Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sooner or Later, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Елизабет Адлър. Рано или късно

Английска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2002

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0204-Х

История

  1. — Добавяне

Глава 18

Пътят беше пуст, а полицейският патрул, който обикновено дежуреше по магистралата, не се виждаше. Беше в Лос Анжелис за по-малко от час, но движението в града го накара да намали скоростта. Влезе в шосе 405, после в магистралата на Санта Моника, от която излезе на Четвърта улица.

Патрулната кола, която беше спряла до светофарите, го накара да се опомни. Не можеше да си позволи да му връчат талон за глоба. Новата му шофьорска книжка и новият регистрационен номер бяха достатъчно добри за всекидневна употреба, но той не беше сигурен доколко биха издържали на внимателна полицейска проверка.

Подкара бавно по Мейн и накрая го откри. „Заведението на Ели“ пишеше със зелени букви на неоновата табела и на прозореца. Той спря колата и остана седнал, загледан в надписа. На вратата висеше табела „Затворено“. Вътре цареше мрак.

Той слезе от колата и отиде до задната врата на помещението. Стоманени решетки покриваха вратата и прозореца на кухнята. Разочарован, той се запита къде ли живее тя. Ще трябва да я наблюдава, да я следи, за да открие. Мисълта за това го изпълни с радостно вълнение. Кипящ от енергия и сила, той се върна на булевард Сънсет.

Дори в понеделник вечер движението по булеварда беше натоварено. Като внимателно следеше за появата на полицаи, той стигна, без да превишава скоростта, до булевард Холивуд и започна да изучава движението по тротоарите. Имаше предостатъчно жени, с каквито коси и фигури пожелаеш. Тъй като не преставаше да мисли за Ели, той си избра червенокоса.

Свали до долу прозорчето на колата и се подаде през него, за да я огледа по-добре. Тя беше висока и с големи гърди, оскъдно облечена в къса черна пола и черно потниче, а краката й бяха обути в черни ботуши с високи токчета.

— Колко? — запита той, без да се церемони.

Тя го изгледа от горе до долу.

— Зависи какво искаш, мистър.

— Влизай вътре. Ще преговаряме по пътя.

Тя седна на мястото до шофьора.

— Дори за цялата нощ, твоя съм — каза тя. — Всичко, каквото поискаш, за сто долара.

Той я изгледа скептично.

— Бих казал, по-скоро петдесет.

Тя нацупи устни, а очите й загледаха мрачно.

— Сделката не е съвсем добра, а аз съм много добра в занаята.

Бък не се засмя.

— Къде отиваме? — запита тя, станала изведнъж нервна.

— Където и да е. Стига само да е тихо и да няма ченгета.

Тя се усмихна, изпитала облекчение.

— Първо ми дай петдесетте долара, а после щете заведа на едно специално място.

Той не си направи труда да спори. Извади портфейла от джоба си и тя впи в него алчен поглед.

— Дори не си го помисляй — каза той студено. — Ще накарам да те приберат толкова бързо, че дори няма да усетиш откъде ти е дошло. Само че точи път ще те задържат повече от трийсет дни, както обикновено правят за проституиране.

Тя сви рамене и пъхна петдесетдоларовата банкнота в горната част на черния си кожен ботуш.

— Няма нужда да бъдеш чак толкова отвратителен. Завий наляво тук, а после — пак наляво. Малка алея е, затова е тихо и спокойно.

Бък спря колата в далечния край на алеята, близо до контейнера за боклук. Облегна се блажено назад и я остави да се погрижи за нуждите му. Беше добра в работата си, устата й беше като направена от коприна и гума, зъбите й драскаха леко като зъбите на дявол и сякаш разкъсваха душата му. Той плъзна длани по шията й и тя се отдръпна назад.

— Какво правиш… — Изпаднала в паника, тя понечи да излезе от колата, но той беше по-бърз от нея. Беше я стиснал вече за гърлото и нищо на света не би могло да му попречи. Лицето му се беше изкривило от усилието, от челото му капеше пот и се стичаше в очите му.

Жената започна да се дави, размаха ръце, опита се да отстрани неговите от гърлото си. Езикът, който му беше доставил толкова голямо удоволствие само преди минути, сега висеше от устата й, грозен, подут и с цвета на патладжан, очите й бяха изхвръкнали и потъмнели от събралата се в тях кръв.

Бък я извлече навън от колата и я остави на земята. Перуката й падна и разкри рошавата й черна коса. Той я ритна, ядосан. Кучката дори не беше наистина червенокоса. Извади петдесетте долара от ботуша й и ги прибра в джоба си.

Алеята беше наистина тиха и спокойна, но в другия й край имаше приглушена, жълтеникава светлина. Той извади джобното си ножче и се наведе над нея. Острието издаде слаб съскащ звук, докато раздираше кожата, за да остави дълбок кръст на челото й. Нямаше много кръв, защото сърцето й вече не биеше, но той, тъй като беше придирчив, избърса грижливо острието в късата й пола, след което се качи в колата си и потегли.

Наоколо все още не се виждаше никой. Когато стигна до следващата пресечка, включи фаровете и се огледа в огледалото над волана. Приглади косата си и доволно си помисли, че изглежда наистина добре. Подсвиркваше си щастливо „Дикси“ когато подкара към магистралата, която водеше към Монтесито.

Барът беше претъпкан. Той седна на едно от високите столчета и привлече вниманието на бармана.

— Двоен „Джим Бийм“, мистър Дженсън? — запита барманът.

— Позна, Ал. А мога ли да получа и бадемови ядки?

— Разбира се, сър. Гледахте ли играта на „Лейкърс“ днес?

— Да. — Бък беше успял да хване предаването на последните няколко минути по радиото, а пък и не беше от хората, които биха се отказали от възможността да си осигурят алиби. — Господи, трудно е да бъдат победени напоследък!

Беше забравил за жената, която беше убил преди малко. Отпиваше доволно от превъзходния бърбън и си мислеше за времето, прекарано в санаториума „Хъдсън“, когато копнееше за такъв. Понякога успяваше да го получи дори на онова място. Той винаги получаваше онова, което иска.