Елизабет Адлър
Рано или късно (84)

Глава 83

Ръждясалият пикап спря със скърцане на алеята, а в каросерията му стояха с изплезени езици Сесил, кафявата кучка, и Панчо. Беше съвсем тъмно и Карлос напразно се опита да види нещо през прозорчето. Експлорърът не беше там и той остави камиона със запалени фарове, както му беше казал Дан. Слезе и закрачи неспокойно край него.

След няколко минути чу шума от кола, която влизаше през желязната порта. Той се скри зад камиона и започна да наблюдава внимателно, с опънати нерви. Беше Дан.

Панчо скочи на земята и започна бясно и високо да лае. Зад дръпнатите завеси на прозореца на библиотеката светна лампа. Черното БМВ беше паркирано отпред. Пятовски протегна ръка към пушката си.

— Ти беше прав, Касиди! — каза той.

Бък повдигна глава, когато чу скърцането на гумите по алеята. В очите му се появи паника. Можеше още сега да убие Ели и да приключи с това. Но в такъв случай отмъщението му нямаше да бъде завършено. Можеше да го хванат, а той се беше заклел, че никога вече няма да бъде затворник.

Те вече блъскаха силно по входната врата и викаха Ели. Той я вдигна на ръце и я понесе нагоре по стълбите към стаята на баба й. Хвърли я на леглото, после се върна и заключи вратата. Сега вече бяха сами.

Извади шишенцето със запалителната течност от джоба си. Имаше намерение да запали колата, след като свърши с нея. Но сега го изля върху килима, върху мебелите и по пътеката в коридора. Легна на леглото до нея. Тя го гледаше с широко отворени очи — като животно, притиснато в ъгъла.

— Аз наистина те обичам, Ели — каза той. После я целуна.

Езикът му накара насила устата и да се отвори, ръцете му стиснаха гърдите й, после се спуснаха по тялото й. Искаше й се да пищи до припадък, да повърне. Искаше й се да го убие. Наклони се назад и падна от леглото. Чу смеха му, когато запълзя към прозореца и се хвана отчаяно за перваза. Прозорецът беше заключен. Пръстите й замърсиха безрезултатно ключа. Той не беше там.

Хваната в капан, тя се обърна и го изгледа. Очите му блестяха нечовешки като на всички луди, когато хвърли запалената клечка кибрит на пода. И после стаята избухна в пламъци.

Дан я видя — тъмна сянка на фона на червените пламъци.

— Той предизвика пожар! — извика той. — Ели, Ели, счупи прозореца, скачай.

Но Ели не можеше да го чуе, не можеше да го види и дори не знаеше, че той е там.

Карлос се втурна да търси стълба. Пятовски тичаше да докара пикапа. Подкара го на заден ход по терасата и го паркира под балкона. Дан изтича към задната част на къщата и се качи на покрива на кабината. До стената растеше стара смокиня и ако успееше да го издържи, той щеше да се изкачи. Като сграбчи най-дебелия клон, том се повдигна. Клонът застрашително изпука и той подскочи, за да се хване за перилата на балкона. Увисна във въздуха на една ръка. По челото му изби пот, чувстваше как дланта му се плъзга надолу.

Бък се смееше гръмогласно и доволно. Как да не бъде доволен, като е толкова умен! Беше спечелил и наградата беше негова. През пламъците, Ели видя лудия блясък в очите му, оцветени в червено от огъня. Той я сграбчи и я повлече към леглото. Пушекът я задушаваше, струваше й се, че целият свят е почернял. Щеше да умре все пак.

Изведнъж прозорецът експлодира и стъклата се посипаха вътре. Кислородът подхрани огъня и стаята избухна в пламъци. Умът на Ели беше замъглен, тя не можеше да фокусира погледа си… За секунда й се стори, че Дан е застанал там, а Пятовски е зад него.

Бърз като пантера, Бък се стрелна към Дан с ножа. Обаче пушката на Пятовски беше по-бърза. Той стреля веднъж, два пъти.

Пятовски отново се прицели в него. Стреля в Бък още веднъж. Бък политна назад. Приличаше на кукла на конци, но с отрязани крайници. Падна на колене.

Светът на Бък беше пълен с болка. Милиони игли се забиваха в гърдите му. Погледна Ели, която лежеше на пода пред него. Пламъците вече ближеха дългата й червена коса.

— Ели — прошепна Бък и се усмихна — Ели…

Дан загаси пламъците около нея с ризата си, взе я на ръце и каза:

— Да се махаме оттук!

Карлос държеше здраво стълбата, а те слизаха внимателно. Дан нежно остави Ели на тревата. Като я гледаше, не беше сигурен дали е жива, или мъртва. Пятовски вече говореше по мобифона и викаше линейка, пожарна кола и полицията.

Ужасяващ вик разцепи нощта. Вдигнаха погледи нагоре.

Бък се беше свил до прозореца. Болката се забиваше в гърдите му като всемогъщ меч. С върховно усилие, той успя да се изправи на крака и силните му ръце сграбчиха рамката на прозореца. Приличаше на огромна хищна птица с разперени криле. Зад него беше яркочервената горещина на ада. А пред него — тъмната бездна на смъртта.

Силата бушуваше в него. Беше толкова жив, колкото никога преди, всяка негова част изгаряше в агонията на болката. Беше почти красиво. После мечът отново проряза гърдите му, той отметна глава назад и започна да вие като вълк. Точно както правеше в „Хъдсън“, когато пазачите казваха: „Отново Бък. Сигурно пак има пълнолуние.“

Все още виеше, когато падна назад в пламъците.