Аманда Куик
Излъжи ме нежно (27)

Двадесет и седма глава

Конкордия хвана ревера на пеньоара си, обърна се и отново прекоси библиотеката. Вече не знаеше за кой път прави това през последния час. Безпокойството й нарастваше с всяка следваща крачка.

Амброуз вече трябваше да се е прибрал. Беше се случило нещо ужасно. Чувстваше го. Не биваше да отива сам. Трябваше да й позволи да го придружи.

Голямата къща бе тиха и спокойна. Момичетата се бяха качили в стаите си преди часове. Господин и госпожа Оутс и Нан се бяха оттеглили, след като провериха всички ключалки. Данте и Беатрис бяха останали при нея и сега дремеха пред тлеещия огън в камината.

Тя спря пред старото „Сандъче на любознанието“ и погледна часовника. Стрелките показваха, че са минали само пет минути, откакто за последен път бе погледнала колко е часът. Отново я побиха тръпки. В стаята бе топло, но от ужас потрепери.

Амброуз трябваше да я вземе със себе си, когато отиде да се срещне с Кътбърт. Щеше да му каже, че не бива да я оставя сама. Тя беше негова клиентка, негова работодателка и имаше права.

Данте вдигна глава и впери поглед в нея. Кучето усещаше, че е разтревожена.

— Господарят ви разкривал ли е пред вас тайните си? — попита тя кучетата.

Беатрис отвори очи.

И двете кучета станаха и отидоха при нея. Тя се наведе и ги погали по главите.

— Обзалагам се, че не ви пука за тайните на вашия господар — каза тя. — Когато приключим с тази работа, по всяка вероятност няма да го видя никога повече, тогава защо искам да науча онова, което се опитва да скрие от мен?

Данте се отпусна на пода. Беатрис показа почти всичките си зъби, докато се прозяваше. Животните не можеха да й отговорят.

Само часовникът тиктакаше.

Тя отвори сандъчето и погледна декоративната кутия с тайните.

Дизайнът на екзотично изрисуваното и инкрустирано дърво беше характерен, досега не бе виждала подобна украса. Внимателно изработените триъгълници и диамантени форми явно имаха за цел да заблудят окото.

— Ти си точно като това сандъче, Амброуз Уелс — прошепна тя. — За всяко отделение, което е открито, има още едно, което остава скрито.

Момичетата се бяха забавлявали, опитвайки се да открият всички тайни чекмеджета. Тя разгъна скицата, на която бяха отбелязали докъде са стигнали. Според диаграмата досега бяха открили само двайсет и три отделения. Всяко чекмедже бе отбелязано на схемата.

Тя внимателно разгледа рисунката. После огледа вътрешността на сандъчето. Оставаха още много неоткрити чекмеджета.

Прокара пръсти по повърхността на вградените панели, опитвайки се да усети невидими вдлъбнатини, които бележат някои от чекмеджетата. Натисна леко, за да провери дали има скрити пружинки и лостчета, които да отворят останалите.

Плахо отвори няколко от отделенията, които другите бяха открили. Повечето бяха празни. В някои имаше малки предмети, които очевидно бяха забравени.

Видя буркан с някакъв мехлем с римски надписи, а в друго — пръстен с рубин.

Щеше да е забавно да открие чекмедже, което момичетата все още не бяха успели да намерят. Търсенето щеше да запълни времето й, докато чакаше Амброуз да се върне.

Зае се с тази работа.

Двайсет минути по-късно не бе успяла да открие нито едно отделение.

— Много по-трудно е, отколкото човек би си помислил — информира тя кучетата.

Данте и Беатрис отново бяха легнали пред камината. Размърдаха уши, но не отвориха очи.

Тя заобиколи сандъчето, огледа го отвсякъде, заинтригувана от загадката му. После пак застана пред лицевата страна и огледа по-внимателно едно от чекмеджетата, които вече бяха открити.

Изведнъж й хрумна нещо. Пъхна ръката си в едно от отделенията и опипа внимателно с върховете на пръстите си.

Нищо.

Опипа и някои от останалите чекмеджета. Когато стигна до онова, върху което имаше надпис „15“, пръстите й напипаха лека подутина в дъното.

Натисна я и чу приглушено скърцане на панти и пружинки.

Изведнъж голяма част от чекмеджето се отвори и разкри вътрешно отделение.

— Много умно — промърмори тя на кучетата. — Няма да кажа на момичетата. Ще им е много по-забавно, ако сами разкрият тази тайна.

Опипа с върховете на пръстите си. Любопитството й се засили от този малък успех.

Когато бутна една поредица от триъгълници, с леко плъзгане се отвори тясно отделение.

Вътре имаше стар, избелял вестник, сгънат на две, очевидно някой го бе сложил там доста отдавна и го бе забравил.

Тя го извади и го разгъна. Няколко колонки на първата страница съобщаваха за самоубийство и финансова измама.

Датата на вестника беше почти отпреди двайсет години.

Тя започна да чете статията.

Тялото на един джентълмен, за когото се смятало, че бил замесен в поредица от изключително хитри финансови измами, било намерено в дома му на Лексфорд Скуеър във вторник.

Явно измъчван от угризения на съвестта за това, че е разорил толкова много невинни инвеститори, господин Джордж Колтън опрял дулото на пистолета си в главата и отнел живота си през нощта. Икономката открила кървавата гледка, когато отишла на работа на следващата сутрин.

Разстроената жена не могла да каже нищо смислено, но се притеснявала за малкия син на господин Колтън, който бил изчезнал…

* * *

Данте и Беатрис скочиха на крака, хукнаха към вратата и изчезнаха по коридора.

Амброуз най-после се бе прибрал. Тя се заслуша в стъпките в коридора, докато затваряше сандъчето. Когато затвори и външните отделения, осъзна, че все още държи вестника в ръцете си. Сложи го на близката маса и тръгна към вратата.

Амброуз застана на прага, кучетата го следваха по петите. Беше махнал изкуствените бакенбарди и брада. Тя усети опасната енергия, която се излъчваше от него. Бе права, явно се беше случило нещо ужасно.

— Предположих, че вече ще си легнала — каза той.

— Добре ли си? — Тя притеснено пристъпи напред, искаше й се да отиде при него, да го докосне и да се увери, че не е ранен. — Много се притесних. Ранен ли си?

— Толкова ли зле изглеждам? — Той влезе в стаята и съблече сакото си.

— За бога, Амброуз, кажи ми какво стана.

— Кътбърт е мъртъв. — Метна палтото си на дивана. — Така и не успях да говоря с него.

— Мили боже! — Тя седна на страничната облегалка на едно кожено кресло. — Знаех си, че се е случило нещо ужасно.

— На местопрестъплението имаше двама мъже. — Той отиде до масата и взе стъклената гарафа с бренди. — Останах с впечатлението, че чакаха мен, може би се надяваха да ме проследят, след като си тръгна от офиса на Кътбърт.

Тя го наблюдаваше как изпива голямо количество бренди на един дъх. Отново я обзе някаква тревога.

— Наранен си. — Скочи и бързо отиде при него. — Да извикам ли лекар?

— Нищо ми няма. Добре съм. Последното, от което се нуждая, е лекар. — Той изпи още една голяма глътка бренди.

— Дрехите ти са мръсни и кални. Онези двама мъже нападнаха ли те?

Той се позамисли малко, а после наклони глава.

— Да, нападнаха ме. Но и аз не им останах длъжен, бъди сигурна. За съжаление не бях достатъчно бърз.

— Амброуз.

— Избягаха ми. — Той се намръщи. — Отнесоха тялото на Кътбърт. Предполагам, че вече са го изхвърлили в реката.

— Това е ужасно. Какво ще правим?

— Ами, като за начало, предлагам и двамата да си лягаме.

— Да не си се побъркал? — Тя разпери ръце. — Не можеш просто да се прибереш, да обявиш, че си намерил още един труп, и да ми кажеш да се кача горе и да си легна.

— Мисля, че ще е най-добре да обсъдим това утре сутринта.

— Ще го обсъдим сега.

В погледа му се появи нещо мрачно и опасно.

— Това е моят дом. Заповедите тук издавам аз.

— Нима? — Тя вдигна брадичка. — Мислех, че тази къща е на господин Стоунър.

Той сви рамене.

— В отсъствието на Стоунър командвам аз.

— Колко удобно за теб.

— Не и в момента. — Погледна към масата, където бе оставила вестника. — Какво е това?

Тя проследи погледа му.

— Стар вестник. Намерих го в едно от чекмеджетата на „Сандъчето на любознанието“.

— Дяволите да го вземат. — Той бързо прекоси помещението, взе вестника и погледна заглавната страница. — Бях го забравил.

Тръгна към камината. На строгото му лице бяха изписани гняв и мъка.

— Амброуз, почакай. — Тя се спусна към него и го сграбчи за ръката. — Защо искаш да го изгориш? Какво толкова важно има в този вестник?

— Няма нищо важно. Вече не. — Пресегна се и откопчи пръстите й от ръкава си. — Това е една стара история, госпожице Глейд.

— Престани. — Неспособна да му се противопостави физически, тя застана на пътя му. — Писна ми от тайни и загадъчни забележки. Искам отговори, сър. Имам намерение да ги получа още тази нощ.

— Искаш отговори? — Той спря пред нея, вдигна ръка и хвана брадичката й. — Какво невероятно съвпадение. И аз искам нещо, госпожице Глейд.

Тя едва дишаше, но нямаше да му позволи да я сплаши.

— И какво искаш?

— Теб — отвърна той.

Усмивката му трябваше да вледени кръвта й. Но незнайно защо изведнъж й стана непоносимо топло.

— Опитваш се да ме сплашиш — прошепна тя.

— Да, госпожице Глейд, наистина се опитвам да те сплаша.

— Е, няма да успееш. Няма да напусна тази стая, докато не отговориш на някои от въпросите ми.

— Ти искаш отговори. Аз искам теб. Интересно положение, нали?

— Говоря съвсем сериозно.

— Аз също. Добрата новина е, че ако не хукнеш към онази врата и не се качиш горе да си легнеш, тази вечер единият от нас ще получи онова, което иска.

— Моля, не те разбрах?

— Лошата новина — много бавно продължи той — е, че това няма да си ти. Сега ясно ли се изразих, госпожице Глейд?

Истината я порази като гръм. Тя впери поглед в него, объркана и смутена. После я обзе трепетно очакване. Можеше да настоява да получи отговори и по-късно.

— Нима заплашваш да ме изнасилиш? — попита тя. — Защото ако е така, мисля, че ще е най-добре първо да си сваля очилата. Знаеш как се замъгляват, когато се разгорещиш.

Той затвори очи, наведе глава и облегна челото си в нейното. Вестникът падна на килима зад нея.

— Какво ще правя с теб, госпожице Глейд? — прошепна.

Тя го прегърна.

— Мислех си, че възнамеряваш да ме изнасилиш. Отличен план.

Той прокара пръсти през косата й. По килима изпопадаха фиби.

— Похотлив съм, нали? — промърмори.

— Не знам. Похотлив ли си?

— Да.

Той вдигна ръце и много внимателно свали очилата й. Тя усети, че се пресяга зад нея и ги слага на полицата над камината. Чу се леко потракване, когато ги постави върху мраморната повърхност.

В следващия момент устните му се впиха в нейните. Аурата от тъмна енергия, която бе усетила преди малко, внезапно се превърна в някаква друга сила, от която й се зави свят.

— Амброуз.

Тя се притисна към мускулестите му гърди.

Той реагира на лекия, приглушен стон и на прегръдката й, като я притисна още по-силно в обятията си. Без да отделя устни от нейните, той я пренесе през стаята към вратата.

Данте и Беатрис, очевидно предполагайки, че всички ще напуснат библиотеката, станаха и хукнаха напред. Тя чу тракането на ноктите им по полирания под.

Щом Амброуз стигна до вратата обаче, не мина през нея, а я затвори с крак.

— Заключи я — каза, без да отделя устни от нейните.

— Какво? О, да. Добре.

Тя се пресегна и опипа бравата с треперещи пръсти.

— Побързай — прошепна той.

— Съжалявам.

Най-после успя да заключи вратата. В момента, в който Амброуз чу познатото щракване, отново я понесе към дивана.

Положи я на възглавниците и изгаси лампата, така че библиотеката се осветяваше само от огъня в камината.

Наблюдаваше го като хипнотизирана как разкопчава ризата си с бързи, нетърпеливи движения. После седна на ръба на дивана. Единият му ботуш тупна на пода, а после и другият.

Той се обърна и се наведе над нея. В първите няколко мига я гледаше, сякаш искаше да я запечата в паметта си, защото би могла всеки момент да изчезне.

— Знаех си, че ще ме чакаш — рече.

Тя се вгледа в очите му и се усмихна.

— Това лошо ли е? — попита тихо.

— Не съм свикнал някой да ме чака — отвърна той, сякаш това обяснява всичко.

„По някакъв странен начин това наистина обяснява доста неща“ — помисли си тя. Стана й тъжно.

— Аз също — призна тя.

— Желая те.

— Всичко е наред. — Докосна лицето му. — И аз те желая.

Той така и не откъсна поглед от нея, докато развързваше колана на пеньоара й.

Тя виждаше част от къдравите косъмчета на гърдите му и странната татуировка на цвете. Изпълнена с любопитство, пъхна ръцете си под разкопчаната риза и сложи дланите си върху голата му кожа. Беше изненадана от топлината и силата му.

Пеньоарът се смъкна и тя остана само по нощница. Той спусна ръката си надолу по краката й. Когато усети ръката му от вътрешната страна на бедрото си, тя изпъшка. Това интимно докосване я разтърси. Бе погълната от силния копнеж.

Той я целуна по врата и разкопча корсажа на нощницата й. После усети зъбите му върху зърното на гърдата си. Цялата изтръпна. Вкопчи пръсти в косата му. През тялото й премина тръпка.

— Амброуз.

Той разкопча панталона си и се притисна в голото й бедро, твърд, възбуден и изпълнен с огромно желание.

Когато докосна влажното, болезнено място между краката й, тя изведнъж осъзна огромното напрежение, което се бе натрупало точно там. Тя се надигна и се притисна към ръката му, а той отговори с бавни движения на пръстите си. Това я доведе почти до ръба на лудостта.

Тя преживяваше нови усещания, които не оставиха място за несигурност и колебание, да не говорим за срам. Бе попаднала в този вихър и нямаше търпение да види къде ще я отведе.

Обгърна го с пръсти. Той отвърна с дрезгав стон, който можеше да се възприеме като огромно удоволствие или силна болка.

— Заболя ли те? — попита тя притеснена.

— Това е агония.

— О, Амброуз, не исках да…

— Направи го отново — грубо й нареди той.

Ръцете й го изучаваха, а той обсипваше врата, раменете и гърдите й с целувки.

Рязко, но с очевидно нежелание, сякаш се моли за още, но се страхува, че няма да го понесе, той се надигна и се отдръпна от нея. Стисна глезените й и вдигна краката й.

Като мислеше, че Амброуз ще доведе сливането им докрай, тя се подпря.

Но той не проникна в нея. За нейно огромно учудване сложи краката й на облегалката на дивана и се смъкна надолу. Когато усети езика му на мястото, което току-що бе спрял да милва с пръст, бе направо като вцепенена. Изгуби способността си да говори, камо ли да протестира.

Когато се посъвзе, вече беше прекалено късно. Цялото й тяло се бе свило като юмрук.

Внезапно в нея избухна главозамайващо чувство на облекчение. Усещането бе толкова всепоглъщащо, та не забеляза, че Амброуз е легнал върху нея.

Отвори очи тъкмо навреме, за да зърне съсредоточения му, страстен поглед.

А в следващия миг вече проникваше дълбоко в тялото й.

Тя не можа да издържи на смесицата от болка и удоволствие и тихо извика.

Амброуз запечати устните й със своите, за да я накара да замълчи.

Той изстена, а после, сякаш изгубил контрола си, с който се гордееше толкова много, започна да се движи в нея.

Тя се хвана за раменете му и стисна здраво зъби заради неприятното чувство, защото знаеше, че той трябва да изпита това облекчение. За нея бе истински дар, че именно тя би могла да му го даде.

Той проникваше в нея отново и отново. След това застана напълно неподвижен.

— Прегърни ме — помоли я.

Думите сякаш изгориха душата й. Болката, която бе изпитала, нямаше никакво значение. Единственото нещо в момента беше да задържи Амброуз колкото е възможно по-близо до себе си.

Оргазмът избухна в него.

Времето спря и нощта изгоря.