Елизабет Адлър
Рано или късно (2)

Глава 1

Санаториумът „Хъдсън“ беше построен на парче скалиста земя, което се издигаше над реката и до което водеше асфалтиран път. Състоеше се от централна административна сграда, построена от червени тухли, и по-малки допълнителни крила, където бяха настанени пациентите. По стените му се виеше тъмнозелен бръшлян. На прозорците имаше решетки, където, през пролетта, виеха гнезда скорци и врабчета. Мястото им се струваше сигурно, защитено от бушуващите ветрове и гарваните, които ги дебнеха.

Онези пациенти, които все още можеха да направят разлика между дом и санаториум и бяха чувствителни към окръжаващата ги среда, не бяха така щастливи като врабчетата. Освен решетките на прозорците, имаше здрави ключалки на вратите, алармени инсталации и въоръжена охрана. „Медицинските сестри“ бяха яки мъжаги, които можеха да повалят пациента на земята, ако се наложеше. Дори в женското отделение, медицинските сестри жени биваха избирани според ръста и телосложението, както и според способността им да раздават лекарства и да поддържат реда. Санаториумът „Хъдсън“ осигуряваше максимум сигурност и беше заведение за буйстващи луди. Място, където техните семейства, от страх за собствената си сигурност, изпращаха болните.

Мъжът от стая двайсет и седем беше смятан за късметлия от останалите пациенти. Стаята му беше ъглова и имаше два прозореца. Разбира се, и двата бяха с решетки и разположени високо, но през тях поне влизаше повече светлина. Те позволяваха да се видят върховете на дърветата, бурно разклащани от несекващия вятър. В този малък, изолиран изкуствен свят, където повечето пациенти носеха евтини и доста износени дрехи, той беше забележително добре облечен. Носеше елегантни ризи с копчета от горе до долу, дрехи от памучен плат през лятото и панталони от рипсено кадифе и спретнати пуловери през зимата.

Притежаваше, както им се струваше, несекващ запас от цигари. И дори получаваше специално приготвена храна — пица, пиле или ребра, които му изпращаха от близкия градец Ролинс. Говореше се също, че плаща на охраната, за да го снабдяват тайно с водка и да изхвърлят, пак така тайно, празните бутилки. Той беше, пак според онези, които все още имаха достатъчно ум, за да правят разлика между нещата, богат човек.

Патрик Баклънд Дувийн не беше съгласен с тяхната преценка. Защото не беше късмет да бъдеш затворен в санаториума „Хъдсън“. За пациентите това място си беше истински затвор, лудница. Неговите „привилегии“ не се дължаха на личното му богатство, нито пък на щедростта на семейството му. Нямаше смисъл да се обръща към съвестта на жената, която го беше изпратила тук, затворен като „лудо животно“ — а така го наричаше тя, обиждайки го спокойно, без да се страхува.

Фактът, че тя не се страхува от него, беше една от причините, които го накараха да посегне на живота й. Много, много лошо беше, че не успя.

— Ще отидеш в затвора! — беше му извикала тя, а охраната й го държеше здраво, с лице, забито в дебелия разкошен килим пред краката й. — Но аз няма да ти позволя да опетниш името ни.

Каза на полицията, че няма да отправи обвинение против него, но че той е доказано опасен за обществото и тя има намерение да го изпрати в подходящо здравно заведение.

Бележитите лекари, които бяха нейни приятели, побързаха да изпълнят нарежданията и. Съгласиха се с нея, че той е опасен, че по рождение е склонен към насилие, едва ли не роден убиец. „Луд е, веднага се вижда по очите му.“ И тези същите трима лекари спокойно подписаха документите, които завинаги го затвориха в това място.

Според Бък Дувийн приличното облекло, получаването понякога на пица и бутилка водка — питие, избрано не защото много го обичаше, а защото от него дъхът не миришеше на алкохол — плюс стая с два зарешетени прозореца и въоръжена охрана на всеки етаж не можеха да компенсират доживотното лишаване от удоволствия. Липсваха му ресторантите, баровете, гуляите и жените. Липсваше му властта. Цели двайсет години беше преживял без нея. И жадуваше за нея, както детето жадува коледни сладки.

Една облачна и ветровита сутрин в началото на април, той беше изведен от стаята си и преведен през зелените коридори, лишени от прозорци, прилични на тунели, които бяха наричани транзитни помещения. От двете му страни имаше хора от охраната, въоръжени. Ръцете му бяха в белезници, защото беше известно, че всеки път се опитва да надвие охраната и да избяга. Заведоха го в офиса на административния директор.

Хал Мороу седеше зад огромно бюро от тиково дърво, отрупано с книжа. Той долови ментовия дъх на Дувийн още преди да погледне към мъжа и да види, че дъвче дъвка. После го огледа внимателно, спокойно, и отбеляза, че е в добра форма. Дувийн беше висок човек, със здраво телосложение и хвърли поглед към книжата пред себе си — в момента беше на четирийсет и две години. Имаше гъста медночервена коса, тъмни очи, които сега бяха присвити заради непривично ярката за него светлина. Лицето му беше красиво и без излишни мастни образувания, но кожата му беше бледа като на всички затворени за дълго хора. Тялото му беше жилаво, а ръцете — здрави като на селяк.

Мороу отново хвърли поглед към книжата. Тези същите ръце се бяха опитали да удушат жената, която го беше затворила тук, както също, или поне така се подозираше, две други жени и двете — проститутки. Но никога не бяха намерени доказателства, които недвусмислено да го свързват с тези два случая, и затова той не беше съден за тях. Не беше съден и за опит за убийство на първата жена, но само защото така беше решила тя. По мнението на Мороу, защото той, без съмнение, не би лежал цял живот в затвора, пък бил той и най-сигурният.

Бък Дувийн беше психопат — привлекателен, очарователен, спокоен, безчувствен. И умен. Новоназначените в охраната мъже винаги казваха, че не са срещали по-приятен човек — мил, приказващ тихо и спокойно, интелигентен. Той знаеше древногръцки и латински, четеше Ювенал и Платон в оригинал. Грижеше се с обич за градинката си, винаги безупречна, която му бяха дали в приличното на паркинг оградено място. Отглеждаше само цветя. Красиви цветя, по които никога нямаше вредители, защото той ги унищожаваше в минутата, в която се появяваха. Розите му бяха живописни като картина, с тежки и ароматни цветове. Отглеждаше нови цветя през всеки сезон, с изключение на зимата, когато земята с месеци беше покрита със сняг.

Ако човек забравеше къде се намира, би си помислил, че той е най-милият мъж на земята и би се разбирал чудесно с него. Всъщност човек дори би могъл да се наслаждава и да се радва на компанията му. И да стигне дотам, заблуждаван непрекъснато и умело, че да започне да се чуди какво прави той в място като това. Да, той можеше да изненада всекиго и по всяко време.

Почти беше успял да удуши един мъж от охраната, който беше започнал да се отнася с него като с приятел, а не като с душевноболен. А Дувийн беше скочил върху него, беше сключил здраво ръце около гърлото му и бе стиснал с такава безумна сила, че бяха необходими трима мъже, за да успеят да го откопчат. Дори когато успяха да го проснат в безсъзнание, пръстите му все още бяха впити в гърлото на мъжа. Беше здрав и силен като вол и много, много луд.

Когато започнеше да буйства, го затваряха в усмирителна риза, заключваха го в килия без прозорци и поставяха охрана отпред. Слушаха как вие и изразява омразата си към тях и към жената, която го беше затворила тук.

След няколко дни обикновено утихваше. „Бих искал да изляза оттук, ако нямате нищо против“, казваше толкова учтиво. И го пускаха. Но този път с белезници на ръцете и вериги на краката. Отвеждаха го в стаята му и го заключваха там. Наблюдаваха го непрекъснато през прозорчето с решетките. През по-голямата част от времето просто седеше зад бюрото си и четеше поезия на латински или пък прелистваше списанията по градинарство, за които беше абониран. Още веднъж се беше преобразил в културен и цивилизован човек.

Бък Дувийн, от своя страна, наблюдаваше Мороу с присвити очи, с безизразно лице. Знаеше, че е по-умен от Мороу. По-умен дори от психиатрите, с които се виждаше всяка седмица и които му пълнеха главата с глупости или пък му говореха за онова, което искаше да чуе — за еротични сънища, фантазии, видения. А той само гледаше спокойно поредния психиатър, който старателно си водеше бележки за срещата. И кимаше одобрително с глава, а вътрешно се смееше, защото отново ги беше надхитрил.

Но не беше достатъчно умен, че да успее да избяга, макар да се беше опитвал вече два пъти, а това го изяждаше отвътре подобно на болестта рак. Трябваше на всяка цена да си отмъсти на Шарлот Периш, старицата, която го беше затворила тук. Искаше всичко, което беше нейно, всичко, което му принадлежеше по право.

Мислеше за това нощ подир нощ в мрака.

И през студените зими, когато вятърът виеше като подивяло животно, и през задушните летни вечери, когато обикаляше, гол, из стаята, затворен между четирите стени. Хванат в капан.

Някой ден ще се добере до нея. Но тогава пред него щеше да се изправи още една пречка. Не знаеше какво се е случило с детето, Ели Периш Дувийн. Сега тя трябва да е вече жена. Млада и узряла.

Беше си представял нейната червенокоса глава хиляди пъти, сам в клетката си. И хиляди пъти се беше забавлявал с представата за това, какво щеше да направи с нея, когато тя му падне в ръцете. И се смееше толкова гръмогласно, че охраната в коридора застиваше на място. „Пак този Бък Дувийн, казваха те. Сигурно отново има пълнолуние.“ А после мъжете отиваха да си гледат работата и го оставяха сам със смеха на лудостта.

Хал Мороу разглеждаше внимателно листовете пред себе си. Обмисляше какво да направи. Санаториумът „Хъдсън“ беше частна институция. Разноските по пациентите биваха плащани от техните роднини, които не искаха да ги виждат край себе си и ги изхвърляха от живота си толкова бързо, колкото им позволяваше цивилизованият свят. Когато таксите не се плащаха, какъвто беше случаят с Дувийн, той нямаше избор.

Вдигна поглед и срещна този на лудия мъж. Каза:

— Дувийн, ще те пуснем днес. Вече си свободен човек.

Дувийн изправи рязко глава и във винаги мрачните му очи сега проблеснаха весели тъмни пламъчета. Започна бързо да премисля възможните причини за това събитие. Защо? Как? Къде би могъл да отиде? Какво ще прави? И реши в никакъв случай да не отговаря на въпросите, които може би ще му бъдат зададени. Не бива да дразниш заспалия лъв. На все още красивото му лице се разля усмивка.

— Време беше, копелета такива! — изръмжа той. Окрилен от новопридобитата си свобода, се завъртя на пети и тръгна към вратата.

— Чакай минутка! — излая Мороу. Дувийн спря, но не се обърна. Мороу дочу въздишката му на раздразнение. — Бяхме информирани от адвокатите, които се грижат за твоя случай, че сметките ти тук няма да бъдат плащани повече, поради което не можеш да останеш. Но в сметката ти при нас има триста двайсет и пет долара. Ще ти бъдат предадени в брой, заедно с личните ти документи. Принадлежностите ти са опаковани. Ще те закарат до най-близката гара.

Дувийн наклони глава и втренчи поглед в тавана, като с нетърпение чакаше мъжа да свърши. „Триста долара, помисли си той. За всичките двайсет години, които беше прекарал тук. По петнайсет долара на година…“ Но трябваше да се смята за богат, защото беше получил отново свободата си.

— Това е всичко — освободи го Мороу. — Желая ти късмет в новия ти живот, Дувийн.

Той не отговори и Мороу го гледа мълчаливо как излиза от стаята — с все същата наперена походка, с която беше влязъл тук преди толкова много години. Мороу знаеше, че няма избор. Само така можеше да постъпи. Притокът на пари беше секнал. А държавната щатска институция не искаше и да знае за случая. Той отново въздъхна, този път — със съжаление. Надяваше се, че е постъпил правилно.

Обратно в стаята си, Дувийн беше освободен от белезниците. Докато си тананикаше тихо песента „Дикси“, както правеше винаги, когато беше във върховно настроение, Дувийн бързо се преоблече в чиста бяла риза и сако от туид. Вчеса грижливо косата си и реши, че изглежда достатъчно добре. Не можеше да провери обаче, защото нямаше огледала. Пациентите можеха да ги счупят и да използват парчетата като оръжие.

Багажът му беше вече в пътната чанта. Той я вдигна и се усмихна, като усети колко е тежка. Старицата му осигуряваше достатъчно дрехи, за да води богат светски живот, макар такъв да не съществуваше за него. Огледа се набързо наоколо, преди да напусне мястото, което беше негов дом през толкова много дълги години. В тъмните му очи не се четеше никакво чувство. Но той никога нямаше да забрави.

Още веднъж мъжете от охраната го придружиха, този път без белезници на ръцете, по зеления, лишен от прозорци, коридор, до административната сграда. В предния офис секретарка на средна възраст му подаде документите и портмоне от изкуствена кожа, в което имаше триста двайсет и пет долара. Плъзна по бюрото разписката и му каза:

— Подпишете тук, моля, мистър Дувийн.

Погледът на тъмните му очи я изгаряше, до такава степен беше зареден с чувственост. Все едно че беше гола пред него. Тя се изчерви и инстинктивно притисна ръка до гърлото си, а после прибра яката на копринената си блузка, като че ли това имаше някакво значение. Крайчетата на устните на Дувийн се повдигнаха иронично. Това ясно й даваше да разбере, че той знае как се е почувствала. После се подписа смело. Бък Дувийн. Прибра в джоба си парите и документите и каза присмехулно:

— Няма защо да се тревожиш, скъпа, обичам жените, които са по-млади и по-секси от теб.

И като отново си тананикаше тихичко „Дикси“, той излезе и се качи в чакащата го кола.

Двама въоръжени мъже щяха да го придружат до гарата, за да не обезвреди шофьора и да открадне колата. Като че ли би могъл да бъде толкова глупав.

На това място непрекъснато го подценяваха, но сега светът щеше да разбере какъв умник е той всъщност. Особено онези, които му бяха най-близки и най-мили от всички.

Имаше много време, през което беше обмислил какво ще направи, когато най-накрая излезе от капана. Много дълги нощи, в които беше планирал, обмислял и мечтал, предвкусвал. Усещането беше приятно — като това да усетиш аромата на първокачествено уиски с върха на езика си. Отмъщението щеше да е толкова сладко, толкова, толкова сладко.