Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sooner or Later, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Елизабет Адлър. Рано или късно

Английска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2002

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0204-Х

История

  1. — Добавяне

Глава 55

Новият автомобил на Ели беше марка чероки и беше горскозелен на цвят, почти същият като този, в който беше боядисано заведението й, а интериорът беше оформен в черно. Докато шофираше към Санта Моника, тя се наслаждаваше на плавното му движение и на лукса, който сякаш се излъчваше от всяка една негова част. Старият й ренглър беше вече поочукан и не вървеше така бързо, а Дан беше силно изненадан, когато тя му каза, че никога не е притежавала съвсем нова кола.

— Никога? — беше повторил той, шокиран, че момиче от такъв богат произход не си е позволявало нещо толкова обикновено.

— Изглежда, не съм наследила от майка си нейния вкус към пилеене на пари — беше му обяснила тя.

— Мис Лоти вярваше в старата поговорка: „От богатство към крайна бедност само за три поколения“. Тя също така казваше: „Предпазните мерки са майка на необходимостта.“ Както обикновено объркваше метафорите и ме караше да се смея до сълзи, само че този път в измислената от нея поговорка имаше странна, необикновена мъдрост.

Дан й беше казал, че тя шофира лудо и е лош шофьор, меко казано, и че има нужда от по-сигурен автомобил. Но Ели доста нервно се питаше дали Йохансен няма да я заподозре, че вече започва да харчи от парите, спечелени от убийството на баба й. Дан обаче беше отхвърлил страховете й със смях.

Тя непрекъснато мислеше за Дан. Той толкова усилено се стараеше да й помогне да преживее случилото се и дори я защитаваше от безкрайните разпити на Йохансен. Тя го чувстваше по-близък от когато и да било, особено като си спомнеше за целувката му в онази нощ. Когато изкачи хълма, от който пътят се спускаше към къщата й, тя сама се предупреди, че, ако си позволи да се влюби в него, това няма да донесе нищо друго, освен проблеми. Техните цели в живота водеха до директен конфликт: тя копнееше за живот в града и успех, а той искаше да живее в провинцията сред природата и жадуваше за спокойствие. Населяваха различни светове, а тя все още не беше готова да изостави амбициите си. Не и докато не постигне успех в живота. После би могла да си помисли. Но подозираше, че дотогава ще е станало прекалено късно. Усмихна се горчиво. Не притежаваше качеството да преценява добре времето.

Малката й къща изглеждаше съвсем същата. Като че ли нищо ужасно и запомнящо се за цял живот не се беше случило, откакто беше излязла през входната врата за последен път само преди седмица. Но когато превъртя ключа в ключалката и влезе, се почувства различно.

Навсякъде имаше прах, а лилиите в голямата ваза бяха увехнали. По повърхността на масичката се бяха посипали умрели цветчета, но като се изключи това, като че ли всичко друго си беше на мястото. В кухнята зелената порцеланова чаша с изрисуваните черешки, от която беше пила чай за последен път, беше все още в мивката. Отвори хладилника. Млякото в кутията се беше развалило. Като сбърчи гнусливо нос, тя го изхвърли заедно с половинката плесенясал хляб.

Дочу някакъв ритмичен шум и се извърна, силно уплашена. С облекчение видя, че това е само малко птиче, кацнало на перваза на прозореца И все пак беше неспокойна. Къщата изглеждаше същата, но тя се чувстваше различно. Каза си, че това е сигурно така, защото знаеше, че полицията е била тук и е ровила сред нещата й. Започна, без настроение, унило, да се изкачва по скърцащите стъпала.

Спалнята беше залята от слънчева светлина, въздухът беше спарен и горещ. Тя отвори широко прозореца и се съблече, като остави дрехите да паднат на пода. Стоя дълго под душа, изми си косата, намаза кожата си с лосион и я напудри. Както винаги. Извършваше обичайните си действия. Защо тогава мястото й се струваше толкова различно? Въздъхна и облече дрехите, с които работеше — дънки и тениска. Всичко беше различно. Сега беше съвсем сама на света. Работата беше единственото, което можеше да противопостави на мъката. А я чакаше много работа.

Прокара гребен през мократа си коса, метна на рамо голямата си черна чанта, взе ключовете за колата и излезе.

Мейн стрийт беше същата, както винаги в началото на лятото — децата още ходеха на училище, но се усещаше духът на свобода и лято; слънцето жареше, а по-надолу по улицата проблясваше в синьо и сребристо океанът; във въздуха се усещаше ароматът на силно кафе и пресен хляб; момичета в светли летни дрехи и красиви сандали вървяха бодро; по витрините на магазините бяха изложени дрехи последна мода; а в художествените галерии можеха да се видят най-новите творби на местните художници. Това беше нейният свят, нейният живот. И беше много, много далеч от ранчото „Бягащите коне“.

Заведението й изглеждаше тъжно и изоставено. Столовете бяха обърнати върху масите, нямаше цветя, не се усещаха аромати на готвено от кухнята, звънчето над входната врата не дрънчеше, липсваха успокояващите звуци от множество разговори и музика. Определено беше време да се захваща за работа.

Обади се на Чен, каза му, че ще отворят отново на следващия ден, и обсъди менюто с него. Каза му, че е време за промени и че ще съставят лятно меню. По-леки ястия като пълнени патладжани, brandade de morue Provençale, гладка кремообразна смес от осолена треска, зехтин и сезонни зеленчуци. Току-що уловен барбун и костур, най-добрите, които могат да се намерят в Санта Барбара. Равиоли с омар и прясно агнешко. А какво ще каже той, ако тя приготви крем брюле за десерт? Вдъхновена от усещането за идващото лято, тя кипеше от нови идеи.

— Да направим истинско угощение, Чен — каза му и развълнувано прибра косата си зад ушите. — Да празнуваме.

— Разбира се — отвърна Чен от другата страна на линията, макар да не беше сигурен какво ще празнуват.

Но Ели знаеше какво й се иска да празнува. Тя отново беше жива и беше пълна с енергия, която напираше да бъде освободена. Нямаше търпение да зарови длани в тестото, което да превърне във вкусен хляб. Нямаше търпение да настъпи утрото, за да стане отново в шест и половина и да отиде на пазара, да усети миризмата на пресни зеленчуци и подправки. Нямаше търпение да поздрави отново клиентите си. Усмихваше се, когато седна да напише списъка. Такъв беше нейният живот.

Телефонът иззвъня.

— Заведението на Ели.

— Хей, звучиш добре.

Беше Мая.

— Радвам се, че се върнах на работа. Радвам се, че отново усещам атмосферата…

— Казах ти, че ще бъде по-добре след погребението. — Мая си спомняше времето, когато, преди десет години, умря нейната майка. Не й беше лесно да приеме смъртта й, но животът продължи въпреки това. — Сигурна ли си, че не искаш да остана при теб? Само докато се почувстваш по-добре?

— Добре съм. Радвам се, че се прибрах у дома, радвам се, че се върнах на работа. Между другото, отваряме утре.

— Толкова скоро? — Гласът на Мая издаваше неподправена изненада.

— Какво друго бих могла да правя?

— Вярно. Добре, ще бъда там. Ще говорим по-късно.

Ели записа предложенията си за новите менюта, после си сложи престилка, отвори големия контейнер с брашно и постави малко прясна мая да се разтвори във вода. Скоро беше заровила ръце в тестото, месеше и мачкаше, за да бъде хлябът готов за утре.

Когато си тръгна от заведението, около шест, масите бяха вече наредени за сутринта, а тестото, покрито с чиста влажна кърпа, беше оставено на топло, за да се надигне. Менюто беше съставено, списъкът за пазара също беше написан, нарежданията за доставки — дадени. Беше дала нареждания на Чен, на Тери и на момчето, беше се погрижила за няколко изостанали сметки, беше поляла растенията и направила поне дузина телефонни обаждания до доставчиците. Беше отново в бизнеса.

На лицето й имаше доволна усмивка, когато пресичаше шосето, за да си купи сандвич за вечеря. Не беше свикнала да вечеря сама. Ще се занимава с нещо неангажиращо, ще гледа телевизия, удобно излетната в леглото, ще заспи рано. Всичко това й навяваше мисли за самотност и тя с копнеж си помисли, че можеше все пак да приеме предложението на Мая да спи у тях през нощта. Поръча си сандвич с пушено пилешко месо и пресни домати, с печени червени пиперки, масло и малко оцет.

Седнал сам на една маса до прозореца, Бък я наблюдаваше как стои със скръстени ръце и чака сандвича си. Не можеше да повярва на късмета си. Като паяка и мухата — тя беше влязла направо в капана.

Беше паркирал на хълма близо до къщата й, както обикновено, наблюдаваше и чакаше. Не беше разпознал новия горскозелен чероки, когато той зави в улицата, но когато я видя да излиза от автомобила и да внася чантите си вътре, сърцето му беше забило лудо като на влюбен тийнейджър. Разбира се, беше я проследил по Мейн стрийт само за да се увери, че тя се връща в заведението си. Беше обиколил няколко пъти близките улици в очакване да се освободи място на паркинга, после седна в отсрещното заведение и отново започна да чака и да наблюдава. Видя я да запалва осветлението, да се суети, да подрежда масите. Помисли си, че вече няма да й се налага да прави това. Не и когато бъде с него. След половин час си поръча кифлички и кафе, за да убие оставащото време.

Сега стана и тръгна към нея.

— Ели, не очаквах да ви видя тук. — Лицето му имаше подходящо сериозно изражение, без усмивка, а в гласа му се усещаше мек намек за загриженост.

— О, здравейте, мистър Дженсън. — Тя беше изненадана, защото също не очакваше да го види тук. Той май наистина се навърташе наоколо, защото непрекъснато изскачаше отнякъде.

— Бях в района, за да огледам няколко недвижими имота. Казаха ми, че те са добра инвестиция и че пазарът несъмнено ще се оживи. А вие? — Осмели се да я докосне по ръката. Топлината на гладката й кожа го накара да потръпне, стомахът му се сви, но той успя да запази контрол над себе си. — Толкова съжалявам. — Той повдигна рамене, за да изрази своята безпомощност. — Обикновените думи не са достатъчни. Няма начин да бъдете утешена за онова, което сте преживели.

— Благодаря ви, оценявам вашата загриженост, мистър Дженсън. Опитвам се да се върна към работата си, да продължа да живея… — Гласът й заглъхна, защото си спомни тяхната последна среща, когато той й беше предложил да купи къщата имение след смъртта на мис Лоти. Надяваше се, че той няма да повдигне този въпрос и сега.

Бък беше достатъчно умен да не го прави.

— Радвам се да чуя, че отново ще отворите заведението. Винаги съм смятал, че работата най-успешно лекува мъката. Ако съм в района, ще се отбивам при вас за вечеря.

Сандвичът на Ели беше готов. Тя взе подадената й кутия и му се усмихна за довиждане.

— Разбира се, ще се радвам да ви видя — каза тя и мина покрай него.

Когато се извърна от прага, разбра, че той я наблюдава. Пресече забързано улицата, за да отиде до колата си. Той не беше казал нито една погрешна дума, но у него просто имаше нещо… Може би Мая беше права и той наистина не беше в ред.

Когато се върна у дома си, тя се изправи до кухненския плот и бавно задъвка сандвича си. Беше много вкусен, но мислите й бяха далеч. Мислеше за това, как седеше на верандата в ранчото, как пиеше вино и гледаше залеза, как вдишваше нощния аромат на разцъфнал жасмин и рози, как се радваше на чистия въздух. Въздъхна и изхвърли наполовина изядения сандвич, направи си чай от боровинки и го занесе в спалнята си. Ще си облече нощницата, отгоре ще наметне халата си и ще гледа телевизия. И ще чака Дан да се обади.

От другата страна на улицата, Бък видя светлината на втория етаж, после видя Ели да отваря прозореца и да се спира за минутка, за да погледне навън. После тя дръпна завесите и се скри от погледа му. Засега той беше доволен. Стъпка четвърта беше започнала, всичко за продължение на плана беше готово. Всичко, от което имаше нужда, беше само благоприятна възможност.