Аманда Куик
Излъжи ме нежно (25)

Двадесет и пета глава

На Дорчестър стрийт царяха мъгла и мрак. Редица газови лампи стояха на пост в нощта, но кълбата светлина не успяваха да разкъсат гъстата мъгла.

Амброуз стоеше в един вход на ъгъла и внимателно наблюдаваше сградата.

Бе получил съобщението на Кътбърт преди по-малко от час. Правеше впечатление настойчивостта в загадъчната набързо написана бележка.

„Имам интересни новини. Елате в кабинета ми. Единайсет часа тази вечер. Елате сам. Бъдете така любезен да донесете банков чек за сумата, за която се споразумяхме.“

Магазините на приземните етажи бяха затворени, а кепенците им — спуснати. Повечето прозорци на стаите над приземния етаж също бяха тъмни, но Амброуз забеляза бледа светлина между завесите на прозореца на кабинета на Кътбърт.

Улицата бе пуста, с изключение на един файтон. Кочияшът се бе загърнал в дебело палто, бе дръпнал шапката си над очите и се бе отпуснал на капрата. Изглежда, дремеше. Кокалестият му кон стоеше и чакаше търпеливо, навел глава, без съмнение сънуваше прясно сено и топла конюшня.

Амброуз продължи да наблюдава още известно време. Не помръдваше нищо и никой. Лъчът светлина продължаваше да се процежда през завесите.

Едно нещо бе абсолютно сигурно. Нямаше да научи нищо, ако се криеше в мрака.

Тръгна към кабинета на Кътбърт, токовете му тропаха по паважа. Господин Далримпъл не бе плах и незабележим човек. Бе уважаван, заможен джентълмен, който членуваше в изискан клуб и бе редовен клиент на скъп шивач. Тази вечер бе дошъл тук по работа и бързаше да я свърши.

Вратата на сградата не бе заключена. Амброуз влезе в тъмния коридор и изчака минута-две, за да усети атмосферата. Щом разбра, че вътре няма никого, се качи по стълбите на горния етаж и погледна коридора.

Единствената светлина идваше изпод вратата на кабинета на Кътбърт.

Тръгна по коридора, сега вече се движеше тихо. Огледа вратите на кабинетите от двете страни на този на Кътбърт. И двата бяха заключени.

Доволен, че освен Кътбърт на целия етаж няма никого, Амброуз отиде до кабинета и хвана топката на вратата. Тя лесно се завъртя в ръката му.

Не си направи труда да почука. Бутна вратата и я отвори много бързо, без да предупреждава за присъствието си. Опитът му да стресне мъжа вътре се провали. Кътбърт не беше на бюрото си. В кабинета нямаше никого.

Огледа внимателно лампата на бюрото. Защо бе оставена запалена? Дали Кътбърт не бе излязъл за малко и съвсем скоро да се върне, за да се срещне с господин Далримпъл?

Или пък довереният човек се бе уплашил и бе избягал толкова бързо, че не бе имал време да изгаси лампата?

Амброуз затвори вратата и завъртя ключа в ключалката. Не искаше да бъде изненадан, докато претърсва помещението.

При разследването на този случай му се бе наложило да се рови из папки и документи, помисли си той. За разлика от едно време, когато търсеше интригуващи малки предмети, които искряха и блестяха на светлината.

Но тръпката бе все същата. Жалко, че не можеше да намери начин да продаде на някого огромния си опит. Печалбата щеше да е невероятна.

Набързо претърси шкафа с папки и документи. Нищо сред старите документи не привлече вниманието му. Съдейки по имената и адресите върху документите, повечето клиенти на Кътбърт бяха самотни жени със скромни средства. Имаше и няколко вдовици, икономки, гувернантки и други, които оцеляваха с малките си пенсии и дребни инвестиции.

Затвори последното чекмедже и отиде до бюрото, но и там не очакваше да намери нещо интересно. Оказа се прав. Повечето чекмеджета и квадратни дупки бяха пълни с обичайните документи, визитни картички, писалки, моливи и резервни шишенца с мастило.

В средното чекмедже имаше подвързан с кожа журнал. Бързо го прелисти. Страниците бяха пълни с цифри и сметки.

Счетоводна книга, заключи той. Човек можеше да научи страшно много за някого, като прегледа финансите му.

Пъхна малкия журнал в джоба на палтото си, затвори чекмеджето и отиде до прозореца. Притиснат към стената, той погледна през пролуката на завесите.

Долу на улицата нищо не се бе променило. Мъглата все още забулваше газените улични лампи, файтонът с дремещия върху капрата кочияш си бе на същото място. Амброуз не забеляза никакво движение.

Отново прекоси кабинета, отключи вратата и излезе в тъмния коридор. Спря за момент, за да огледа наоколо.

Доволен, че няма хора, той заслиза по стълбите. Щом излезе на улицата, нарочно тръгна към файтона под наем. Стъпките му кънтяха силно в тишината.

— Кочияш, искам да поговоря с теб — извика той с акцента, който използваше, когато играеше ролята на Далримпъл.

Кочияшът се стресна и бързо вдигна глава, за да види как Амброуз се приближава. Лицето му бе скрито от високата му яка, дебелия шал и широкополата шапка.

— Съжалявам, сър. Тази вечер не работя. Чакам клиент.

— Така ли? — Амброуз продължи да върви.

— Да, сър. Ако ви трябва файтон, ще намерите на следващата улица.

— Не ми трябва файтон — отговори Амброуз. — Просто искам да ти задам няколко въпроса.

Намираше се на по-малко от десет крачки от файтона. Лампите вътре не светеха. Пердетата на прозорците бяха спуснати. Зърна мокро петно на паважа точно под стъпалото на затворената врата. Или конят, или кочияшът се беше облекчил по време на дългото чакане. Течността не бе достатъчна за един кон, обаче не усети познатата изключително силна миризма.

— Бъди сигурен, че ще ти се отплатя за времето, което ще ти отнема. — Амброуз бръкна в джоба си и извади няколко монети.

Кочияшът се размърда неспокойно.

— Какво искате да знаете?

— Търся доверения човек, който има кабинет в сградата, от която току-що излязох. Тази вечер имахме уговорка да се срещнем, но него го няма. Да си видял случайно някой да влиза или да излиза оттам?

Сега бе само на няколко крачки от файтона. Имаше нещо много притеснително около мокрото място на паважа. Защо един кочияш би се облекчил точно под вратата на собствения си файтон, когато имаше малка уличка само на няколко крачки?

— Никого не съм виждал — промърмори кочияшът.

Тръпки побиха Амброуз. Изострените му сетива се намираха в онова напрегнато, неестествено състояние, при което дори най-малкото движение, звук или помръдване в мрака го стряскаше.

— Ами клиентът ти? — попита той. — Трябва да си го видял.

— Има любовница на тази улица. Тя живее в стая над един от магазините. Той се качи при нея преди около час. Каза да го чакам. Това е всичко, което знам.

— Разбирам. — Внимателно огледа тъмната локва на паважа.

Сега бе застанал до файтона. Хвана дръжката на вратата и рязко я отвори.

Една ръка, която очевидно бе опряна във вратата, падна и неестествено увисна. Амброуз забеляза очертанията и на останалата част от тялото, свито на пода на файтона.

Имаше светлина, колкото да се види проблясъкът на кръвта, която бе изтекла от смъртоносната рана в гърдите на Кътбърт.

— Изглежда, клиентът ти е приключил работата си по-рано, отколкото е предполагал — каза Амброуз.