Аманда Куик
Излъжи ме нежно (37)

Тридесет и седма глава

— Ти работиш като консултант за Скотланд Ярд? — Конкордия гледаше от файтона как Феликс Денвър прекосява улицата и отива към вратата на баните.

— От време на време. — Амброуз леко почука по покрива на файтона, за да даде знак на кочияша да тръгва. — Като частен детектив често ми се налага да работя с Феликс. Така стана и когато поех този случай. Щом разбрах, че е възможно Ларкин да има пръст в смъртта на Нели Тейлър, веднага информирах Феликс.

— Кога се запознахте?

— Няколко дена след убийството на баща ми. И двамата се опитвахме да откраднем дрехи, прострени в един двор. Скарахме се за едни много хубави панталони. Накрая решихме, че ще е по-добре да работим заедно.

— Феликс как се е озовал на улицата?

— Родителите му починали от треска, когато бил на дванайсет. Когато се запознахме, той живееше съвсем сам от една година. Вече беше станал закоравял престъпник. Научих много от него.

— А как се запознахте с господин Стоунър?

— Може да се каже, че беше по време на работа. Нахлухме в неговата къща, използвайки обичайната си стратегия, Феликс беше на наблюдателния си пост. Аз влязох вътре. Стоунър ме спипа.

— Мили боже. Цяло чудо е, че не е извикал полицията, за да ви арестува и двамата.

— Стоунър е забележителен човек.

— Вие с Феликс Денвър също. — Тя замълча. — Кога ще съобщиш на клиентката си, че мъжете, отговорни за смъртта на сестра й, са мъртви?

— Много скоро.

— Новината без съмнение ще й донесе душевно спокойствие.

— Може би до известна степен — каза Амброуз. — Но подозирам, че няма да й донесе онова, което търси тя. Справедливостта и отмъщението не дават истинска утеха.

Тъгата, която долови в думите му, я трогна.

— Винаги ли си такъв, когато приключваш някой случай, Амброуз?

— За какво, по дяволите, говориш?

— Винаги ли се натъжаваш, след като си намерил отговорите? — За момент се уплаши, че няма да й отговори.

— Ти си много проницателна жена, Конкордия — най-сетне каза той. — Как позна?

— Предполагам, че се чувстваш зле, когато приключи някой случай, защото дълбоко в себе си знаеш, че онова, което си открил, няма да утеши клиентите ти. Смяташ, че си ги предал по някакъв начин.

— В края на краищата, не мога да им дам онова, което смятат, че купуват, когато ме наемат.

— Амброуз, това не е вярно. — Тя се приведе и хвана ръката му между своите. — Не разбираш какво точно продаваш на клиентите си — справедливост или отмъщение.

— Точно заради това идват при мен.

— Може така да си мислят, но справедливостта и отмъщението са грижа на законодателството, полицията и правосъдната система. Понякога тези институции вършат страхотна работа. Но понякога не го правят. И в двата случая това няма нищо общо с твоята професия.

Той стисна ръката й.

— Ако това, което казваш, е истината, тогава изглежда, че не мога да предложа почти нищо на клиентите.

— Грешиш. Даваш им нещо, което не могат да получат никъде другаде.

— И какво е това?

— Отговори. — Тя осъзна, че той стисна ръката й още по-силно. Беше я хванал така, сякаш тя може да го измъкне на безопасно място. — Даваш на клиентите си отговори на някои от въпросите, от които не могат да мигнат по цели нощи. Това е несравним дар. Да разбереш истината може да не означава справедливост или усещане за възмездие, но е жизненоважно за много хора.

На светлината на лампата, под която минаха, тя видя, че той е вперил поглед в тъмната нощ. Лицето му беше като издялано от камък. Беше мрачно, както когато го видя за първи път в конюшните на замъка.

След известно време той се обърна към нея.

— Никога не съм гледал на работата си по този начин. Накара ме да видя нещата от различна светлина. Караш ме да погледна от различен ъгъл на много неща. Как успяваш да го постигнеш?

— Сигурно учителският ми манталитет си казва думата. Твоята работа е да търсиш отговори. Моята обаче не е.

— А в какво се състои твоята работа?

— Задачата ми е да науча ученичките си как да задават правилните въпроси.

* * *

Кучетата ги посрещнаха радостно, когато Амброуз отвори вратата на градината на имението. На Конкордия веднага й направи впечатление, че къщата е топла и добре осветена за този час от нощта. Камините сигурно са били запалени преди часове.

— Ето ви и вас. — Госпожа Оутс се появи от кухнята с поднос в ръце. — Време беше да се приберете. — Очите й се разшириха, когато зърна Конкордия. — Какво, за бога, се е случило с дрехите ви, госпожице Глейд?

— Това е дълга и сложна история — отговори тя и погали Данте.

— Извинете за любопитството, но хавлиена кърпа ли сте си завили на главата?

— Боя се, че да.

— Госпожица Глейд претърпя злополука тази вечер — обясни Амброуз. — Трябва да се стопли и да облече сухи дрехи.

— Разбира се. В библиотеката е доста топличко. Може да изчака там, докато господин Оутс запали камината горе в нейната стая. — Госпожа Оутс бързо тръгна по коридора. — Елате. Току-що направих чай за всички.

— Момичетата още ли са будни? — попита Конкордия. — Почти три часът е. Трябваше отдавна да са си легнали.

— Всички искаха да ви изчакат.

Госпожа Оутс отвори вратата и влезе в библиотеката. През отворената врата се чу звучен, весел смях. Амброуз я въведе в стаята.

— Стегни се. Имам чувството, че ще мине известно време, преди да можем да си легнем.

— Не те разбирам. — Тя бързо влезе в библиотеката. — Защо всички са будни в този час? Момичетата се нуждаят от сън. Знаеш, че много държа на тези неща.

Внезапно спря, щом видя Хана, Фийби, Едуина и Теодора. Четирите момичета бяха седнали около една маса. Всяка държеше карти. Имаше и малка купчина монети пред всяко момиче.

Те не бяха сами на масата. Един елегантен белокос джентълмен седеше заедно с тях. Той държеше карти в дългите си пръсти.

— Мили боже! — рече строго Конкордия. — Да не би вие, млади дами, да играете комар?

Те веднага спряха да се смеят и я погледнаха.

— О, не, госпожице Глейд — отрече Фийби. — Просто провеждахме изключително интересни експерименти, за да проверим законите на вероятността.

— Колко странно — рече Конкордия. — Прилича ми на игра на карти със залагания.

— Госпожице Глейд! — извика Едуина. — Какво е станало с дрехите ви?

Теодора зяпна.

— Той отново я е насилил.

— Нападнал я е — прошепна Хана. — Точно както Лусинда Роузууд.

Слабият, изискан мъж, който седеше на игралната маса, се изправи с изключителна грациозност.

— Най-сетне се прибрахте от бала, както виждам. — Той огледа Конкордия в мъжката дреха и хавлиената кърпа на главата. После погледна Амброуз, който все още беше с униформата на лакей. — Бал с маски, а?

— Може и така да се каже. — Амброуз отиде до масата с брендито. — Конкордия, позволи ми да ти представя Джон Стоунър.

— Господин Стоунър. — Тя намести очилата си. — Значи в крайна сметка сте жив, сър. Трябва да призная, че съм много приятно изненадана.

Стоунър се засмя. Смехът му бе дълбок и искрен и стопли библиотеката повече, отколкото огъня в камината.

— Надявам се да не сте прекалено разочарована. — Той отново се поклони.

Блясъкът в очите му я накара да се усмихне.

— Напротив — промърмори тя. — За мен е облекчение, че не сте погребан някъде в градината.

— Все още не, поне засега — каза Стоунър. — Елате и седнете до огъня. Чаша бренди ще ви се отрази добре.

Тази вечер бе преживяла твърде много и нямаше сили да води безсмислен спор за злините на комара, реши Конкордия.

— Каква великолепна идея — съгласи се тя.