Елизабет Адлър
Рано или късно (16)

Глава 15

Беше понеделник следобед и, както обикновено, мис Лоти чакаше Ели. Днес беше рожденият й ден и Мария й беше помогнала в избора на лилавата рокля на цветя, към която имаше късо болеро в същия цвят. Мария й беше казала, докато й помагаше да се облече, че го има от сто години, а не го е носила, обаче за мис Лоти тоалетът беше съвсем нов, защото не си спомняше да го е виждала преди.

Беше си сложила и перлите, които бяха точно като онези, които имаше и Ели, която ги беше получила след смъртта на майка си, а майка й ги беше наследила от самата мис Лоти на осемнайсетия си рожден ден. Беше си сложила също така диамантените пръстени и няколко стари брошки, както и златния часовник, който си беше купила в Швейцария при голямата си обиколка из Европа през трийсетте години, точно преди началото на онази ужасна война.

— Нещо не е наред с теб — беше казала Мария същата сутрин, когато й занесе закуската в леглото и мис Лоти спомена, за пореден път, войната. — Изглежда, си спомняш само лошите неща, които са ти се случили.

— Не е така — отговори възмутено мис Лоти и разчупи сварените яйца с лъжичката за чая. — Спомням си и хубави неща. Винаги знам кога ще дойде Ели. И кога трябва да се дадат хапчетата на Бруно.

Големият лабрадор беше положил глава върху одеялото й и не отделяше поглед от сребърната табла с храната. Мис Лоти намаза филийка препечен хляб с прясно френско масло, посоли го така, както тя обичаше, и му я подаде. Бруно изтърва филийката и тя падна, с маслото надолу, на килима от Обюсон. Той я изяде, а после облиза маслото от килима.

— Няма нищо — каза виновно мис Лоти, когато улови неодобрителния поглед на Мария. — Това е само масло.

Бруно изяде още две филийки. Мис Лоти знаеше, че маслото не е полезно за него, но си мислеше, че когато си стар — толкова стар, колкото беше Бруно, малко излишни тлъстини нямат никакво значение. Но да си щастлив, беше от значение, макар щастието да се състоеше само в препечен хляб с масло.

Сега, докато седеше на терасата и чакаше Ели, тя отново мислеше за Европа. Спомняше си ясно онова пътуване, образите, които изплуваха в паметта й, бяха живи като кадри от филм. Спомняше си местата, които бяха посетили, изисканите хотели в Италия, швейцарските езера, роклите, които си беше купила в Париж. Въздъхна, с огромно съжаление, и бутна назад старата бейзболна козирка. Тогава беше още млада и мислеше, че животът никога няма да се промени. Никога не си беше представяла, че ще й се наложи да преживее трагедия като смъртта на дъщеря си в автомобилна катастрофа.

Когато този спомен изплуваше в съзнанието й, което ставаше доста често, тя се питаше защо мозъкът й беше решил да го запази, като в същото време отхвърли толкова много други, приятни. Знаеше, че ще го отнесе дори в гроба, макар да не си спомняше последвалите го събития. Не си спомняше дори погребението. И единствено необходимостта да отгледа внучката си я беше предпазила да не изпадне в дълбока депресия.

Картини от детството на Ели преминаха последователно пред очите й. Усмихнатото дете с ярката червена коса, наследена от баща й, с огромните ходила и с красивите сини очи на майка си Ели, шестгодишна, в розова рокличка, прави тромав пирует, но мис Лоти знае, че тя се чувства красива и грациозна като балерина. А единствено това имаше значение. Осемгодишната Ели, кацнала върху гърба на коня. Спомни си как тя падна, но не се разплака, макар по-късно да откриха, че ръката й е счупена. И есето, което беше написала в училище подзаглавие „Моите родители“ и в което с гордост заявяваше, че баба й е едновременно и баща, и майка за нея Мис Лоти беше сигурна, че то е по-добро от всички други. После си спомни тържеството по случай завършването на гимназията, дългите рокли и партитата. И накрая — колежа.

Спомни си Ели и Мая в червения открит автомобил и как се беше смяла по-късно на лудориите им, макар че, разбира се, никога не призна това пред внучката си. Ели трябваше да научи урока си: че нищо добро не се постига без работа, особено степен от колежа. После си спомни за момчетата, с които тя излизаше, и че по онова време къщата винаги беше пълна с млади хора. И мис Лоти трябваше отново да положи усилия да посрещне отговорностите, с които животът я отрупваше, макар да й беше вече време за почивка и, може би, за околосветско пътуване в компанията на други стари дами. Но нямаше възможност, не и с палавница като Ели, за която да се грижи.

Мис Лоти се усмихна, доволна, че не всички спомени се изплъзват от паметта й. Все още имаше няколко, които да й носят радост. Помисли си, че Ели е като майка си, Ромейни, въпреки различията между тях. Тя притежаваше същата любов към живота като майка си, същата ефектна външност и същия обичлив и доверчив характер. Мис Лоти се надяваше, че Ели ще бъде щастлива. Също като майка си.

— Здравей, мис Лоти. Ето ме.

Ели изкачи пъргаво стъпалата към терасата, а мис Лоти хвърли поглед на златния си часовник.

— И то почти навреме, май за първи път в живота ти. Какво се е случило?

— Днес е рожденият ти ден, това е всичко. — Тя коленичи на мраморните плочки и прегърна старата жена. — Честит рожден ден, мис Лоти. Бъди много, много щастлива! Дано имаш още много щастливи рождени дни. Feliz cumpleanos, bon anniversaire… O, желая ти весел рожден ден на всички езици, за които би могла да се сетиш!

— Feliz Navidad — предложи й услужливо помощта си мис Лоти.

— Дори „Весела Коледа“, ако искаш, бабо!

Мис Лоти отметна глава назад и се присмя на глупавата си грешка и, за части от секундата, Ели зърна младата жена, която баба й някога е била.

— Напоследък май не се справям добре — усмихна се мис Лоти. — Но поне съм близо до целта, ха-ха.

— Но защо имаш сенки под очите? Хм, не ми казвай, че отново си седяла до късно пред компютъра, за да правиш инвестиции. Така ще загубиш и ризата, която имаш на гърба си!

— Не се изразявай толкова вулгарно, мила. Освен това не съм сигурна дали още имам пари, които да инвестирам, а и дали имам риза на гърба си. Просто обичам да играя с компютъра. Учудващо е колко много неща могат да се правят с тази машина. Очарователна е. Ами тя дори ти отговаря с човешки глас, приема съобщения за теб. Наричат я електронна поща. Или, може би, беше интернет!

— Занимавала си се с интернет? — Ели зина от учудване. — Как, за Бога, успя да се научиш на това?!

— Онзи млад човек ми показа. Той беше извънредно компетентен, познаваше материята, да. И аз открих, че това всъщност е много лесно, както и много забавно. Човек създава нови приятели и си бъбри с тях посредством тази машина. Много по-забавно е от програмите, които излъчват по телевизията. Там има само насилие и секс.

— Мис Лоти, трябва веднага да измиеш устата си със сапун! Такива думи никога досега не си изричала.

— О, нима? Ами как, тогава, мислиш, че се е появила на бял свят Ромейни? Нима щъркелите са я донесли?! Не ставай смешна. Ели, разбира се, че знам всичко за секса. Но дамите просто не говорят затова, такива са правилата.

Очите на Ели се разшириха от удивление.

— Бабо, ти никога не преставаш да ме изненадваш.

Мис Лоти хвана сребърната дръжка на бастуна си и се изправи бавно.

— Понякога аз самата се изненадвам — каза тя с дяволита усмивка. — Сега, след като и двете сме дами, можеш спокойно и свободно да ми разкажеш за твоя сексуален живот. Опитът е от значение, знаеш ли, особено когато имаш нужда от помощ.

Ели се изчерви.

— Мис Лоти, не знам откъде ти идват наум подобни неща! Както и да е, аз нямам сексуален живот.

— Казах ти, тези идеи ми идват от моите приятели от интернет. Аз съм техен съветник по всички въпроси. На твоята възраст трябва да имаш сексуален живот. Докато си пием чая, можеш да ми кажеш защо нямаш такъв.

Като нахлупи решително зелената козирка над очите си, тя прекоси дневната и излезе в антрето.

— Довиждане, Мария! — извика весело оттам. — Довиждане, Бруно! Ще се видим по-късно. Shalom.

Ели се засмя, но реши, че трябва да провери какво точно си „говори“ мис Лоти по интернет.

 

 

В хотел „Билтмор“ Бък даде ключовете от колата си на момчето от паркинга. Докато си свиркаше тихичко „Дикси“ под носа, той зачака момчето да докара колата му. Стар бял кадилак влезе в алеята и момчето се втурна да отвори вратата, като напълно забрави за Бък, който гледаше как всички се засуетиха наоколо. Появи се дори управителят на хотела, келнерите подадоха глави през вратата, а персоналът от рецепцията излезе навън. „Сигурно е някои политик“, помисли си Бък като продължаваше да си подсвирква тихичко. „Или пък някоя филмова звезда.“

Управителят помагаше на някаква възрастна жена да излезе от колата и й се усмихваше мило. Подпряла се на бастуна си, тя тръгна бавно към Бък. Погледът на сините й очи се спря мимоходом на него. И като че ли времето се върна назад. Кръвта замръзна във вените му. Не можеше да си поеме въздух, чакаше тя да го познае, да го обвини…

Управителят я хвана за ръката и я поведе към хотела. Сърцето на Бък като че ли се беше качило в гърлото му. Съдбата услужливо му беше поднесла жертвите на тепсия. Той затвори очи, силните му пръсти започнаха да се свиват и отпускат, почти усещаше как плътта поддава на натиска им, как душата бавно отлита от тялото.

— Извинете, добре ли сте?

Той отвори очи и видя най-красивата жена на света. Беше много висока, грациозна и елегантна в жълтата си като слънчевата светлина рокля и леките сандали. Дългите й крака бяха загорели, а ноктите й — лакирани в кораловочервено. Очите й бяха светли, сиво-сини.

— Имате ли нужда от помощ? — запита отново тя, като продължаваше да го гледа загрижено.

— Не, не, всичко е наред. Добре съм. — Той успя да се съвземе. — Благодаря ви…

— Приятен ден, тогава.

Дългата й червена коса се вееше красиво, докато се отдалечаваше. Бък разбра, че продължава да гледа Ели Периш Дувийн. Сърцето му се справяше трудно с двойния товар. Болка прорязваше гръдния му кош и го принуждаваше да се задъхва. Притисна ръка към гърдите си и почувства как сърцето му лудо препуска.

— Колата ви, сър. — Момчето от паркинга държеше вратата на БМВ-то отворена и чакаше.

Бък поклати глава, неспособен да говори. Обърна се несигурно и бавно тръгна обратно към хотела, където се отпусна на един фотьойл във фоайето и зачака сърцето му да се успокои. Не беше подготвен за това… Мислеше, че той ще избере момента… А ето, че сега в ума му цареше хаос.

Когато пулсът му възвърна нормалния си ритъм и болката стана по-слаба, той последва Ели в красивата зала с висок таван и изглед към океана, където масите бяха покрити с чисти розови покривки, а чаят се сервираше в безупречни чаши. Около масите на Лоти Периш се тълпяха сервитьорки, а старицата седеше царствено въпреки старата зелена бейзболна козирка.

Ели бутна стола си назад, стана, заобиколи масата и се наведе над нея.

— Мис Лоти, тук нямаш нужда от козирката. Сега сме на закрито.

— Знам, че сме на закрито, Ели. Не съм чак толкова глупава. — Тя изгледа гневно внучката си, а сервитьорката се изкикоти.

Ели не й обърна внимание.

— Разбира се, че не си. И се обзалагам, че знаеш съвсем точно какво искаш да поръчаш.

— Сандвичи с пушена сьомга и краставички, топли кифлички, девънширски крем и ягодово сладко. И чай „Ърл грей“. И никакви пакетчета, така да знаете. Чаят просто няма същия вкус, когато е поставен в някаква си хартия.

Бък беше чувал този същия глас в сънищата си в продължение на, както му се струваше, хиляда години, през които беше затворен в санаториума за душевно болни. А тя дори не го беше познала. Запита се дали беше така заради новия му външен вид. Или защото паметта й изневеряваше заради напредналата възраст. Сви рамене. Независимо каква беше причината, това беше добре за него. Седна на съседната маса и си поръча чай, след което се престори, че чете вестник, докато всъщност ги наблюдаваше и слушаше разговора им.

Мис Лоти си избра сандвич с пушена сьомга и отхапа малка хапчица.

— Е, Ели, какво ще кажеш? Защо в живота ти няма мъж? Как и възможно красиво момиче като теб само да работи?

Ели въздъхна. Баба й очевидно нямаше да забрави подхванатата тема.

— Казах ти, прекалено съм заета, бабо. Искам да направя кариера. Работя шест дни в седмицата, безкрайни часове. Работя така вече повече от година. И, изглежда, ще работя така, докато успея да отворя второ заведение. — Засмя се щастливо само като си помисли за това. — А тогава най-вероятно нещата ще се влошат още повече. Сигурно ще работя седем дни в седмицата и толкова дълго, че да падна от умора.

Мис Лоти си помисли, че Ели е толкова хубава, когато се усмихне — толкова млада и весела. От все сърце искаше внучката й да не работи толкова много.

— Тъкмо си мислех — каза тя, като внимателно си избра една малка кифличка, — че може би ще е по-добре да продадем къщата.

Ръцете на Бък изведнъж станаха безчувствени и той изтърва вестника на земята. Нима семейство Периш бяха бедни? Но какво, по дяволите, беше станало с всичките им пари? Последния път, когато чу нещо за семейството, изглеждаше, че парите текат като от извор. Сигурно това е причината да го пуснат от санаториума. Тя не е можела повече да си позволи да плаща таксите. Господи, какво ще прави той сега? Наля си чая с трепереща ръка и натъпка почти цял сандвич в устата си. Задави се и отпи глътка от горещия чай, който го опари силно, и той едва успя да си поеме въздух. Хвърли гневен поглед на шумната група, събрала се на съседната маса, защото му пречеха да подслушва разговора между Ели и баба й.

— Обсъждали сме това и преди — отговори спокойно Ели. — Няма да ти позволя да продадеш къщата.

— Не виждам защо да не го направя. Винаги мога да си купя малка къща. В Бевърли Хилс или пък някъде другаде. А ти ще можеш да отвориш толкова ресторанти, колкото пожелаеш. И дори ще имаш време да си намериш мъж и да се омъжиш за него. Да ме дариш с правнуци. — Мис Лоти й се усмихна дяволито. — Мога да се свържа с двама-трима от новите си приятели. Сигурно сред тях ще има и неженени.

— Мислиш, че съм стара мома — каза мрачно Ели. — Е, можеш да си мислиш всичко, каквото поискаш. Тази вечер имам среща.

Очите на мис Ели грейнаха от щастие.

— С мъж?

— Разбира се, че с мъж.

— Хайде, разкажи ми за него. Познавам ли семейството му?

— Вероятно не, но е местно момче. Учеше ме да карам сърф, когато бях на осем години.

— Сърфист?

— О, хайде сега, бабо! — засмя се Ели. — Разбира се, че сега не кара сърф. Ченге е. Детектив от отдела по убийствата в Манхатън. А сега си е купил ранчо тук. Ранчото „Бягащите коне“.

— „Бягащите коне“? — Мис Лоти затърси някакви спомени в паметта си. — Никога не съм чувала за него, но това нищо не означава. Сега ми се струва, че не съм чувала поне за половината места, които някога добре познавах. Ранчото му носи ли добри доходи? — Тя отхапа от кифличката си.

— Още не, но съм сигурна, че в бъдеще ще има печалба. Той е твърдо решен да постигне успех. Ще направи всичко, което е по силите му.

— Харесвам решителността у мъжете. Но детектив от отдел „Убийства“! — Мис Ели потрепери. Гледаше сериала „Синьо“ и знаеше за какво става въпрос. — Ели, мила, сигурна ли си, че изборът ти е правилен? Как и къде го срещна?

Ели облиза крема, който покриваше кифличката, а Бък си представи какво би искал да направи с тази красива уста. Беше очарован от всяко движение, което тя правеше. Харесваше му начинът, по който накланяше глава, харесваше му богатият блясък на красивата й коса. И почти чувстваше колко гладка и нежна е кожата на ръката й и как щеше да поддава под натиска на хищните му пръсти.

Ели каза:

— Одрасках чисто новата му кола. Случи се на Оливмил Роуд. Изненадах се, когато ми проговори след този случай.

— В днешно време младите хора се срещат по какви ли не странни начини. — Мис Лоти поклати глава объркана. — Когато аз бях млада, всичко се уреждаше по съвсем друг начин. Ходехме на партита и танцувахме, посещавахме театър с хора, които познаваме или с приятели на техни познати. Нищо не ставаше случайно, както е станало с теб и твоя детектив.

Тя вдигна поглед, изненадана, когато видя управителят да бърза към нея. Зад него вървеше главният сладкар и носеше торта с розова глазура, която приличаше на весело опакован подарък, и с една-единствена запалена свещичка. Всички се обърнаха да гледат как сервитьорите и готвачите, събрани около масата им, пеят „Честит рожден ден“. След това мис Лоти, с порозовели от удоволствие бузи, духва свещичката и всички, включително и останалите клиенти в ресторанта, заръкопляскаха. След това управителят донесе бутилка шампанско.

— Както обикновено, за нас е удоволствие да ви видим тук, мис Лоти — каза управителят и вдигна чашата си за тост. — Защото Лоти Периш и „Билтмор“ са институции, всяка от които е в района почти толкова дълго, колкото и другата.

Бък успя да потисне импулса си да скочи и да я удуши на момента. Представи си как много скоро ще стисне дъртото й гърло и никога няма да го пусне, как перлите ще се забият в плътта й и ще останат там цяла вечност. Треперещ от едва сдържани емоции, той извика келнера и си поръча двоен бърбън. Изгълта го бързо, без да сваля поглед от двете жени.

В миналото, когато беше свободен, можеше да има всяка жена, която пожелае, по всяко време. За него те бяха просто удобство, чупливи и винаги на разположение. Но обикновено студеният му и методичен ум, сдържаността му, начинът му на мислене, на чувстване, всичко беше в безпорядък.

В лицето на Ели виждаше баща си, техния баща. Виждаше и себе си такъв, какъвто беше преди двайсет години, когато беше млад. Жизнен. Жив. Преди да го заключат. Как е възможно тя да го кара да изпитва такива чувства? Дали заради блестящата й от здраве и младост кожа, дали заради разкошния цвят на косата й, дали заради тези забележителни очи?

Поръча си второ питие, напрегнат като опъната до краен предел жица, и загледа как Ели отпива от шампанското си и отхапва от парчето торта. Докосна с обич ръката на баба си, като говореше толкова тихо, че той не можеше да чуе нито дума, след това подаде на баба си подаръка за рождения й ден. Лицето на старата жена изрази голяма изненада и огромно удоволствие, а след това тя възкликна радостно, като видя бежовия кадифен халат.

— Доста е екстравагантен, но е красив! — Тя се усмихна. — Глезиш ме, Ели.

— За малко разнообразие, защото обикновено ти глезиш мен, бабо. — Ели я целуна и двете продължиха да пият чай и да си бъбрят.

Когато си тръгнаха, минаха покрай Бък и погледът на мис Лоти се спря на него. Тя смръщи озадачено вежди, но Ели я хвана за ръката и двете излязоха бавно навън. Бък забеляза, че старицата държи гърба си изправен като на войник и отказва да ползва помощта на бастуна. Благодари лично на всеки, преди да каже „довиждане“. Имаше усмивки и дори сълзи в очите на онези, които я познаваха от най-дълго време. Бък си помисли, че управителят е прав — Лоти Периш наистина беше институция в Монтесито. Но нямаше още дълго да бъде. Въздъхна със съжаление. Плановете му вече не бяха обмислени, а истински хаос. Старицата трябва да умре. Но, рано или късно, Ели Периш Дувийн ще бъде негова.