Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sooner or Later, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Елизабет Адлър. Рано или късно

Английска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2002

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0204-Х

История

  1. — Добавяне

Глава 21

Почти по времето, когато те пиеха сутрешното си кафе, Бък се излежаваше на луксозното легло в „Билтмор“, облечен в луксозния халат за баня на хотела, и четеше „Съединените щати днес“, докато чакаше да донесат закуската му.

Боговете бяха с него. Обявата, в която имаше бизнес адрес и факс, беше точно онова, от което той имаше нужда, а фактът, че адресът беше на три хиляди мили оттук, в Маями, беше просто идеално стечение на обстоятелствата. Той вдигна телефонната слушалка и направи необходимите уговорки. Можеше да получава поща и тук, те дори щяха да отговорят на телефона от името на компанията „Дженсън пропърти дивелъпмънт“ и да приемат съобщението. Не че той очакваше такова, но в случай, че някой решеше да провери, той щеше да прикрие следите си.

Човекът от обслужването по стаите най-после пристигна и той гладно погълна палачинките със сладко от боровинки, после се облече, опакова багажа си и се изнесе от хотела. Прекалено дългият престой нямаше да е от полза, защото щеше да стане познат на хората от ръководството и персонала, те щяха да започнат да го забелязват, да се държат прекалено приятелски и фамилиарно с него, да му задават въпроси. Освен това може би щеше да мине известно време, преди да продадат къщата — имение „Краят на пътуването“, а той щеше да има време да си осигури необходимите пари.

Обратно в Лос Анжелис, той нае евтин едностаен апартамент на тясна малка уличка, малко на юг от булевард Сънсет. Сградата не беше солидна, даваха само жилища под наем и в нея живееха предимно млади хора, които бяха готови всеки момент да се преместят някъде другаде. Наетият от него обзаведен апартамент се намираше на приземния етаж и имаше отделен вход, което беше добре дошло за Бък.

Той остави чантите си на пода до вратата, после отиде с колата малко по-надолу по улицата до едно ателие, където отпечатваха светкавично брошури и други подобни, и си поръча визитни картички от името на „Дженсън пропърти дивелъпмънт къмпани“, като даде адрес и телефонен номер в Маями.

След това подкара колата на запад, към Санта Моника. Беше рано привечер, когато стигна до заведението на Ели. Отново имаше късмет — една кола тъкмо освобождаваше място на пълния паркинг отпред и той успя да се вмъкне, като препречи мястото на светлозелената акура. Шофьорът го засипа с ругатни, но Бък не му обърна никакво внимание. Пусна две монети от четвърт долар в автомата на паркинга, след което се върна в колата и започна да наблюдава заведението.

Беше рано, едва шест часът, но две маси вече бяха заети. Секси блондинка вземаше поръчките и носеше чашите с вино, но от Ели нямаше и следа. Минаващите по платното коли му пречеха да вижда добре и той хвърли наоколо няколко гневни погледи. Беше паркирал точно пред малък снекбар, в който обаче кипеше истинско оживление. Прозорците на този снекбар бяха точно срещу прозорците на заведението на Ели.

Влезе вътре и си поръча кафе, после седна до прозореца. Започна да отпива на малки глътки, без да отделя поглед от срещуположното заведение.

Мина половин час. Бък си поръча питие, като нервно се питаше какво ли може да се е случило с Ели. И тогава я видя да бърза по тротоара, задъхана, с развяваща се дълга червена коса. Носеше огромна кутия и умело заобикаляше другите минувачи. После се шмугна бързо през вратата на заведението и изчезна от погледа му.

 

 

— Почти навреме — поздрави я Мая иззад бара. — Реших, че си се погрижила за поправката на тази проклета кафе-машина.

— Съжалявам. — Ели остави кутията на бара помежду им. — Но трябваше да направя нещо, ако не искам клиентите да ни изоставят и тук да заприлича на пустиня. Както и да е, това ще свърши работа, докато поправим голямата машина.

Тя бързо се втурна в задната част на заведението, за да види дали в кухнята не цари хаос. Чен се суетеше доста припряно и нервно край тенджерите, докато Тери подготвяше зеленчуците за топлинна обработка. „Супата на деня“ къкреше тихо на газовия котлон до други тенджери, пълни със сосове, и в кухнята се носеха все приятни аромати.

— Трябва да си намеря друга работа! — С тези думи главният готвач посрещна Ели, смръщил вежди. — Тази кухня е прекалено малка.

— Но е хубава и удобна, Чен. — Тя завърза на кръста безупречно бяла престилка. — Не се налага да вървиш толкова много, колкото в голяма кухня. Там вечно ще те болят краката. — Краката на Чен бяха постоянна тема за разговор, защото той неспирно се оплакваше от болки в тях и от време на време се отпускаше на някой стол да си почине. Като завърза косата си на конска опашка, Ели си сложи бейзболна козирка и забърза към предната част на заведението, за да поздрави с „добре дошли“ клиентите. Мая се облегна на вратата, с което й препречи пътя.

— Не толкова бързо, Ели. Първо ми разкажи за снощи!

— Снощи? — Ели сви рамене, но с усмивка. — О, хубаво беше. Както е винаги, когато си със стар приятел.

— Какви са тези глупости за стария приятел?! Била си дете, когато си го познавала, а и тогава определено не сте били приятели.

— Е, но сега сме.

— Не те ли помоли за друга среща?

— Мая, непрекъснато ти повтарям, че това снощното не беше среща. Вечеряхме като стари приятели. Той ми разказа за живота си, а аз — за моя. После заспах и той ме събуди тази сутрин с кафе и препечени филийки…

Мая я гледаше някак отнесено.

— Чакай малко. Ели. Искаш да кажеш, че си останала и през нощта? На първата среща? Мили Боже, въздържанието трябва дати е повредило мозъка! Или това, или той знае как да подхожда към жените. Ели, мисля, че трябва да се научиш на етикета на последователността в поведението при срещите с мъже.

— Ние само разговаряхме, това е всичко. Или, по-скоро, говорих само аз. Той ме слушаше.

— Изслушването е добър претекст и начин на поведение в такъв случай. — Мая смръщи подозрително вежди. — Нямам доверие на този мъж.

— Повярвай ми, добре е да те изслушват от време на време, просто така, за разнообразие, вместо непрекъснато да те поучават. — Ели мина покрай нея, като по навик провери дали всичко по масите е наред, поздрави с усмивка две двойки редовни клиенти и им подаде менюто. Започваше поредната вечер, в която всички нейни действия бяха рутинни и затова й носеха успокоение.

— Само помисли какво би казала баба ти — каза високо Мая, когато мина покрай нея.

— Напомни ми да те запозная по-късно с поученията, с които баба ме засипа по отношение на моя сексуален живот или липсата на такъв — прошепна й в отговор Ели и се засмя весело, когато Мая повдигна толкова високо вежди, че се скриха в косите й.

Точно в този момент Бък прекоси платното и влезе в заведението на Ели. Огледа се, търсейки я с поглед. Но към него, с меню в ръка, се приближи красивата блондинка.

— Добър вечер. — Мая се усмихна учтиво. — Маса за двама?

Той я удостои с чаровна усмивка.

— Страхувам се, че тази вечер съм сам.

— Много лошо, но поне сте избрали добро място. Да бъдеш сам, не е проблем тук, а храната ще ви хареса, сигурна съм. — Мая го заведе до една маса до прозореца и добави: — Така ще можете да наблюдавате пешеходците, които ще разсейват самотата ви.

Той я дари с още една усмивка и взе менюто, което тя му предлагаше.

— Вие със сигурност знаете как да накарате човек да се почувства добре дошъл.

— Такава ми е работата. Само ще ви кажа кои са специалитетите на деня, после ще ви оставя спокойно да направите избора си. От вината, които сервираме в чаша, мога да препоръчам червеното вил ферм или, ако предпочитате бяло вино, шардонето фес пиркър.

Бък беше любезен, очарователен. Поръча си червено вино, супа au pistou, скариди и омари. Започна да отхапва малки хапки от меката и ароматна франзела и да наблюдава.

Беше преполовил чашата с вино, когато Ели се появи от кухнята. Усмихна му се, докато сервираше на съседната маса. Бък бързо пресуши чашата си. Улови погледа й, докато тя се извръщаше.

— Може ли още една? — Той й подаде с усмивка празната чаша.

— Разбира се, сър. От кое пихте? — Гласът й беше сладък като захар.

— От червеното. Мисля, че в името имаше нещо като ферм… — Той, изглежда, не можеше да си спомни точно.

— Вил ферм.

— Чакайте малко — каза той, като се престори на изненадан. — Вчера не бяхте ли в „Билтмор“? В Монтесито?

Тя придоби дори по-озадачен вид и от него.

— Да, но…

— Вие забелязахте, че не се чувствам добре. И бяхте така добра да спрете и да ме запитате дали можете да ми помогнете с нещо. — Той я погледна топло. — Който и да е мъж не би могъл да забрави такъв мил жест на внимание. За нещастие, такива неща се случват рядко в днешно време.

Озадачението на Ели се стопи и бръчката между веждите й изчезна.

— Разбира се, сега си спомням. Радвам се да видя, че сте се възстановили.

— Всъщност нищо сериозно. Предполагам, че прекалено много съм стоял на слънце вчера.

Усмивката му беше топла и дружелюбна и Ели също му отвърна с усмивка, макар да не мислеше, че той страда от прекалено излагане на слънце. Този мъж беше блед като призрак.

— Веднага ще ви донеса виното, сър — обеща тя.

Оживен и радостен, той я гледаше как се връща в кухнята. Докато си тананикаше „Дикси“ под носа, чакаше завръщането й, но вместо нея виното му донесе русокосата красавица.

— Тази чаша е безплатна, подарък от Ели, сър — каза тя. — Насладете й се.

Бък наистина й се наслади. Всъщност не можеше да си спомни друг път през целия си живот храната да му е доставяла такава радост. И то не само защото беше вкусна и добре приготвена, а защото мястото му позволяваше непрекъснато да наблюдава Ели. Ревнуваше от всеки мъж, който я заговаряше тази вечер, ревнуваше заради всяка усмивка, която тя даряваше някому другиму. Дълго време отпива от кафето си и клиентите бяха останали доста малко, когато най-после се изправи и се приближи до бара, за да плати сметката си.

— Надявам се, че храната ви е харесала, сър?

Той подаде банкнотите и Ели ги пое от ръката му. За секунда пръстите й докоснаха неговите. Допирът му подейства като динамит.

— Храната беше превъзходна. Виното също. Вие сте много щедра.

— Опитваме се да се грижим за клиентите си.

— Благодаря ви. Името ми е Ед. Ед Дженсън.

— Надявам се да ви видя отново, мистър Дженсън. — Тя му се усмихна широко, а той й махна с ръка, преди да излезе.

Беше много доволен от себе си. Първата стъпка от плана му вече беше в действие. Беше осъществил контакт.

Прекоси платното, пусна монети в автомата на паркинга и влезе в колата. И отново зачака. Движението не беше така оживено тази вечер. В десет часа си тръгна русокосата красавица и извика „довиждане“ през рамо на някого зад себе си. Той видя как Ели обръща знака „Отворено“ и на вратата се появява надписът „Затворено“, след което тя отново изчезна от полезрението му.

 

 

Чен и помощник-готвачът, който приготвяше сосовете, си тръгнаха половин час преди Ели. Тя остана сама. Подпря се на бара и започна бавно да отпива вода от чашата, която си беше напълнила. Мислеше за Дан. И се питаше дали не беше разкрила прекалено много от личния си живот и чувствата си пред него снощи. Едва ли го беше забавлявала много с това, че разголи душата си пред него и в отговор той не беше я поканил на втора среща. Като сви рамене с жест от рода на „на кого му пука“, тя остави празната чаша и си каза, че и без това не разполага със свободно време. Свали престилката си, закачи я на куката зад вратата, пусна косата си отново свободна и въздъхна от облекчение. После грабна сакото и чантата си.

Когато Ели заключи вратата и бързо закрачи по улицата в обратна посока, Бък зави набързо, макар че това беше забранено, и подкара бавно зад нея. След два жилищни блока тя зави надясно и тръгна към един четириетажен паркинг. Бък спря до тротоара, но не изключи двигателя.

След няколко минути Ели излезе от паркинга в един яркожълт джип. Спря се на пресечката и даде ляв мигач, а Бък отново направи обратен завой. И отново на място, забранено за подобни операции. Беше точно зад нея, когато тя подкара по Мейн.

Умората обгръщаше Ели като тежка сива мъгла. Всичко, което искаше, беше да се добере до дома си, да вземе душ и да пропълзи в леглото. Като зави надясно, тя задмина двата жилищни блока, които заемаха подножието на малък хълм, после бързо свърна вляво. Едва ли забеляза, че зад нея има кола.

Натисна бутона на дистанционното управление за гаража и своенравната врата се отвори едва наполовина, след което престана да се вдига. Тя натисна ядосано бутона за втори път и въздъхна от облекчение, когато вратата се вдигна догоре. Излезе от колата бързо като светкавица, изкачи уморено стъпалата, докато разкопчаваше дрехите си в движение.

След като взе душ, тя отиде до прозореца и подпря лакти на перваза, заслушана в тихите и нежни звуци на нощта. Духаше хладен ветрец, от далечината долиташе ревът на вълните, но морето не се виждаше, защото нощта беше облачна. Спомни си колко бурни бяха снощи вълните пред „Пайнс котидж“, интимността и уюта на огряната от пламъците стая. Спомни си чувството на щастие, което изпита от самото присъствие на Дан срещу нея, който отпиваше от чашата с вино и похапваше от тортата, от присъствието на кучето, което дремеше в краката им. Сцената, която и сега виждаше, излъчваше топлина и доволство. Тя въздъхна със съжаление. Дан Касиди беше много зает човек. А тя пък беше много заета жена.

— Затова и няма да се срещнем повторно — каза си тя и се покатери върху старомодното високо легло. Затвори очи и зачака съня.

В сенките от другата страна на улицата Бък надаваше стонове — толкова силно беше сексуално желание, което изпитваше към нея. Нощта беше хладна, но горещи тръпки лазеха по гръбнака му. Той гореше. Изтича обратно в колата и се върна в наетия апартамент. Заключи вратата зад себе си и съблече дрехите си бързо, като в треска. Само след минути крачеше като диво животно, хванато в клетка, както години наред беше правил в санаториума „Хъдсън“. Само че този път нямаше охрана, която да го наблюдава и да казва: „По-добре да донесем усмирителната риза. Бък Дувийн отново го прихващат. Няма по-луд от него тук.“