Аманда Куик
Излъжи ме нежно (10)

Десета глава

Съпругата на ханджията никак не хареса мъжа, който разпитваше съпруга й толкова обстойно. Не само защото непознатият не бе скрил презрението си към скромния им хан.

Тя бе в занаята от доста време. Богати, високопоставени мъже се отнасяха към спретнатия, почтен и добре поддържан хан, сякаш бе бордей. В най-лошия случай се напиваха, опитваха се да съблазняват сервитьорката и понякога цапаха чаршафите. Този обаче не беше като тях. Съмняваше се, че този елегантен мъж би извършил някое от тези дребни досадни „престъпления“. Беше дошъл с влак чак от Лондон предишния ден, бе прекарал нощта в селото близо до замъка Олдуик, тази сутрин бе разгледал щетите от пожара, а после бе наел файтон, за да дойде и да ги разпитва.

И въпреки че бе обикалял руините, по палтото му почти нямаше прах и мръсотия. Яката на ризата му бе чиста и безупречно изгладена.

Прекалено е претенциозен, реши тя. От хората, които пътуват със собствени чаршафи и хавлиени кърпи, защото нямат доверие на чистотата в хановете като техния.

Тя седеше в офиса и се преструваше, че е заета със сметките и счетоводството, докато Нед разговаряше с мъжа. Но вратата беше отворена. С периферното си зрение виждаше бюрото и чуваше какво си говорят.

— Четири млади дами и тяхната учителка са отседнали тук през нощта? — Мъжът от Лондон хвърли няколко монети на тезгяха. — Тръгнали са вчера рано сутринта?

Нед не докосна монетите.

— Споменаха, че искат да бъдат на гарата навреме, за да хванат сутрешния влак за Лондон.

— Говориха ли за пожара, който е избухнал в замъка? — грубо попита непознатият.

— Не, сър. Старият замък е на доста път с кон от тук. Когато разбрахме за пожара, дамите вече си бяха тръгнали. — Нед тържествено и сериозно поклати глава. — Чухме, че сградата е изгоряла до основи и че един човек е загинал в пламъците.

— Да, истина е. — В думите на непознатия се усещаше нетърпение и раздразнение, сякаш смъртта на мъжа бе по-скоро досада, отколкото трагедия. — Но все още не се знае дали пожарът е причинил смъртта му.

— Моля, не ви разбрах, сър?

— Няма значение, това не е твоя работа. Има ли нещо друго, което можеш да ми кажеш за младите дами и тяхната учителка?

— Не, сър. Както вече ви казах, те пристигнаха много късно вечерта и си тръгнаха рано сутринта.

Мъжът стисна зъби.

— Какво ли са направили с проклетите коне? — каза по-скоро на себе си, отколкото на Нед.

— Това вече мога да ви кажа, сър — рече Нед. — Оставиха ги в конюшнята за коне под наем, която се намира до гарата.

Мъжът хвърли още монети на тезгяха.

— Как плати учителката за стаите? Имаше ли пари?

— Не знам, сър. — Нед демонстративно сви рамене. — Не тя плати сметката.

Непознатият остана невъзмутим, само клепачите му едва потрепнаха, но съпругата на ханджията изведнъж започна да диша тежко.

— Кой плати за стаите? — попита мъжът от Лондон с убийствено спокоен глас.

— Как кой. Мъжът, когото учителката бе наела да ги охранява, докато пътуват — изненадващо спокойно отговори Нед.

Непознатият здраво стисна златната дръжка на бастуна си. Погледна Нед с леденостуден поглед.

— Наела е телохранител?

— Много разумна постъпка според мен. Тя и ученичките й са били принудени да пътуват до късно през нощта все пак.

— Как се казва телохранителят им?

— Мисля, че името му бе Смит. — Нед отвори регистъра и прокара пръст по страницата. — Да, ето го. Господин Смит. Дадохме му стая номер пет. Учителката и нейните момичета бяха в три и четири.

— Дай да видя. — Мъжът дръпна регистъра и разгледа внимателно името на страницата. — Почеркът прилича на този на учителката.

— Тя подписа регистъра от името на всички — момичетата, себе си и Смит.

— Опиши ми Смит.

Нед отново сви рамене.

— Нищо особено. Среден ръст, бих казал. Доста обикновен на външен вид, ако трябва да кажа истината. — Той погледна през рамо. — Лизи, спомняш ли си нещо особено за мъжа, който придружаваше учителката и нейните момичета онази вечер?

Тя си наложи да се обърне бавно, сякаш въпросът я е откъснал от нейната много по-важна работа.

— Мисля, че беше с кестенява коса — учтиво отговори тя.

— Само това ли си спомняш? — ядосано попита непознатият.

— Опасявам се, че да, сър. Както Нед вече ви каза, нямаше нищо особено у този човек.

— Откъде, по дяволите, е намерила и е наела професионален телохранител по тези места? — попита непознатият господин.

И двамата го погледнаха, но и не казаха нищо.

— Губя си времето — промърмори той.

Без да каже и дума повече, мъжът се обърна, излезе от хана и се качи в чакащата го отпред карета.

Нед събра монетите от тезгяха и отиде в офиса. Сложи ръка на рамото на Лизи, за да я успокои. Изпратиха с поглед каретата, която излезе от двора на хана и зави към селото и железопътната гара.

— Господин Смит беше прав, че някой ще дойде и ще разпитва за учителката — каза Нед.

Тя потръпна.

— Слава богу, че Смит не ни накара да лъжем срещу парите, които ни даде. Мисля, че нямаше да ни е никак лесно да заблудим този човек.

Молбата на Смит бе проста и съвсем ясна. Беше сложил десет лири на тезгяха и много любезно бе казал на Нед: „Ще задават въпроси. Свободни сте да кажете, че учителката ме е наела, за да заведа нея и момичетата до влака за Лондон живи и здрави. Но ще ми направите голяма услуга, ако ме опишете възможно най-лаконично“.

— В известен смисъл ние наистина го излъгахме — рече Нед. — Казахме на мъжа от Лондон, че няма нищо особено и забележително у господин Смит.

— Ами то наистина нямаше — възрази жена му. — Поне що се отнася до чертите на лицето му или до ръста му.

— Обаче имаше нещо у него… — Нед не се доизказа.

„Няма смисъл от думи“ — помисли си тя. Притежаваха този хан достатъчно дълго, за да могат да преценяват хората. Наистина имаше нещо у господин Смит, нещо изключително опасно. Но, изглежда, учителката му имаше доверие и това беше достатъчно, защото и у учителката имаше нещо.

Лизи бе видяла настървеността и решителността в тази жена, каквато притежават женските животни, когато малките им са в опасност.

Тя посегна и хвана ръката на Нед.

— Както и да е, вече всичко свърши, поне що се отнася до нас, и няма от какво да се оплакваме. Спечелихме добри пари.

— Така си е.

— Какво те притеснява?

Той въздъхна тежко.

— Много съм любопитен защо господин Смит не ни накара да излъжем. Като се има предвид колко пари сложи на тезгяха вчера сутринта, очаквах да настоява да не казваме абсолютно нищо за него и неговите придружителки.

— Вместо това ни помоли да сведем описанието му до минимум. Наистина изглежда доста странно, нали? Десет лири са доста пари за такава простичка молба. Подозирам — бавно каза Нед, — че Смит искаше господинът от Лондон да разбере, че учителката и нейните ученички пътуват с телохранител.

— Защо?

— Може би, защото е искал да го сплаши. — Той разтърка тила си. — Но има и друга вероятност.

— Каква?

— Смит може да е искал да отвлече вниманието на елегантния господин.

— Не разбирам.

— Ако видиш, че гладен тигър се доближава до стадо безпомощни агънца, един от начините да му попречиш да ги убие, е да му поднесеш мириса на по-интересна плячка.

Тя стисна здраво ръцете му.

— Налага ли се да използваш думата „убие“?

— Това е просто една дума, скъпа — успокои я той.

— Ще ми се да ти повярвам. — Тя въздъхна. — Дано никога да не видим нито единия, нито другия.