Аманда Куик
Излъжи ме нежно (6)

Шеста глава

Амброуз чу лекото щракване на резето.

Изчака още минута-две. Внимателно слушаше нощните звуци в хана. Онази част от него, която бе тренирана да долавя и най-малките странни нотки, скрити измежду природната хармония на нощта, не долови нищо, което да му даде повод за безпокойство.

Позволи си отново да се отпусне. Нямаше да заспи чак до разсъмване, но потънал в собствения си свят, можеше да си почине. Освен това можеше да размишлява на спокойствие за проблемите си, да обмисля различни възможности за разрешаването им.

В този момент най-много го притесняваха думите на Конкордия: „Стори ми се, че ви чух тук, пред вратата“.

Не беше възможно. Знаеше, че не е издал нито звук. Освен това не носеше свещ. Знаеше как да се движи нощем. „Стори ми се, че ви чух тук пред вратата.“

Замисли се за една друга нощ…

Момчето се бе скрило, разтреперано, в тъмните сенки на последното стъпало на стълбището. Слушаше ядосаните, приглушени гласове, които идваха от кабинета. Баща му спореше с някакъв тайнствен посетител. Не разбираше всичко, което казват, но определено гневът на двамата мъже се засилваше. Приличаше на опасна вълна, която заливаше цялата къща.

Гласът на баща му бе изпълнен с ярост:

— Ти я уби хладнокръвно, нали? Не мога да го докажа, но знам, че си го сторил…

— Тя не бе от значение — рече тихо, но ядосано непознатият. — Просто една камериерка, която научи повече, отколкото й бе позволено. Забрави я. На път сме да спечелим цяло състояние… Не можеш да се откажеш просто ей така…

— Точно това ще направя.

— Изненадваш ме Колтън — каза тихо гостът. — През целия си живот си бил мошеник и измамник. Смятах те за много по-практичен човек.

— Да обереш богаташ, който може да си позволи да загуби няколко хиляди лири, е едно. Убийството е нещо съвсем друго. Знаеш, че никога не бих се съгласил с такова нещо.

— Точно заради това не ти казах — рече непознатият. — Знаех си, че ще създадеш проблеми.

— Мислиш ли, че нямаше да заподозра какво се е случило? Тя бе една млада невинна жена.

— Не бе чак толкова невинна, колкото си мислиш. — Смехът на непознатия бе тъжен. Завърши с дрезгава кашлица. — Бъди сигурен, че моето легло не е първото на джентълмен, което е топлила.

— Махай се от тук и никога повече не се връщай. Разбра ли?

— Да, Колтън, разбрах те много добре. Съжалявам, че се чувстваш така. Жалко, че ще те изгубя като партньор. Но уважавам желанията ти. Бъди сигурен, че няма да ме видиш никога повече.

Силен гръм отекна в къщата.

Изстрелът уплаши момчето, което в продължение на няколко секунди остана като парализирано. То знаеше какво се е случило, но не искаше да приеме истината.

На долния етаж вратата на кабинета рязко се отвори. Момчето не смееше да мръдне в тъмното. От горната част на стълбището наблюдаваше как непознатият се движи на светлината на газовата лампа на бюрото зад него.

Въпреки ужаса, който бе обзел момчето, то запомни убиеца; руса коса, бакенбарди, скъпо късо палто.

Мъжът погледна към стълбището. Момчето бе сигурно, че непознатият ще се качи и ще го убие. Беше толкова сигурно в това, колкото и че баща му е мъртъв.

Непознатият застана на най-долното стъпало на стълбището.

— Знам, че си буден и си там горе, младежо. Опасявам се, че стана трагична злополука. Баща ти току-що отне собствения си живот. Слез долу при мен. Аз ще се погрижа за теб.

Момчето спря да диша, опитваше се да се слее с тъмнината наоколо.

Убиецът се заизкачва по стъпалата. После се подвоуми.

— Дяволите да го вземат, икономката — промърмори, задавен от поредната дрезгава кашлица.

Мъжът се обърна и заслиза по стълбите. Убиецът изчезна в тъмния коридор. Щеше да отиде и да провери стаите на госпожа Долтън, за да види дали е там.

Момчето знаеше нещо, което убиецът не подозираше. Госпожа Долтън не си беше в стаята, защото имаше почивен ден. Баща му не обичаше да има слуги наоколо, когато вършеше незаконния си бизнес.

Когато непознатият откриеше, че няма нужда да се притеснява за възрастен свидетел, щеше да се върне, за да убие единствения човек, който би могъл да разкаже на полицията какво се е случило тук тази вечер.

Момчето надникна над перилата и разбра, че едва ли ще успее да слезе по стълбите и да стигне до външната врата, за да избяга, преди убиецът да се е върнал.

Беше попаднало в капан…