Елизабет Адлър
Рано или късно (30)

Глава 29

Започваше вече да се здрачава, когато Бък подкара по Хот спрингс роуд. Времето му беше идеално изчислено, за да избегне охраната, която патрулираше около съседната къща.

Паркира на същото място, заключи колата в движение чрез дистанционното управление и затича към портата. Сега виждаше ясно пътя пред себе си и лесно премина през брезовата горичка. Направи няколко обиколки, за да намери възможно най-прекия път. Стъпка част от растителността, за да има ясно изразена пътека за следващото преминаване и съответно, да се придвижва възможно най-бързо.

Доволен от резултата, той изчака падането на мрака, после отново върна секундарника на нула и затича към къщата. Дишаше тежко и запъхтяно, когато стигна до терасата, и реши, че ще се наложи известно време да работи върху физическата си подготовка в някой гимнастически салон.

След като приспадна времето, което беше прекарал в брезовата горичка, оказа се, че за придвижването до терасата са му били необходими петнайсет минути. Все още не беше достатъчно добре. Надяваше се, че няма да му се наложи да си тръгне много скоро, защото не искаше да оставя нищо на случайността. Трябваше да извършва всяко едно действие възможно най-бързо.

Като очакваше, че ще види Мария и кучето, той се скри в далечния край на терасата, запали цигара и зачака. До появяването на Мария на вратата сърцето му беше възвърнало нормалния си ритъм и той гледаше съвсем спокойно през бинокъла как тя слиза по няколкото стъпала и извежда кучето в градината. Този път той се намираше достатъчно далеко от старото куче и то не долови миризмата на тялото му, затова и не започна да лае. Отново погледна часовника си. След две минути щеше да настъпи точно същото време, по което беше тук и вчера.

Доволен, той изчака Мария да се прибере обратно в къщата и да заключи вратата. После се обърна и затича обратно по пътя, по който беше дошъл.

Като стигна до колата, отново погледна часовника си. Тринайсет минути, но сърцето му биеше тежко. Отпусна се с благодарност на седалката и си каза, че ще е по-добре, ако още утре отиде в някой салон за тренировки, за да влезе във форма. Въпреки че всъщност не очакваше проблеми, защото, изглежда, никой не идваше в къщата през нощта. Но, от друга страна, трябваше да бъде подготвен за всякакви случайности.

Подкара колата внимателно и стигна до края на пътеката, откъдето надникна предпазливо, за да види дали има движение по главния път. Запали фаровете, зави наляво по хълма и потегли бързо към Лос Анжелис.

Когато се върна в апартамента си, взе душ, облече скъпа синя риза и бежови панталони, дръпна щедра глътка бърбън от полупразната бутилка, след което бавно пое към Санта Моника.

 

 

Движението по Мейн стрийт беше много натоварено и никъде не можеше да се намери място за паркиране. Дан извади късмет, когато намери свободно местенце в четириетажния подземен паркинг. Успя да вмъкне колата в извънредно тясното пространство и нададе стон, когато забеляза, че отново е паркирал до жълтия джип на Ели. Експлорърът му и без това вече изглеждаше като военна кола, която е успяла да се измъкне от поредната битка, не му трябваха нови драскотини и смачкани фарове.

Когато тръгна пеш в обратна посока по Мейн, се почувства не на място в този шум и невъобразима блъсканица, защото вече беше свикнал с тишината и тъмнината на нощите всред природата. Магазините бяха ярко осветени, от минаващите коли се носеше гръмогласна музика, край него бързаха и се блъскаха хора, които се смееха и весело си бъбреха, тръгнали към ресторанти, магазини или клубове. В художествената галерия тъкмо се откриваше поредната изложба и от колите слизаха елегантно облечени дами и господа, които отиваха да видят последните творби на любимия си художник. Носеше се приятен аромат на парфюми и цветя и Дан с удоволствие вдиша дълбоко, когато мина покрай отворената врата на галерията. Надяваше се, че сервираната от Ели храна ще има също толкова превъзходен вкус, колкото беше и усещаният от него аромат в момента. Като се замисли за нея, на устните му се изписа усмивка — сигурен беше, че тя ще се постарае да му демонстрира уменията си тази вечер. Този път тя щеше да се хвали с ресторанта си така, както той се беше хвалил с лозята си.

В мига, в който той влезе през вратата, Мая разбра, че това е Дан. Беше облечен в семпла бяла ленена риза с леко навити ръкави, сини дънки и велурени обувки. Очите му имаха странен, тъмен, наситен син цвят и изпъкваха привлекателно на загорялото му лице. А когато я погледна, й се стори, че те гледат много по-мъдро от очите на другите хора. В погледа му нямаше предизвикателна самомнителност, той просто говореше, че този човек е видял много неща в живота си. „Бил съм тук и тук, правил съм това и това“, промърмори тя на себе си и бързо се спусна да го посрещне.

— Нека позная — каза тя, като го погледна с прекрасните си очи с цвят на отлежало уиски, — вие сте Дан Касиди.

— Виновен. — Той й се усмихна и тя се запита, удивена, как Ели е могла да му устоява толкова дълго.

— А вие сигурно сте Мая?

Тя също му се усмихна.

— Виждам, че славата ми се е разнесла по целия път от Лос Анжелис, та чак до Санта Барбара.

— И дори още по-надалеч — чак до Аризона.

Мая престорено се ужаси.

— Тя ви е разказала дори това?

— Страхувам се, че да. — Дан се засмя, като видя разочарованието, изписано на лицето й. — Може би не с всички подробности, но достатъчно, за да узная колко добре сте се забавлявали вие двете.

Мая въздъхна.

— Животът на Ели е отворена книга. Тя просто не вярва в тайните. Както и да е, добре дошъл в „Заведението на Ели“. — Тя го заведе до маса до прозореца и му подаде менюто. — Ще кажа на Ели, че сте тук. — Тя тръгна към кухнята. Нямаше търпение да види лицето й, когато й каже какво мисли за Дан Касиди.

Дан с интерес се огледа наоколо. Светлината беше лека и интимна. На всяка маса имаше лампа с розов абажур вместо свещи, а от другите маси долиташе приятното жужене на приятелски разговори. Три четвърти от масите бяха заети и той предположи, че това не е зле, като се има предвид, че е сряда вечер. Задържа менюто под светлината на лампата и внимателно, със същия интерес, започна да го изучава.

Долови деликатния парфюм на Ели и почувства устните й на бузата си. Вдигна поглед с усмивка. Никога през живота си не беше изпитвал такова щастие да види някого. Тя изглеждаше великолепно в бялата тениска с надпис „Заведението на Ели“ и черните дънки, с коса, завързана на конска опашка под черната бейзболна шапка.

— Окей, Касиди! — Тя постави бутилка вино на масата и седна срещу него. — Тази вечер си на мой терен.

Погледите им се срещнаха за секунда.

— Вярно е — призна той. — Надявам се, че репутацията ти е заслужена.

— Ще видим — каза тя скромно и наля вино в две чаши.

Мая се появи с блюдото тапенада и кошничка с горещи хлебчета с превъзходен аромат.

— Ели ги опече — информира тя Дан. — А това е само един от многото й таланти.

Той си отчупи парче хляб и погледна Ели.

— А какви са другите? — Тя погледна така, сякаш не го беше разбрала. — Талантите. Господи, хлебчетата наистина са превъзходни. Не съм вкусвал такъв хляб от… Всъщност никога не съм опитвал нещо толкова вкусно. Предполага се, че такъв хляб трябва да приготвя всяка майка.

— По-скоро, такъв хляб приготвя Пол Полиан от Париж — поправи го тя. — Учила съм се от него.

— Със сигурност си се учила добре и си била схватлива ученичка. — Той опита виното и направи доволна гримаса. — Кой е производителят?

— Твой съсед, Фес Паркър.

— Този човек знае какво прави. — Той протегна ръка през масата и взе дланта й в своята. — Липсваше ми — каза искрено.

— Едва ли е имало време да ти липсвам, защото се видяхме снощи.

— И това е прекалено дълго.

От другия край на стаята Мая ги гледаше и си мислеше, че изглеждат като щастливи влюбени, които не забелязват никого и нищо, освен себе си. Въздъхна, защото беше толкова романтично. Само дано Ели не развалеше пак всичко, подвластна единствено на високите си амбиции. Кога тази жена ще научи, че животът се състои от компромиси?

Навън, на Мейн стрийт, Бък ги гледаше през прозореца. Той тъкмо се канеше да влезе в заведението, когато ги видя и се спря. Отстъпи крачка назад, като ги гледаше гневно как се държат за ръцете и се гледат в очите. „Как се осмелява тя? — говореше гневно гласът в главата му. Тя е твоя жена. Ще трябва да убиеш и него, ако сам не се махне от пътя ти.“

Бесен от яд, той се завъртя на пети и забърза към колата си. После, все така бързо, подкара към дома й. Паркира на хълма, прекоси тичешком улицата и отключи с ключа, който си беше направил. Сърцето му биеше неравномерно, когато се спря в малкото антре, преди да поеме нагоре по стълбите, към спалнята й.

Неговата Ели не беше някоя мърла, къщата й беше подредена и чиста. Той вдигна от стола розовата й роба и я притисна до бузата си. Миришеше на нейната пудра и на парфюма й.

Седна на леглото и се сгуши в робата й. Тя беше в ръцете му, притисната до тялото му, ароматът й изпълваше ноздрите му. Беше почти същото като да е с нея.

 

 

Едва в десет и половина в заведението стана малко по-спокойно и Ели успя да си открадне кратка почивка и да седне при Дан. Той беше настоял тя да избере храната. А и сама му я беше сервирала. Обикновени неща, защото той самият беше несложен човек, който знаеше какво харесва. Чорба от бял боб, ястие от агнешко с магданоз, пюре от картофи, гарнирано с магданоз и рататуй. А сега щеше да опита и известната й торта.

Подпря лакти на масата, а долната й устна беше тревожно прехапана. Гледаше как взема вилицата и внимателно си отрязва с ножа парченце от тортата. Ако не я харесаше, тя щеше просто да умре…

Дан затвори очи, за да се наслади на вкуса, после ги отвори. Без да каже и дума, набоде ново парченце.

Тя се наведе тревожно към него.

— Хайде, давай. Кажи ми, че не ти харесва. Ще го понеса.

Сините му очи я погледнаха невинно.

— Нима трябваше да кажа нещо? — Той отново напълни устата си.

Ели се облегна назад.

— Звяр! — изсъска.

Дан я харесваше ядосана. Напомняше му за времето, когато тя беше още дете. Изяде и последното парченце от тортата, остави вилицата в празната чинийка и въздъхна от задоволство.

— Мога да ям такава торта цяла нощ.

— Благодаря. А какво ще кажеш за останалите ми ястия?

Той ясно виждаше, че е нетърпелива и дори разтревожена.

— Най-добрата храна, която съм ял, откакто се върнах от Париж.

Тя придоби изненадан вид.

— Не знаех, че си бил в Париж.

После се изчерви ядосана. Той се подиграваше с нея. Разбира се, че не е бил в Париж, защото е бил прекалено зает с полицейската работа.

— Май говорихме вече достатъчно по този въпрос — каза тя с известна доза надменност, изправи се и започна да прибира чиниите и вилиците.

Той я хвана за ръката, когато тя се обърна с гръб към масата.

— В Манхатън има един ресторант. Казва се „Париж“ и храната там е превъзходна. — Дан се смееше. — Но сервираната от теб храна е по-хубава. Всичко беше превъзходно, Ели.

— За това трябва да благодариш на главния готвач Чен.

Усмивката му стана по-широка.

— Казах го само за да си го върна за онова, което ти каза за лозята ми — извини се той.

— Толкова ли си дребнав?! — Лека усмивка повдигна кранчетата на устните й.

— Какво ще кажеш да изпиеш чаша кафе с мен? — Той май си играеше с щастието си, но тя вече започваше да омеква.

Ели огледа почти празното заведение.

— Имам по-добра идея. Ще пием кафе у дома.

Това вече беше повече, отколкото той беше очаквал, особено след като я беше ядосал толкова много.

— Ще кажа на Мая да затвори днес — каза тя и веднага се отдалечи.

Дан я чакаше до цинковия бар-плот с ръце, пъхнати в джобовете на сините дънки, когато тя се върна. Като го погледна, Ели си помисли, че все още е толкова красив, колкото беше и на осемнайсет години — строен, мускулест, със златист тен.

А когато я погледна, той си помисли, че Ели е също толкова апетитна, колкото и хлебчетата, които приготвяше сама. Беше облечена в късо червено сако, а на рамото й беше преметната черна чанта.

Мая гледаше скришом и двамата и си мислеше, че изглеждат страхотно заедно. На излизане от заведението Дан прегърна Ели през раменете. Мая се подпря на лакът на бар-плота и въздъхна щастлива, че Ели най-после е намерила мъж, който да се интересува истински от нея. Самата Ели никога не би признала това. Трябваше да стане чудо или катастрофа, едва тогава щеше да бъде готова да направи признанието.

 

 

Бък се надигна от леглото, изтощен от силната страст, която изпитваше. Постави внимателно робата на стола до прозореца и влезе в банята на Ели, изми ръцете си и ги подсуши в меката бяла хавлия. После оправи покривката на леглото и потупа възглавницата, за да се изглади вдлъбнатината, която се беше образувала под главата му. Като хвърли един последен, изпълнен с копнеж, поглед към царството на неговата любима, той излезе от стаята, слезе по стъпалата и най-накрая излезе през входната врата.

Навън светеше само една-единствена слаба лампа и по-нататък улицата тънеше в мрак. Той пъргаво закрачи по късата, покрита с тухли, алея, после прекоси улицата точно в мига, в който от другия й край в нея влязоха две превозни средства. Техните фарове го заслепиха за секунда и той бързо извърна глава.

Чу ги да спират и се обърна да погледне. Ели излезе от джипа, а Касиди паркира своя експлорър зад него. Стомахът му се сви, когато ги видя да влизат, хванати за ръце, в къщата.

След минута видя светлина в прозорците на горния етаж, а после — Ели и Дан, изправени до прозореца на спалнята. Ели му сочеше нещо с пръст. После затвори прозореца и дръпна завесите.

Бък изпита силна мъка и едва стигна до колата си. Болката беше толкова остра, че пробождаше сърцето му като копие. Запали двигателя, мина по цялата дължина на улицата и паркира в другия й край. Погледът му не се откъсваше от осветените прозорци. По лицето му се стичаха сълзи.

 

 

— А това — казваше в този момент Ели на Дан, — е причината толкова много да обичам тази къща.

Погледът на Дан се зарея над покривите, над хълмовете, и стигна до сребърната ивица, която проблясваше долу. Той повдигна скептично едната си вежда.

— Трябва ли да предположа, че това е океанът?

— Разбира се, че е океанът — каза тя, изпълнена с оправдано възмущение, и се наведе още малко напред. — Ослушай се и ще можеш дори да го чуеш.

Той се заслуша внимателно.

— Чувам само уличното движение.

Ели затвори прозореца с трясък и дръпна завесите.

— Мислех си, че си истински романтик — каза тя и презрително изсумтя.

Дъските на пода изскърцаха, когато той я последва вън от спалнята по стъпалата.

— Нали знаеш какво казват — ченгето си остава ченге завинаги. — Като погледна поувехналите вече лалета в красивата старомодна урна в една от колоните, той добави: — Освен това ако бях романтик, щях да ти донеса цветя.

— И сама мога да си купя цветя, благодаря.

Тя отиде бързо в кухнята, измери кафето, сложи го в машината, наля вода и я включи. Извади от шкафа две зелени чаши с изрисувани черешки върху тях и жълта захарница, след което го погледна несигурно.

— Не знам дали пиеш кафето си със захар или не.

— Очевидно, аз те познавам по-добре, отколкото ти — мен. — Той се облегна на кухненския плот с палци, пъхнати в джобовете на дънките.

— Защото си ченге. Забелязваш всичко.

— Забелязах и пукнатините по стените. Сигурна ли си, че къщата няма да се сгромоляса някоя вечер върху теб, докато спиш?

Тя сви рамене.

— Предполагам, че ще издържи до следващото земетресение.

— Говориш като коренна жителка на Калифорния. — Той поклати недоверчиво глава — Сега вече знам, че съм в страната, в която хората живеят ден за ден.

— Не се тревожи, детективе, инспекторите от жилищното ми казаха, че повредите са повърхностни и не засягат конструкцията. Предполагам, че с времето са се увеличили, но какво мога да ти кажа в своя защита? Къщата ми харесва.

На Дан също му харесваше. Харесваха му цветовете и дори натруфеността на част от мебелите, които бяха предназначени за по-просторно жилище. Тя обаче имаше таланта да създава гостоприемна атмосфера, с която беше забележително и заведението й. Той взе таблата от ръцете й и я занесе до всекидневната стая.

Ели включи устройството за компактдискове, запали свещите върху масичката за кафе, свали възглавничката от единия фотьойл и седна с кръстосани крака в него. Свали ластичката, която придържаше косата й в конска опашка, и разтърси глава, после повдигна косата си с длани и накрая я пусна.

Той гледаше, очарован, как косата й се разпилява на вълни по раменете, лъскава като конска грива. На светлината на свещите кожата й изглеждаше почти прозрачна, а когато го погледна, опаловите й очи отразиха пламъчетата.

Тя наля кафето и му подаде едната чаша.

— Уточнихме ли въпроса за захарта? — Тя се усмихваше, явно поотпуснала се вече.

— Не си спомням, но, без захар, благодаря.

Нежният и мелодичен, пълен с патос, глас на Били Холидей галеше слуха им, в стаята се носеше уханието на портокалов цвят и на парфюма на Ели, както и ароматът на добро кафе. Като я гледаше, седнала срещу него. Дан не можеше да си представи по-желано място, където да прекара вечерта.

— Сега е твой ред. — Ели отпи от кафето си и го погледна над ръба на чашката си. — Аз излях сърцето си пред теб, показах ти изцяло и недотам безупречното си минало онази нощ. Сега искам да чуя всичко за теб.

— Всичко?

— Всичко.

— Животът ми не беше така вълнуващ, какъвто е бил твоят. Всъщност живях съвсем скучно, обикновено, докато в мен не попадна онзи куршум. Татко беше пожарникар. Когато бях дете, бях очарован от професията му, от вълнението, с което беше свързана, радвах се, когато го виждах в униформа в онази сграда, пълна с други униформени служители. Денят, в който ми позволиха да се кача на пожарна кола, беше най-върховният миг в моето детство. Разбира се, тогава въобще не мислех за опасността. За нея разбрах, когато навърших седем, а татко беше приет в болницата с изгаряния трета степен. Той, обаче оцеля и стана началник. Ние толкова много се гордеехме с него.

— Ние? — Тя повдигна въпросително вежди.

— Мама, сестра ми и аз. Мама беше учителка, а Ейслинг завърши психология в университета в Мичиган. Сега практикува в Чикаго.

— Ейслинг е красиво име. — Ели беше очарована като дете, на което разказват приказка за лека нощ.

— Кръстена е на майката на татко, която е ирландка. Аз го придружих в пътуването му до старата родина преди няколко години, защото той искаше да намери рода и корените си. — При този спомен Дан се засмя. — Господи, колко много ми хареса Ирландия! Няма по-гостоприемни хора от ирландците. Там всички са твои приятели. А ако не са ти приятели, значи са ти роднини, или поне познават някой, който живее в Калифорния. Както и да е, срещнах повече притежатели на името Касиди, отколкото можех да преброя, и, както ми се стори, те всички ни бяха роднини. Обикаляхме страната и отсядахме в онези малки скромни страноприемнички, по-голямата част от които все още изглеждат като хванати в капана на времето — все едно попадаш някъде между 1900 и 1950 година. Спомням си как веднъж се загубих в особено дива местност в графството Корк. Беше тъмно и валеше силен дъжд, а аз се чувствах така, сякаш бях посред нищото. Почти очаквах да видя Баскервилското куче да изскача отнякъде. Но собственикът на странноприемницата беше чул колата ни. Отвори вратата и отвътре се процеди лъч светлина. Беше висок и много слаб с посивяла, рошава коса. Добре дошли, добре дошли, извика той. Само след секунда ще запалят огъня в стаите ви. А Мери Кейт ще ви приготви вечеря. Ще се задоволите ли с прясно патешко месо? — Дан се засмя, като си спомни този случай. — Никога през живота си не бях чувал по-благи думи.

Ели също се засмя, като си представи сцената.

— Нашият домакин ни заведе до стаите ни, а Мери Кейт, която беше толкова силно закръглена, колкото съпругът й беше слаб, вече беше започнала с приготвянето на вечерята ни в кухнята. — Той погледна шеговито към Ели. — Не позволявай картината на буен весел огън да те заблуди. При тях въглените само тлеят в камините, като правят много дим. Дори ако стоиш с гръб, залепен за комина, пак не можеш да се стоплиш. Както и да е, на долния етаж, в кухнята, уискито се лееше, а храната се топлеше, а разговорите, както винаги в Ирландия, не стихваха. „Ще ви сервирам в трапезарията“, каза ни величествено Мери Кейт. А и нима самото място не беше величествено! Беше огромно като пещера и можеше да побере стотина души. Беше ужасно студено, защото, очевидно, трапезарията дълго време не беше използвана, но Мери Кейт запали две слаби лампи и каза. „Ще ви пусна малко музика.“ Беше месец април, а тя ни пусна лента с весели коледни песни. Предполагам, че Коледа е било времето, когато са ползвали трапезарията за последен път. Но дори ти щеше да одобриш патешкото — препечено, със златиста коричка, меко и сочно, с цяла планина от зеле и картофи за гарнитура, и бутилка уиски. И ето ни там, вечеряме като Брайън Бору, крал на Ирландия; слушаме коледни песни посред април и разговаряме весело с нашите домакини. — Усмихнатите му очи срещнаха тези на Ели. — А каква е твоята представа за Ирландия? Сигурно знаеш, че е студена и дъждовна страна. Но за мен тя е най-топлата страна на света, която винаги с радост бих посещавал.

Тя седеше, прегърнала коленете си с ръце, и го гледаше нетърпеливо, жадна за още приказки.

— Нямам търпение и аз да отида там.

— Това означава, че някой ден трябва да те заведа — каза той безгрижно.

— Ммм. — Ели обмисли внимателно предложението му. — Разкажи ми за родителите си.

Той стисна устни в твърда права линия, а лицето му придоби по-тъжно изражение.

— Мама умря преди четири години от рак на гърдата. Татко го понесе много тежко. Току-що се беше пенсионирал и това направи удара още по-тежък, но той успя някак си да продължи да живее. Премести се от семейния ни дом в по-малък апартамент. Започна да играе голф и покер със старите си приятели. Мисля, че беше щастлив, може би доволен е по-подходящата дума. Той умря миналата година. С онова, което наследих от него, със собствените си спестявания и с пенсията си за инвалидност аз всъщност успях да си купя ранчото. — Той разпери ръце с дланите нагоре. — Ето, това е всичко. Историята на моя живот.

Тя обаче нямаше намерение да го остави да се измъкне толкова лесно.

— Как така? А къде си завършил колеж? Кои са приятелите ти? Бил ли си някога влюбен? — Тя го изгледа шеговито с крайчеца на окото си, когато му повтори същите въпроси, които й беше задал. Той отметна глава назад и се засмя, с което показа здравите си бели зъби, които я бяха подразнили толкова силно при първата им среща. Докато го гледаше да се смее весело и адамовата му ябълка да подскача нагоре-надолу, тя си мислеше, че той е най-хубавото нещо, което й се е случвало от… О, откакто се беше научила да прави хубави хлебчета.

— Колеж съм завършил в Калифорнийския университет, в Санта Барбара. Имам магистърска степен по физика. Най-добрият ми приятел е детектив от отдел „Убийства“ и се казва Пит Пятовски. И да, бил съм влюбен.

Той все още се смееше, когато й подаде чашката си за още кафе. Тя я напълни и му я върна.

— А ще ми разкажеш ли за съпругата си?

— Това е много личен въпрос. — Той я гледаше спокойно, без да премигва, повтаряйки нейните думи.

— Знам. Но е дошло времето да се разкрием напълно един пред друг.

Той отпи глътка кафе и се замисли за Фран. Спомни си колко силно беше влюбен в нея — толкова силно, че не можеше да мисли за нищо друго. Дори не можеше да диша без нея.

— Господи, бяхме толкова млади! — Той се наведе към Ели, поставил лакти на коленете си, подпрял брадичка на дланите си. Болката от онези млади години беше все още стаена в очите му. — Срещнахме се в гимназията. Беше най-красивото момиче, което бях виждал. Дребна и крехка, русокоса, атлетка и душата на компанията. Първия път, когато я видях, тя ме победи в борбата. Това момиче имаше бицепси от стомана, макар човек да не можеше да се досети по външния й вид — беше наистина изключително стройна. И нещо просто се случи със сърцето ми — то сякаш се свиваше в стомаха ми всеки път, когато я видех. Бях „се поболял от любов“, истинско олицетворение на този израз. Никой не беше по-изненадан от мен, когато тя ми каза, че изпитва същото.

Ели си ги представяше: дребничката русокоса атлетка и високият загорял сърфист. Със завист си помисли, че сигурно са били красива двойка.

— Бяхме неразделни — каза Дан. — Пишехме заедно домашните си, бягахме заедно по пистата, карахме сърф също заедно. Тя беше моята принцеса и аз се гордеех, че съм нейното момче. Как бих могъл да обясня онази младежка страст? — Той поклати глава, все още непроумяващ силата на първата любов. — Бяхме на по деветнайсет, когато се оженихме. И двамата учехме в колеж, макар и различни дисциплини. Аз учех физика, а тя — физическа култура и спорт. Докато аз седях над учебниците по цяла нощ, тя ставаше в шест сутринта, за да тича по пистата. Тийнейджърска любов в нает, претъпкан с мебели, апартамент. — Той сви рамене, без да откъсва поглед от Ели. — Как би могла да оцелее? Аз все пак получих свобода, в известен смисъл. Завърших и си намерих работа в Ню Йорк. Заминах, изпълнен с високи идеали, готов да преследвам лошите и да защитавам добрите, да дам най-доброто, на което съм способен. — Той отново сви рамене. — Но нищо в живота не е толкова просто — или черно, или бяло. Бях добро ченге, живеех за работата си и, предполагам, бях доволен от онова, което върша.

— Не се влюби отново? — Гласът й беше тих, нежен, говореше, че тя напълно го разбира.

— Влюбвах се, но никога вече толкова силно… — Много му се искаше да добави „чак досега“, но беше прекалено скоро и може би щеше да я уплаши. Ели още не беше готова за любовта.

Тя се протегна и хвана ръката му.

— Благодаря, че сподели с мен всичко това. Дан.

— И мислиш, че вече ме познаваш?

Когато погледите им се срещнаха, той видя, че тя го гледа съвсем сериозно.

— Странно, но и преди ми се струваше, че те познавам — отговори тя тихо.

Нямаше нужда да пита какво иска да каже тя с тези думи. Разбираше. И на него му се струваше, че вече я познава и че двамата не се нуждаят от прелюдията на запознаването.

— Късно е. — Той се изправи на крака, като си мислеше с копнеж за голямото легло с меките възглавници горе. И за Ели в него. Но моментът още не беше настъпил.

— Радвам се, че дойде тази вечер. — Тя излезе с него в антрето, което беше толкова малко, че побираше точно двама души, и то само ако са застанали достатъчно близо един до друг.

— Аз също се радвам. — Ароматът й го обгърна, а кичур от косите й нежно докосна устните му, когато той се наведе да я целуне. Прегърна я за миг — докато устните им се срещнат и разделят. Той първи отвори очи. — Красива си — каза й с поглед, галещ лицето й.

— Ммм?

— Никога не бих могъл да намеря точната дума, с която да те опиша, но мисля, че си красива.

Видя как руменината започна да залива лицето й при този комплимент. Помисли си, че е много старомодно жената да се изчервява така, но и много мило. Тя не спираше да го изненадва.

— Благодаря. — Ели се изтръгна от прегръдката му и отвори вратата. — Лека нощ, Дани бой.

— Лека нощ, приятелко. — Той й махна с ръка, преди да отвори портата. — Ще ти се обадя утре.

 

 

Седнал в колата си, скрит под сенките на дърветата от другата страна на улицата, Бък видя как Дан вдига ръка за довиждане, как минава по тухлената алея, видя усмивката на Ели, с която тя му помаха в отговор. Часовникът на контролното табло показваше три и петнайсет. Беше се поболял от ревност, ядосан, че тя така го мами. Как можеше да постъпва по този начин? Как се осмеляваше?

Светлината в спалнята беше загасена още преди часове. Сега там лампата отново светна. Като гризеше нервно ноктите си, той изчака тя отново да загасне и подкара колата по Сънсет към своя приличен на затвор малък апартамент.

 

 

На следващия следобед в заведението пристигна огромен букет цветя. Тъмночервени божури, жълти нарциси и лилии. Ели зарови нос в тях. Всички бяха красиви и благоуханни. Отвори картичката, която ги придружаваше, и с усмивка прочете.

„Благодаря за прекрасната вечеря и особено за тортичките. Уханията на тези цветя ми напомнят за теб.“

Те щяха да заемат почетно място на нощното й шкафче, а по-късно щеше да му се обади, за да му благодари. Нямаше търпение да го види отново. Следващата сряда. Този път щяха да вечерят у тях.