Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sooner or Later, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Елизабет Адлър. Рано или късно

Английска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2002

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0204-Х

История

  1. — Добавяне

Глава 71

Сигурно беше станало сутрин, когато той отново дойде да я види, защото този път й донесе закуска. Приглади бялата покривка и сложи само един стол — за нея.

— Има сок, овесена каша, нискомаслено мляко, препечен пълнозърнест хляб, масло и сладко от боровинки. И прясно кафе в термоса. — Той я погледна. — Моля те, хапни, Ели — каза тихо. После отново я остави сама.

Ароматът на препечен хляб и кафе я изкушаваше. Беше ужасно гладна и толкова много й се искаше да пийне поне глътка, че усещаше вкуса на кафе в устата си. Стана, отвори бутилката Евиан и отпи дълга глътка, после изяде една филийка само на три хапки — като дете, на което са откраднали захарната пръчка. Почувства се по-силна и направи няколко упражнения йога за разтягане, после седна в розовия стол и зачака мъжът да дойде след малко, за да изнесе количката с неизядената храна. Ели го гледаше през полуспуснатите си клепачи. Този път обаче той нито я погледна, нито й проговори.

Тя легна на леглото и започна да брои минутите. Опитваше се да измисли какво да прави. Главата й все още пулсираше от болка. Тя стана и се погледна в огледалото. Косата й беше разбъркана, челюстта й беше подута и по нея имаше няколко синкавочервени петна. Изми си лицето, намери в шкафчето любимата си паста за зъби и изстиска от нея върху четката. Изми и зъбите си, изплакна устата си и заби гребен в косите си. Копнееше за душ и чисти дрехи, но трепваше дори само при мисълта да облече онова секси бельо, което той й беше купил.

Седеше на розовия стол, както обикновено, когато той се върна с количката и обяда. Сега поне приблизително знаеше кое време на деня е. Той махна сребърния похлупак, после обърна маскираното си лице към нея.

— Пилешка супа, Ели — каза той с гърлен шепот. — Мислех, че може да успокои нервите ти. Малко френски франзели, зелена салата. И малко вино.

Той махна с ръка към масата, за да покаже превъзходната храна, свежите рози в сребърната ваза, красивата ленена покривка, кристала и порцелана. — Моля те, хапни, Ели — каза той отново и гласът му звучеше съвсем искрено.

Ели си помисли, че гласът му е култивиран и издава образован човек. Спомни си златните правила за живота на баба си: добри маниери, съобразяване с другите, никакви прояви на егоизъм. Не можеше да се пребори с него, но може би можеше да започне психологическа игра. Да се държи добре, да се опита да разговаря, за да изтръгне нещо.

— Благодаря — каза тя тихо. — Много сте загрижен. Помислили сте за всичко. Супата изглежда превъзходна.

Бък присви очи, после се усмихна. За двайсет години беше станал по-добър и от най-известните психиатри. Беше му много лесно да разгадае Ели.

— Съветвам те да я изядеш, защото ще имаш нужда от силите си. — Извади тирбушона за коркови тапи и започна да отваря виното.

— Защо се отнасяте толкова добре с мен?

Той вдигна поглед.

— Защо, мислиш?

Тя не искаше да мисли за възможния отговор на този въпрос.

— Но вие ме ударихте, наранихте ме.

— Казах ти, нямах избор, защото нямаше да дойдеш мирно и тихо.

— Как бихте могли да очаквате, че ще го направя. — Тя се опитваше да спре треперенето на гласа си. — Не ви познавам, не мога дори да видя лицето ви.

— Ще го видиш, когато дойде моментът за това. Засега ти предлагам да изядеш храната.

Погледът й го проследи до вратата. Той не се обърна.

— Кой сте вие?

Тя беше изпаднала в отчаяние, беше много неспокойна. Трябваше да знае. Той се извърна, усмихваше се под маската.

— Аз съм твой приятел, Ели — каза. После отново заключи вратата.

Не можеше да издържа повече, просто не можеше. Скочи на крака и заудря с юмруци по вратата, като виеше от гняв и страх.

Бък я чу и въздъхна доволно. Това беше малко, но достатъчно отмъщение засега. Беше затворил Ели в клетка, точно както баба й беше затворила него. Сега беше неин ред да блъска по стените, неин ред да вие като животно. Този път той беше тъмничарят.

 

 

Останала без сили, Ели седна отново на стола. Втренчи поглед в храната, оставена пред нея, за да я изкуши. Беше слаба и умираше от глад. И вече пет пари не даваше дали ще бъде отровена. Ръката й трепереше, когато вдигна чашата към устните си, за да отпие от виното. После хапна хапка хляб. Той заседна в сухото й гърло и я задави. Пи още малко вино, насили се да хапне малко и от пилешката супа, после още една хапка хляб. После легна на леглото.

Измина още един час. Тя започна неспокойно да крачи из стаята. Трябваше да се е върнал досега, за да провери как е тя. Дали беше тук от два дни? Или три? Досега вече сигурно е започнала да липсва на Мая. А когато Дан се върне в ранчото, ще й се обади. А и Чен не можеше да управлява сам заведението, сигурно е полудял от яд и непрекъснато се опитва да се свърже с нея…

Ядосана от собствената си безпомощност, тя хвана чашата за вино, марка „Бакара“, и я запрати в стената. Стъклото шумно се разпръсна на множество парчета. Последва я чинията от лиможки порцелан. После Ели изтича до гардероба, сграбчи дрехите и ги хвърли на пода. Грабна шепа от сексапилното бельо, запрати го върху дрехите и започна да тъпче всичко с крака. После, тъй като гневът й се разпалваше все повече, грабна бутилката вино и го изля върху купа от сатен и дантели.

И втренчи, обезумяла, поглед в разливащото се червено петно. Ето, че сънят й се сбъдваше, кръвта, която се разливаше по леглото й и я поглъщаше… Започна да пищи, високо и пронизително — писъци на безумен страх и мъка, на безпомощност.

Бък дотича. Погледна счупените чинии, разлятото вино, съсипаното легло, всичките красиви неща, които беше купил специално за нея. Пазачите от санаториума „Хъдсън“ биха разпознали студеното изражение на очите му, смразяващата студена нотка в гласа му, неосъзнатото свиване и отпускане на силните му пръсти.

Той заобиколи леглото и тръгна към нея. Ели бързо отстъпи назад, с поглед, втренчен в него, за да не изпусне и най-малкото му движение. Той се приближи. Още една стъпка и гърбът й се опря в стената. Нямаше къде да отиде. Той беше толкова близо, че тя усещаше дъха му, който миришеше на мента. Ръцете му обхванаха гърдите й, тялото му се притисна в нейното. Тя почувства треперенето му, възбудата му.

— Не! — Тя беше притисната до стената и можеше само да извърне лице. — Не, не, не…

Зад него видя процеп светлина. Беше оставил вратата отворена. Внезапно проблясналата пред нея възможност за свобода й даде неочаквани сили, тя се изплъзна от ръцете му и го срита в краката. Той падна на пода до нея. Тя се изправи и се втурна към вратата. Той я хвана за ръката и я дръпна грубо назад.

Красивата сребърна вилица от „Кристофъл“ проблясна на светлината на лампата. Само след секунда вече беше в ръката й. Тя почувства истинска радост, когато вилицата потъна в плътта му и чу вика му на болка. Той отстъпи със залитане назад, а от окото му течеше кръв. Тя вече бягаше.

— Малка кучка! — изръмжа той, полудял от болка. Но дори наранен, беше още бърз. Сграбчи я и я зашлеви силно през лицето. Главата й отхвръкна назад и се удари в стената, но този път тя не извика. Просто остана права, втренчила поглед в него.

Гледаше го точно така, както го беше гледала и баба й. Със силна омраза и жестоко презрение. Като че ли беше нищо.

Бък се огледа за нещо, с което да я върже. Изтръгна лампата от фасунгата и с жицата завърза ръцете й на гърба. Остана един миг загледан в нея, после извади джобното си ножче.

Времето сякаш спря, когато Ели видя наточеното стоманено острие, което със сигурност щеше да сложи край на живота й. Но той само отряза жицата, за да махне крушката. Като дишаше тежко, бавно свали маската от лицето си.

— Ед Дженсън! — прошепна тя така, сякаш не вярваше. — Но защо?

Без да й отговори, той се обърна и излезе от стаята. Остави вратата отворена и Ели гледаше с празен поглед правоъгълника светлина, който водеше към свободата. Но защо той? Защо? Кой беше той?

Той се върна само след секунди с дълго въже. Завърза глезените й, после махна жицата и завърза отново, този път по-здраво, ръцете й с въжето. Погледна я — беше овързана като безпомощно пиле.

— О, Ели, Ели, колко си глупава. — Той въздъхна. — Не знаеш ли, че не можеш да спечелиш?

После я взе на ръце и я занесе през коридора в друга стая, където я хвърли на дивана. Лицето й беше притиснато във възглавничките, но чуваше запъхтяното му дишане близо до себе си. После стъпките му се отдалечиха и накрая съвсем заглъхнаха.

Предпазливо, тя обърна лицето си към светлината. Намираше се в дървена колиба. През прозорчето на отсрещната стена се виждаха планински върхове и сиво небе. Нямаше други къщи, нито съседи, нито шум от детски игри, нито лай на кучета. Само дървета и тишина. Беше някъде в планината, на място, където никой не би могъл да я открие. И дори няма да намерят тялото й. Сега беше сигурна, че Ед Дженсън ще я убие.

Той се връщаше и влачеше нещо. Дишаше тежко, когато най-после го изтътри в стаята. Тя гледаше само с крайчеца на окото си. Беше огромен дървен сандък от онези, които използват доставчиците на плодове и зеленчуци. Той я вдигна и я пусна в него.

Безпомощна, тя се сви на дъното му като счупена кукла със свити колене и с ръце, завързани зад гърба. Вдигна глава и огледа изцапаното му с кръв лице. Погледите им се срещнаха. После той затвори капака.

Ели чу шума от чука, който забиваше гвоздеите. Чу го да прекосява стаята. После чу затръшването на тежката врата. И превъртането на ключа в ключалката. И после остана само мракът.