Аманда Куик
Излъжи ме нежно (29)

Двадесет и девета глава

Той си наля още една чаша бренди, след като Конкордия си тръгна. После седна на килима пред гаснещия огън, загледан в пламъците и си спомни за разговора в кухнята на Джон Стоунър преди толкова години. Спомените бяха съвсем ясни, сякаш събитията се бяха случили вчера.

* * *

— Когато бях горе-долу на твоята възраст, се оказах в почти същото положение, в което се намираш ти в момента. — Стоунър наля още от ароматния чай в мъничките чашки. — Бях съвсем сам. Изкарвах си прехраната в игралните зали. Понякога мамех, когато не можех да си платя наема. Много ме биваше в това.

— Мамели сте на карти?

Стоунър сви рамене.

— Какво да ти кажа? Това е талант. Но маменето на карти е изключително рискована работа. Навремето не бе нещо необичайно мъжете да си обявяват дуели на зазоряване заради спорна ръка вист.

— Дядо ми казваше същото. Има една поговорка: „Пистолети за двама, закуска за един“.

Стоунър се усмихна, унесен в спомените си.

— Времената бяха други. Кралицата, Бог да я благослови, все още не се бе възкачила на престола. Ватерло все още бе съвсем пресен спомен, а роклите на дамите бяха с много по-дълбоки деколтета и по-красиви от сегашната мода.

— По-дълбоки деколтета ли? — попита Амброуз, вече доста заинтригуван.

— Както и да е. — Стоунър се прокашля. — Във всеки случай бъдещето ми изглеждаше направо безнадеждно, докато не срещнах съвсем случайно един джентълмен, който бе гуру на тайно общество, основано на принципите на древна философия, която включваше стари бойни изкуства и упражнения по медитация.

На Амброуз му стана любопитно.

— Кой го е учил на тези странни неща?

— Група монаси, които живеели на отдалечен остров някъде в Далечния изток. Няма да те отегчавам повече с всички подробности. Достатъчно е да ти кажа, че джентълменът ми предложи да отида на острова и да изуча философията и бойните изкуства от монасите.

— И вие отидохте ли?

— Да. Почти пет години учих в храмовете на Ванзагара. След това тръгнах да обикалям света, за да го опозная. Египет, Америка, Южните морета. Доста време не бях в Англия. Когато се върнах, установих, че много неща са се променили.

— Освен модата на дамските дрехи ли?

— Да. — Стоунър сякаш бе обзет от някаква тъга. Погледът му бе отнесен и разсеян. — Научих, че вече никой не се интересува от изкуството на Ванза.

— А джентълменът, който ви уреди пътуването до острова?

— Сигурен съм, че той и някои от онези, които са изучавали Ванза като млади, са запазили тайните на Обществото и по всяка вероятност са предали учението на синовете си. Но техните наследници са се смятали за модерни хора. Не им се е занимавало с тайни общества.

— Възможно ли е сега човек да отиде във Ванзагара и да учи в тамошните храмове?

Той поклати глава.

— Преди двайсет години островът бе унищожен от земетресение. Манастирът, в който изучавах изкуството, изчезна завинаги.

По някаква необяснима причина Амброуз изпита огромно разочарование.

— Жалко — каза. Какво му пукаше за монасите или за тяхната изгубена философия? И той бе човек на новото време.

— Когато преди пет години се върнах в Англия, осъзнах, че мястото ми не е тук — продължи Стоунър.

— И защо?

— Може би съм отсъствал прекалено дълго. Или пък съм изостанал, докато светът се е развивал. Във всеки случай аз притежавам само книгите, изследванията и съчиненията, с които се занимавам сега.

Настана тишина. Амброуз се почувства неловко от съчувствието, която изпита. „Съвземи се, човече. Стоунър току-що те събори на земята и те завърза за стола. По всяка вероятност ще те предаде на полицията, щом свърши да ти разказва старческите си истории. Няма защо да го съжаляваш.“

— Трудно ли се изучава Ванза? — чу се да пита той.

Възрастният мъж се замисли.

— Определено се изисква талант, за да усъвършенстваш това бойно изкуство. Но всеки, който може да се изкачи по стената на къща по начина, по който го стори ти тази вечер, според мен би се справил.

— Аха. — Амброуз отпи от чая и се замисли колко щеше да му е полезно това изкуство в работата.

— Работата е там — тихо каза Стоунър, — че бойните умения са само едната страна от Ванза. Всъщност най-маловажната.

— Не искам да ви засегна сър, но не мога да се съглася с вас. Не и след начина, по който се справихте с мен преди малко.

Стоунър се усмихна.

— Същността на истинската Ванза е себеконтролът. Един гуру на Ванза е най-напред и преди всичко господар на собствените си страсти. Освен това той се научава да гледа под повърхността на нещата и да взема предвид всички аспекти на дадена ситуация, преди да пристъпи към действие.

Амброуз се замисли. Реши, че идеята да бъде господар на нещо, му допада много, та било то и само собствените му страсти. А умението да гледа под повърхността на нещата му се стори доста полезно.

Отново настана тишина.

Амброуз се поразмърда на стола си, за да провери колко здраво са завързани въжетата около глезените и китките му. Не успя дори да ги поразхлаби.

— Какво ще правите сега? — след известно време попита той. — Ще ме предадете на полицията ли?

— Не, не мисля, че ще направя точно това — отвърна Стоунър.

Не всичко беше изгубено.

— Ако ме освободите, сър, давам ви дума, че няма да ме видите никога повече.

Стоунър не обърна внимание на думите му. Не свали поглед от Амброуз още известно време.

— Доколкото ми е известно, аз съм последният жив учител по Ванза в Англия, а може би и в целия свят — най-после каза.

— Това сигурно е много странно усещане.

— Така е. Тази вечер, когато те наблюдавах как се катериш по стената на къщата ми, ми хрумна, че може би е време да предам знанията и уменията си на някого.

Младежът остана неподвижен.

— На мен ли?

— Мисля, че от теб ще излезе отличен ученик.

Сякаш електрически ток мина през тялото на Амброуз. Беше изпитал същото усещане в нощта, в която напусна бащиния си дом само с онова, което бе успял да събере в раницата си, и с ясното съзнание, че животът му щеше да се промени.

— Има нещо, което трябва да знаете, сър. — Той подбираше думите си много внимателно. — Аз имам нещо като съдружник.

— Младежът, който наблюдава от другата страна на улицата ли?

Амброуз направо онемя.

— Видели сте и него?

— Разбира се. И двамата сте изключително умни младежи, но ви липсва мъдростта, която се придобива с времето и с подходящо обучение.

— Работата е там, че не мога да изоставя приятеля си и да дойда с вас, за да ме обучават — сви рамене Амброуз.

Стоунър кимна в знак на съгласие.

— Не виждам защо да не се заема да обучавам двама ученици. И без това в момента нямам важна работа, с която да запълвам времето си.