Елизабет Адлър
Рано или късно (17)

Глава 16

„Пролет е, каза си Дан мрачно, времето, когато мъжът, както се предполага, трябва да мисли за любов.“ Дали това не беше цитат от Тенисън? Както и да е, беше истина. Само дето той не мислеше за любов, а за това, какво трябва да направи, за да спаси ранчото „Бягащите коне“.

Яздеше новата си кобила, Хъни, из четирийсетте си собствени акра земя и на върха на всеки хълм спираше, за да се любува на гледката. Огледа се за Панчо, но мързеливото куче не се виждаше никъде и той предположи, че се е върнал в конюшните, за да си легне на топло в сламата. Слънцето печеше жарко. Той слезе от коня, съблече тениската си, после се изправи и жадно се заслуша в тишината, която беше благодат за душата му.

В ясното синьо небе, високо горе, кръжеше ястреб, а в близката бразда подскачаха двойка зайци. Той си помисли, че хубавите им бели пухкави кожухчета и бързи движения могат да станат причина за смъртта им, като ги издадат на хищната птица, готова всеки момент да се стрелне надолу. Може би животът в ранчото нямаше да се окаже чак толкова различен от живота на улицата. Хищници и плячка, внезапна насилствена смърт в хубавия следобед. Господи, как му липсваше действието!

Потърка с длан белега на гърдите си, който все още го наболяваше, като мислеше за Пятовски и се питаше какво ли прави той в този момент. Може би ще му се обади по-късно и ще попита дали са напреднали по онзи случай.

Клетъчният му телефон иззвъня и той го извади от задния джоб на дънките си.

— Е, как е фермерът Дани?

Той се усмихна.

— Ти какво, да не си вещ в телепатията, Пятовски? Тъкмо си мислех за теб.

— Отговори на въпроса, Касиди. Как върви?

— Чудесно, чудесно. За прасе в чувал.

Пятовски подсвирна високо, с което почти проглуши Дан.

— Искаш да кажеш, че бях прав?

— Да, прав беше. И ето, аз стоя тук, в топлата слънчева Калифорния, и се възхищавам на изсъхналите си лозя. Обзалагам се, че сред тях няма нито едно годно растение. И най-вероятно ще трябва да ги подменя всичките.

— Но това ще струва пари, нали така?

— Точно така. Но е красиво. Трябва да видиш конюшните, приличат на стара испанска къща. Имам и кон за теб. — Дан хвърли поглед на голямата червеникавокафява кобила, която нетърпеливо биеше с копито по земята. — Само ела тук и още преди да си се усетил, ще се превърнеш в каубоя Пятовски.

— Никога не съм яздил кон. Качвал съм се само на автомобил харли и съм чувал, че са много по-безопасни от конете.

Дан се засмя, а Пятовски каза:

— Чуй ме, дърто копеле такова, липсваш ми тук, на улицата. Анджела заведе децата на гости при баба им в Мейн и ще останат там до края на месеца. Мисля, че може и да дойда да видя твоето прасе в чувал. И да ти помогна малко в работата — да ора, да копая и всичките други земеделски глупости.

Дан си представи усмивката, с която Пятовски изговаряше думите.

— Разбира се — каза той. — Дотогава сигурно ще съм направил къщата обитаема.

— Къщата също ли има нужда от ремонт? — Пятовски се засмя високо. — Ще купя нова табела за твоето ранчо. Летящо прасе, а около него — долари.

— Благодаря, приятелю. Ти също много ми липсваш.

— Ще ти се обадя да ти кажа кога да ме очакваш. Сигурен ли си, че си добре? Сериозно?

— Сигурен съм. Както съм сигурен, че тук много ще ти хареса. Истинско бижу е моето ранчо.

— Да. Обзалагам се.

— Предай поздравите ми на Анджела.

— Ще го направя. Грижи се за себе си там, в Дивия Запад. О, между другото, спомняш ли си за проститутката, която беше запалена в кофата за боклук на Таймс скуеър! Още не сме открили кой го е извършил. Нищо не излезе и от файла с наскоро пуснатите от затвора престъпници, както предложи ти. Няма човек, който да прилича на нашия престъпник. Просто исках да знаеш, че сгреши. Може би е по-добре, че реши да се занимаваш с лозя, фермеро Дан.

Линията прекъсна. Дан поклати глава с усмивка. Погледна към красивата извивка на планините, чийто силует се врязваше в ясното синьо небе, и отново се заслуша в тишината. После си каза, че не би сменил това място за мръсните улици на Ню Йорк и за милиони долари.

Червеникавокафявата кобила, която беше купил същата сутрин от ранчо близо до Лос Оливос, беше деветгодишна и наистина едра. Тя неспокойно въртеше глава насам-натам и мяташе опашка. Той се метна на гърба й и каза:

— Окей, окей, скъпа, да тръгваме.

Тя вдигна рязко глава и започна леко да подмята задница, за да го изпита. Той стисна силно бедра и придърпа юздите, после отново й заговори:

— Хайде да си изясним нещата. Аз съм шефът, ти си просто конят. Аз яздя, ти се подчиняваш. Ясно ли е? — Кобилата извъртя очи нагоре, но се подчини и препусна в тръс обратно към конюшнята.

Дан въздъхна облекчено. Не би могъл да понесе още един провал. Първо полуразрушената къща и изсъхналите лозя, после Панчо, който би могъл да внесе безпорядък във всяко място само за две секунди и който крадеше храна като старо улично псе, каквото най-вероятно някога е бил, и накрая кобилата, която си имаше свой собствен нрав и беше готова да го хвърли всяка минута, само да се отпусне за малко. Плюс това, че миналата седмица беше пуснал обява, чрез която търсеше управител, а досега още никой не беше отговорил. Май не се справяше много добре с новата си роля на фермер. Не, никак не се справяше добре.

Панчо се беше излегнал на сянка в двора пред конюшнята. Вдигна глава и замаха мързеливо с дебелата си опашка за поздрав, после отново задряма. Керемидите на покрива блестяха в кораловочервено под ярката слънчева светлина, пурпурните и розовите петунии и гераниумът радваха окото, а старият шадраван в испански стил ромолеше приятно в центъра на дворчето благодарение на новата помпа. Двойка гълъби прехвърчаха наоколо.

Дан си помисли, че мястото изглежда точно като на онези лъскави снимки, в които се беше влюбил начаса. Трябваше да признае, че дори сега, когато беше видял всичките му недостатъци, то все пак вълнуваше сърцето му.

Той свали седлото и юздите, даде на кобилата вода и овес, после отиде да види как е породистата кобила Апалуза, настанена в съседната ясла. Беше я купил заради външния й вид. Тя беше на червеникавокафяви петна, с бяла грива и бяла опашка, беше млада, само тригодишна, но беше кротка по нрав и наистина много красива.

— Как си, Парадайз? — Тя дойде да подуши ръката му. — Сладко момиче — каза той. — Не си като дивата си нова сестра ей там. Нея трябва да я държа под контрол.

Той си спомни как Ели го беше обвинила, че той се държи нецивилизовано, когато беше ударила колата му, как беше ритнала гумите на джипа. Усмихна се, защото си помисли, че тя е малко смахната, но много красива. Не, не, поправи се той. Определено не хубава. Още не беше открил точната дума, с която да я опише, макар и „красива“ да беше минала през ума му. Може би тя също не беше съвсем точна, но каквото и да беше нейното загадъчно качество, то му харесваше. Тя — също. Нямаше търпение отново да я види. Още тази вечер.

Избърса потта от гърба си с тениската и извади диетична кола от малкия хладилник: беше го купил за стаята, която, според плана му, щеше да бъде негов офис. Отпи голяма глътка от хладното питие, после се върна в двора пред конюшнята. Замисли се за прашните си ботуши и мързеливото си куче, запита се още каква ли беда ще му дойде на главата и в този момент Панчо внезапно скочи в краката му и започна бясно да лае по мъжа, който току-що влизаше в галоп в дворчето.

От джоба на якето му стърчеше бутилка уиски, дънкените му риза и панталони бяха целите на дупки, а около врата му беше завързано мръсно червено шалче. Краката му бяха обути в оръфани кожени каубойски ботуши със сребърни токи. Широко мексиканско сомбреро покриваше гъстата му черна къдрава коса, а рунтави мустаци почти закриваха усмивката му, с която той явно имаше намерение да се представи.

Дан побутна назад бейзболната си козирка, изненадан не на шега, когато конят на непознатия се закова пред него.

— Правиш циркови номера ли, какво? — запита той с усмивка.

— Не, сеньор. — Мъжът скочи от седлото и отново се усмихна лъчезарно. — Аз съм Карлос Ортега. Вашият нов майстор на вина. Знам всичко, каквото трябва да се знае, за производството на вино и имам най-добрия „нос“ по крайбрежието. Дойдох, за да ви предложа безценните си услуги. — Той свали сомбрерото от главата си с широк замах и се поклони, а заедно с него се поклони и конят му.

Дан вече се смееше на глас, но също така виждаше, че Ортега наистина е дошъл по работа.

— И откъде знаете, че търся човек, който да разбира от правене на вино?

Като бутна сомбрерото си назад, Ортега повдигна дънките си малко нагоре и се усмихна нахакано.

— Нека кажем, че съм го чул някъде, докато работя по лозята, сеньор. — И той отметна глава назад и се засмя гръмогласно, извънредно доволен от собствената си шега.

Дан погледна за пореден път бутилката уиски, която стърчеше от джоба му, и се замисли. Беше забелязал обаче и веселото пламъче, което светеше в очите на Ортега, както и жизнеността, излъчваща се от цялото му същество. А ранчото „Бягащите коне“ точно сега имаше отчаяна нужда от жизненост. Съмняваше се, че Карлос Ортега може да различи мерло от совиньон, но въпреки безпочвените му хвалби, той го беше харесал.

— Остави кобилата в яслите и й дай вода. После ела в офиса ми и ще поговорим.

Карлос бързо изпълни онова, което му бяха заръчали. Седна срещу Дан в голата, но чиста малка стая, която той беше превърнал в свой офис. Остави внимателно сомбрерото върху коленете си, а бутилката — на масата, която стоеше между двамата.

— Сеньор Касиди, нямам никакво намерение да ви лъжа — каза той, изведнъж станал много сериозен. — Аз съм добър в правенето на вино, дори може би имам отлични умения. Дойдох за първи път в Калифорния още когато бях малко момче. Първо събирах лешници, после брах фъстъци, след това — ягоди. Берях всичко, което можеше да се бере. — Той сви рамене и се усмихна скромно на Дан. — Бях само на дванайсет години, но бях едър за възрастта си и никой не ми задаваше въпроси. Когато навърших петнайсет, отидох на север, в долината Напа, да бера грозде. Работех повече от упорито, бях интелигентен и ме повишиха от работник в полето до работник във винарната. Научих всичко, което можеше да се научи. Защото ме интересуваше, разбирате ли, сеньор. Харесваше ми процесът на зреене на гроздето, прибирането му, правенето на вино. Харесваше ми миризмата на ферментацията, и то толкова много, че понякога ставах посред нощ от леглото, за да видя как „ври“ виното ми. Първо работих в полята на Мондави, после в Боли, а накрая отидох в едно малко лозе, тогава ги наричаха „винарна бутик“. То много приличаше на „Бягащите коне“, сеньор. Моят интерес към виното се хареса на собственика и той ме повиши в майстор. Учех се бързо, защото ми харесваше онова, което правех. Също така научих, че имам талант за тази работа.

Интелигентните му кафяви очи погледнаха към Дан и срещнаха погледа му над масата.

— Сеньор, първо станах главен на мазето, после помощник на главния винар. Работех само за топ винарни, макар и не на отговорни работни места. Пречеше ми — той потупа бутилката с уиски — това.

Като изпусна тежка въздишка, мъжът постави сомбрерото обратно на главата си и засука мустаци.

— Виждате ли, сеньор Касиди, нямам никакво намерение да ви лъжа. Но моят малък проблем си е само мой и няма да повлияе по някакъв начин на работата ми. При мене, сеньор, виното винаги е на първо място.

— Но не пиеш вино, така ли?

Карлос поклати глава.

— Харесва ми само да го правя, сеньор. По мое мнение, виното е питие за жените и за слабите мъже. — Той се потупа по корема и се усмихна съзаклятнически на Дан. — Нищо не стопля по-добре сърцето от глътка хубаво уиски. С изключение на хубавата жена.

— И какво те кара да мислиш, сеньор Ортега, че ще наема на работа всеизвестен пияница?

Ортега се наведе към него през масата.

— Сеньор Касиди — каза спокойно, — мисля, че и двамата нямаме голям избор. Вие имате нужда от работник. Аз — от работа. Нито един квалифициран работник няма да дойде да работи в ранчото „Бягащите коне“. То е доста занемарено, има лоша репутация. Говори се, че витаят призраци и от години оттук не е излизала бутилка добро вино. Но аз познавам тази земя, хълмовете имат южно изложение, почвата е лека. Тук могат да израснат здрави и силни лози, сеньор, но за да ги получите, имате нужда от експерт. Също така много пари ще отидат за купуването на добри лозови пръчки и за поддържането на висок стандарт в лозята. Освен че ще струва скъпо, ще бъде необходимо и време. Но аз не съм нито алчен, нито нетърпелив. Няма да искам висока заплата. Ще работи рамо до рамо с вас, докато постигнем успех. — Като гледаше все така спокойно Дан, той каза: — Всичко, от което имам нужда, е покрив над главата. Малката къщичка до портата ще свърши работа. Мога да я стегна както трябва, няма да струва много пари. Като имам достатъчно храна за себе си и за семейството си, ще съм доволен. И за някоя бутилка уиски от време на време. Само от време на време, сеньор, обещавам ви. По-късно, когато постигнем успех, ще празнуваме. Тогава и ще преговаряме наново.

Той се облегна назад, доволен, че представи нещата в толкова добра за него светлина. Този път Дан отметна глава назад и се засмя високо.

— Значи е толкова просто, ха? Аз имам нужда от работник, а никой няма да дойде да работи за мен. Ти имаш нужда от работа, но никой няма да те наеме. Изглежда, че наистина нямаме избор, сеньор Ортега. Сделката е сключена. Само че няма да пиеш, докато работиш.

Мексиканецът разтърси ентусиазирано ръката му.

— Сеньор Дан, няма да съжаляваш. Обещавам. — Той стана, прибра бутилката в джоба си и със залитане отиде до вратата.

Свирна на кобилата да отиде при него, скочи на гърба й и изчезна в галоп и облак прах по същия път, по който беше дошъл.

Като гледаше как облакът прах изчезва по склона, Дан се запита дали Карлос Ортега не беше само мираж, или пък наистина беше наел на работа човек, пристрастен към уискито. Поклати глава и си каза, че сигурно е луд и че е по-добре Карлос да е толкова добър в правенето на вино, колкото и в говоренето, защото той самият наистина нищо не разбираше от лозя.

 

 

Малко по-късно Карлос се върна. Караше много стар пикап, в който, отзад, имаше кафяво куче — мелез с покрита с прах козина, а отпред — пълна млада жена с дълга блестяща черна коса и бебе в скута. Панчо започна да лае по Сесил, кучето, толкова свирепо, че се наложи Дан да го задържи за каишката. Карлос каза.

— Сеньор, това е Флорита, съпругата ми. А това — той взе бебето от скута й и гордо го показа — е моят син Роберто Карлосито Ортега. Американски гражданин. — Той сложи ръка на сърцето си в почтителен поздрав. — Господ да благослови Америка.

— Нека Господ благослови и сеньор Касиди за това, че ти даде работа — добави срамежливо Флорита. — Аз също мога да работя за вас, сеньор. Мога да чистя къщата, да пера дрехите ви, да готвя. Всичко, от което имате нужда.

Дан се засмя. Харесваше Карлос, харесваше цялото семейство.

— Нека Господ благослови и вас, Флорита, за тези ви думи — отговори той. После, като си спомни в какво състояние е къщата, добави. — Май наистина ще имам нужда от помощта ви.