Аманда Куик
Излъжи ме нежно (42)

Четиридесет и втора глава

— Новината за смъртта на господин Тримли много ме разстрои, разбира се. — Ровента Хокстън сложи ръка на пищния си бюст и тъжно се усмихна на Стоунър. — А сега се говори, че може да е имал вземане-даване с човек от престъпните среди. Просто не мога да повярвам. Чувствам се като пълна глупачка.

— Разбирам ви. — Стоунър взе чашата от прислужницата. — Ето защо дойдох веднага, щом чух клюката. Не исках да повярвате, че познатите ви от висшето общество са ви изоставили, само защото сте имали нещастието да познавате Едуард Тримли.

Очите на дамата се отвориха широко от ужас.

— Но аз нищо не знаех за връзките му с престъпните среди.

— Разбира се, че не сте знаели. — Стоунър цъкна с език. — Но знаете как е в обществото. Хората вярват на всичко, което чуят.

— Боже мой! — Госпожа Хокстън изглеждаше шокирана. — Никой няма да повярва, че не съм знаела нищо за престъпните деяния на Тримли.

— Сигурен съм, че злото може да бъде поправено поне до известна степен — увери я Стоунър.

Амброуз стоеше тихо с гръб към прозореца, играейки ролята на помощник на Стоунър.

Възхищаваше се на умелия начин, по който Стоунър се справяше с госпожа Хокстън. След всичките тези години, помисли си той, все още имаше на какво да се научи от своя наставник в живота.

Госпожа Хокстън бе съсредоточила цялото си внимание върху Стоунър.

— Какво искате да кажете?

Той елегантно й намигна.

— По стечение на обстоятелствата аз съм в състояние, да речем, да поправя някои погрешни впечатления, които може да са били оставени от конкретни членове на обществото.

Госпожа Хокстън пребледня.

— Господи! — отново каза тя.

— Добре тогава, ако ми разкажете малко по-подробно за отношенията ви с Тримли, ще се погрижа вярната версия на случилото се да се разчуе из подходящите кръгове.

— Много съм ви благодарна, сър. Какво точно искате да знаете?

„Колко прочувствено и демонстративно въздъхна от облекчение госпожа Хокстън — помисли си Амброуз. — Жената изглежда беше направо ужасена от мисълта, че би могла да бъде замесена в някой скандал.“

Стоунър се облегна назад, повдигна леко панталона си и кръстоса крака по много елегантен начин.

— Тримли споменавал ли е пред вас за две млади дами на име Едуина и Теодора Купър?

— Близначките Купър ли? — Тя се намръщи смутена. — Какво общо имат те с цялата тази история? Чух, че и двете са загинали по много трагичен начин преди няколко месеца.

— Наистина. Разговаряли ли сте с Тримли за тях?

— Ами да, мисля, че съм му споменала за тях. — Госпожа Хокстън нетърпеливо махна с ръка. — Но съвсем бегло.

— Можете ли да си спомните по какъв повод заговорихте за тях на този човек?

— Не виждам какво общо има това с опасността да се разрази скандал.

— Повярвайте ми, госпожо Хокстън — отговори Стоунър. — Уверявам ви, че знам какво правя.

— Да, разбира се. Простете ми. Просто тази сутрин съм толкова нервна и разстроена. — Тя отпи от чая и остави чашата. — Темата за близначките Купър възникна по време на една глупава игра, която Тримли искаше да играем.

— Каква игра?

— Той ме предизвика след твърдението ми, че познавам добре хора, които се движат във висшето общество, като ме помоли да назова имената на млади дами от добри семейства, които рядко идват в Лондон. Всички момичета трябваше да отговарят на цял списък с изисквания, наложени от него.

Амброуз не помръдна.

— Какви бяха изискванията? — попита Стоунър.

— Трябваше да живеят в провинцията, да нямат почти никакви близки роднини и да бъдат наследници. — Госпожа Хокстън тихо изсумтя. — Трябва да кажа, че това не беше кой знае какво предизвикателство за мен. Казах имената на близначките Купър и още две имена почти незабавно.