистина беше силно привързана. За нейна радост, той като че ли също не можеше без нея и я наричаше „лельо“.

„Скъпи Ал, пишеше тя доста бързо за човек, който използва само два пръста, и то засегнати от артрит. Благодаря ти за съобщението. Съжалявам, че имаш проблеми с твоята любима. Ето какво мисля, че трябва да направиш. Веднага се ожени за нея. Направи я уважавана жена. Установете се на едно място, родете си деца. Само това има смисъл в живота, повярвай ми. Знам го.“

Тя въздъхна и се подписа: Искрено твоя, Лоти Периш. А в края добави: Шалом.

Това беше дума, която носеше мир и която беше научила от Раби. Обичаше да я използва, защото много точно изразяваше чувствата й към хората, които никога нямаше да види, но които й доверяваха най-съкровените си мисли.

Може би това беше така заради напредналата й възраст, мислеше си тя, докато гледаше анимационния филм, който сега се излъчваше от екрана. Хората като че ли вярваха, че тя притежава особена мъдрост. А всичко, което тя предлагаше, беше плод просто на здравия разум. За нея беше огромна изненада фактът, че като че ли в съвременния живот нямаше място за здрав разум. Или поне никой не прибягваше до него. Сега всичко беше само технология и психология, а между тях нямаше почти нищо.

Купи компютъра, когато нейният адвокат вече много възрастен, умря. Тя просто никак не можеше да се разбере с младия човек, който го замести. И реши сама да управлява парите си. Един хубав и много способен компютърен специалист идваше в продължение на седмица, за да я научи как да работи с компютъра и, за нейна изненада, това много й хареса. За нещастие обаче, от компютъра нямаше кой знае каква полза за бизнеса й.

Апартаментът, който мис Лоти заемаше, беше в края на огромното импозантно стълбище. Към него водеха високи двойни врати, боядисани в светлолилаво — нейния любим цвят. Френските прозорци водеха към мраморна тераса. Огромното легло, застлано със зелен брокат, беше същото, което беше използвала и като момиче — в дните, когато дойде за първи път в тази къща. Всъщност почти нищо не се беше променило оттогава. Беше останало почти същото, както когато и баща й беше тук. И когато дъщеря й, Ромейни, беше все още жива. И Рори Дувийн. Предполагаше, че леглото е вече поовехтяло, но пък все още й беше удобно. Както и къщата. Дори да беше остаряла, тя беше елегантна, красива, все още олицетворяваше за нея дома.

Като въздъхна при спомена за миналото, тя взе тръстиковия си бастун и отиде да се преоблече.

Половин час по-късно чакаше Ели на мраморната тераса, седнала в стол с висока облегалка, изработен от палмово дърво, който вероятно беше стар колкото самата нея. А Бруно, старият златист лабрадор, дремеше в краката й. Гърбът й беше също толкова изправен, колкото и облегалката на стола, бялата й коса беше безупречно фризирана и прибрана в кок, а синята й копринена рокля беше внимателно подбрана и беше подходяща дори за следобеден чай в „Билтмор“. Веселото копринено шалче, завързано на врата й, скриваше, както тя се надяваше, леко сбръчканата й кожа.

— Малко суетност е полезна за всяка жена — каза тя на икономката си Мария, която й беше и приятелка, когато тя я обвини, че прахосва пари за такива неща. — Все пак, когато жената стигне моята възраст, само това й остава. Трябва винаги да се стараем да изглеждаме възможно най-добре.

Мис Лоти смяташе, че е много жалко умът й да не може вече да върви в крак с тялото й. Той непрекъснато изоставаше. Понякога не можеше да си спомни дори какво е правила вчера, камо ли миналата седмица, макар да си спомняше повече от ясно кога е построена къщата и деня, в който с баща й се пренесоха тук.

Всички мъже, които бяха работили по къщата, се бяха събрали на същата тераса, на която сега седеше тя. Наляха шампанско в кристалните чаши, баща й им раздаде щедри премии и пиха за успешното завършване на красивата къща. Кръстиха я „Краят на пътуването“. А мис Лоти през целия си живот беше подозирала, че точно на това място ще дойде краят и на нейния живот. Поне допреди няколко седмици, когато адвокатът и счетоводителите й казаха, че не са й останали никакви пари.

Дойдоха да я видят, натоварени с огромни счетоводни книги и купища хартия, а тя седеше, объркана, докато те разглеждаха поотделно и подробно всеки един разход.

Ели трябваше да бъде там, но се обади да каже, че ще закъснее. И когато най-накрая пристигна, със зачервени от бързането бузи, с развяваща се дълга коса, неподредена, както винаги, мис Лоти вече беше одобрила спирането на, както те се изразиха, ненужните разходи. Което означаваше: на благотворителните вноски, така скъпи на сърцето: даването на пари на стари приятели, изпаднали във финансови затруднения; помощта, която оказваше на пенсионираните си слуги, за лечението на които продължаваше да плаща; на детската благотворителност. Всичко се беше размазало пред очите й и бе придобило неясни очертания. Тя въздъхна и със съжаление се съгласи, че „така не може да продължава“.

— Трябва да помислиш и за себе си, мис Лоти — посъветва я, доста строго, адвокатът. — Вероятно ще доживееш до сто години и ще имаш нужда от парите, които успеем да спасим. Ти вече не си богата.

Мария Новалес се появи на терасата. В ръцете си държеше табла с чаша и бутилка току-що приготвена лимонада. Обутите й в сандали крака не вдигаха никакъв шум и мис Лоти не я чу. Мария я наблюдава няколко секунди и си помисли колко добре изглежда тя днес. Но пък, от друга страна, тя винаги се оживяваше, когато Ели идваше. Външността на мис Лоти беше, както винаги, безупречна. На един от тънките й пръсти проблясваше диамантен пръстен, макар и малко старомоден. Сребърнобялата й коса блестеше на слънчевата светлина. Тя отново си беше сложила онази глупава зелена козирка. Напоследък непрекъснато я носеше и особено, когато сядаше пред компютъра. Този същият проклет компютър, който я беше довел до финансовата катастрофа, но който тя много обичаше. Той я забавляваше с часове през нощите, в които не можеше да заспи. И Мария беше благодарна за това.

В решително и твърдо изправения гръб на мис Лоти имаше нещо, което извикваше в ума думата „страховито, заплашително“. Не че когато искаше, тя не се превръщаше в угрижена, обикновена жена. Но друг път се държеше ексцентрично. Но когато една жена е дотолкова лейди, колкото мис Лоти, човек трябва да понася нейното особнячество, както и глупостта й, причинена от забравянето. Както и острия й език. Особено когато знае, че не го прави нарочно и с лоши чувства. Защото, вътре в себе си, тя беше сантиментална, нежна.

— Трябва да свалиш тази глупава стара козирка — каза Мария, — преди Ели да дойде. Или тя ще разбере, че отново си седяла пред компютъра.

Мис Лоти бързо, и виновно, я свали от главата си.

— Мислех, че съм си сложила шапката.

— Ето я шапката ти. — Мария й я подаде. — Тя закъснява, както винаги — добави и остави таблата.

— Не се тревожи. Скоро ще бъде тук.

Мария тръгна обратно към кухнята. Познаваше Ели още от раждането й. Тя закъсня дори за това важно събитие. И оттогава не се беше променила ни най-малко. Беше заложено в гените й да пристига винаги със закъснение.

Мис Лоти си помисли, че Мария също е остаряла. Преди тя беше дребничка, закръгленичка и усмихната жена, с гъста тъмна коса и блестящи тъмнокафяви очи, със златиста кожа. Сега, като самата нея, тя беше само кожа и кости, а в тъмната й коса имаше сребристи нишки.

Мария й помогна да отгледа Ели след катастрофата. Това събитие мис Лоти никога нямаше да забрави. Споменът за онзи ден беше все така ярък в отслабващата й памет — като току-що направена снимка. Денят, в който нейната красива, дива и скъпа дъщеря беше загинала заедно със зет й.

Като отпи глътка от студената лимонада, тя си напомни, че трябва да бъде благодарна за хубавите неща в живота си. Слънцето беше топло, небето — яркосиньо. Бруно, нейният любим златист лабрадор, се излежаваше до фонтана и сигурно ловеше зайци насън. Скъпата й приятелка Мария беше щастлива. А Ели идваше да я види.

Независимо от думите на счетоводителите, понякога мис Лоти не мислеше, че животът в къщата ще се промени много. Та нали не се беше променил за цели шейсет години. Защо да се променя сега?