— Мисля, че ти обясних защо е нужно да се маскираме. Домакиня като лейди Гришам би наела допълнителна прислуга за приема. Никой няма да забележи една камериерка и един лакей в повече.

Тя се заизкачва по стълбата. Знаеше много добре, че я е донесъл, за да може да се изкачи спокойно и удобно. Той лесно би могъл да се изкачи по стената и без стълба.

— Сега разбирам защо не се притесни, че нямаме покана — рече тя.

— Защо да се занимавам с такива дребни подробности, когато мога да прескоча градинския зид?

— Предполагам, че това е много изкусен и хитър начин да погледнеш на нещата.

Тя стигна до последното стъпало на стълбата и се спря, за да хване полите на наметалото и на роклята си. Бързо прехвърли първо единия, а после и другия си крак от другата страна.

Когато благополучно се качи и седна върху дувара, пред погледа й се разкри огромна градина, окъпана от лунната светлина. В далечината се виждаше къщата на Гришам. От балната зала се носеше музика.

Представи си се облечена в приказна рокля да танцува валс в обятията на Амброуз. В най-съкровените й мечти косата й бе вдигната в елегантен кок, украсен с цвете-бижу. Амброуз, разбира се, изглеждаше невероятно красив в официалния си костюм.

Тя се усмихна.

— За какво, по дяволите, мислиш? — попита той от върха на стълбата.

Тя се стресна и леко подскочи. Не бе чула кога се е качил и е застанал до нея.

— Нищо важно — тихо отвърна.

— Опитай се да се съсредоточиш. Не искам никакви грешки тази вечер.

— Няма нужда да ми четеш лекции, Амброуз. Много добре знам какво трябва да правя.

— Искрено се надявам да е така. — Той вдигна стълбата и я прехвърли от вътрешната страна на градината. — Не забравяй, че не бива да поемаш никакви рискове. Ако изпаднеш в затруднение или беда, или ако по някаква причина се почувстваш обезпокоена от нещо, веднага ми сигнализирай.

— За десети път ми го казваш откакто излязохме от къщи, Амброуз. Знаеш ли какъв ти е проблемът?

— Кой от многото? — Той слезе по стълбата чевръсто като котка. — Напоследък не мога да се оплача от липсата на проблеми.

Това я обиди, но внимаваше да не го показва.

Предпазливо се качи на стълбата и заслиза с далеч по-малка грация, отколкото той бе демонстрирал.

Той я чакаше долу. Когато отново застана пред него, тя посегна да нагласи очилата си.

— Проблемът ти е в това, че не оценяваш инициативата у партньора си — каза тя.

— Може би е така, защото не съм свикнал да работя с партньор. От години не съм имал такъв.

Това я заинтересува.

— Някога си имал партньор?

— В самото начало — разсеяно отговори той и свали сакото си. — Как изглеждам?

Тя го погледна внимателно, но единственото нещо, което можа да различи от униформата му на лакей в тъмното, беше светлата перука.

— Не мога да кажа със сигурност. Много е тъмно.

— Бонето ти е накриво. — Той вдигна ръка към косата й. — Чакай, ще ти го оправя.

— Заклевам се, че имаш зрението на котка, Амброуз.

— И Стоунър винаги казваше това. — Той я хвана за ръката. — Ела, скъпа, отиваме на бала. След тази вечер вече няма да казваш, че не те водя сред изисканите кръгове на обществото.

* * *

Два часа по-късно Конкордия се затича по тъмен коридор и отвори една тясна врата. Слабата светлина от коридора освети голям килер, пълен с парцали, метли, кофи и четки.

Тя влезе вътре и затвори вратата. „Най-сетне сама“ — помисли си и се облегна уморено на вратата.

На кого би му хрумнало, че да играеш ролята на камериерка ще се окаже толкова изтощително? Не бе имала и миг покой откакто бе попаднала в дамската стая за почивка.

Заедно с други две също толкова смутени и измъчени прислужници тя бе помогнала на върволица капризни дами. Прекара по-голямата част от времето на колене, помагайки на дамите да обуят балните си пантофки и да закачат шлейфовете на натруфените си рокли, за да не ги спъват, докато танцуват. Освен това се бяха случили няколко малки злополуки — разляно шампанско и скъсани фусти. Имаше и един-два случая, в които я бяха повикали да почисти подозрителни петна от трева върху копринени ризи.

Поне нямаше опасност да я разкрият, помисли си тъжно тя. Бялото боне и престилката на камериерка се оказаха толкова добра маскировка, колкото и вдовишкия воал. Нито една от елегантните дами, които бяха минали през стаята за почивка, не беше обърнала внимание на трудолюбивите прислужници.

Другите камериерки бяха приели присъствието й, без да задават въпроси. Всички бяха прекалено заети и можеха само да бъдат благодарни за допълнителната помощ. Още повече, че никой не очакваше от една камериерка, която е била наета само за една вечер, да познава огромната къща.

Единственият критичен момент беше, когато госпожа Хокстън, облечена с рокля с много тежки волани и с жабо от розова и лилава коприна, прошумоля през прага на стаята за почивка.

Но добрата и щедра благодетелка на девическия пансион „Уинслоу“ почти не разговаря, да не говорим, че изобщо не погледна камериерката, която беше клекнала на килима, за да закачи дългия шлейф на роклята й.

Конкордия с нежелание вдигна ръце към бонето, за да се увери, че си е на мястото, и отвори вратата.

Излезе в тихия коридор. Запита се дали Амброуз е видял „неуловимия“ господин Тримли в балната зала.

— Я виж ти, я виж ти, я виж ти, какво имаме тук? Криеш се, за да не си вършиш задълженията, а?

Мъжът зад нея леко фъфлеше от изпитото количество шампанско. Конкордия се престори, че не го е чула. Бързо тръгна по коридора към дамската стая за почивка, където щеше да бъде в безопасност.

Зад нея се чуха тежки стъпки. Тя вдигна полите на роклята си, готова да избяга.

Мускулеста мъжка ръка я хвана за ръката и я накара да спре на място.

— Къде си се разбързала така?

Тя се обърна. Оказа се лице в лице с едър, силен джентълмен, облечен в скъп, шит по поръчка официален костюм. Имаше достатъчно светлина в коридора, за да види лицето му. Личеше си, че някога е бил доста красив. Но лицето му беше загрубяло от прекаляването с алкохола, тежката храна и развратния начин на живот.

Той й се усмихна похотливо.

— Очила, а? Май не съм спал с прислужница, която носи очила. Но както винаги съм казвал, за всичко си има първи път.

Силното желание да го зашлеви почти я завладя изцяло. Но си напомни, че в момента играе ролята на прислужница, а те не удрят гостите.

— Извинете, сър. — Положи огромни усилия да говори спокойно, хладнокръвно и учтиво. — В дамската стая за почивка ме чакат.

Той се изхили глупаво.

— Не се притеснявай, че ще закъснееш. Ще свърша много бързо.

— Моля ви, пуснете ме да си вървя, сър. Ще изпратят някого да ме потърси, ако веднага не се върна към задълженията си.

— Съмнявам се, че на някого ще му липсва една малка прислужница за няколко минути. В къщата е пълно с прислуга тази вечер. — Той започна да притиска гърба й към вратата на килера. — Хайде да се позабавляваме малко. Не се безпокой, няма да съжаляваш.

Това направо я вбеси. Заряза слугинския акцент и започна да говори с обичайния си преподавателски тон.

— Как смеете, сър? — сопна му се тя. — Така ли се отнасяте към по-нисшите в обществото от вас? Нямате ли обноски? Елементарно домашно възпитание? Нямате ли капка благоприличие?

Развратният пияница спря и я погледна така, сякаш някой неодушевен предмет му бе проговорил.

— Какво е това? — смутено попита.

— Би трябвало да се срамувате от себе си. Нямате никакво право да се възползвате от жени, които са принудени да работят, за да си изкарват честно прехраната. Всъщност един истински джентълмен би сметнал за свой дълг да защитава такива жени.

Тя се опита да се възползва от това, че той е шокиран, за да освободи ръката си. Но той я стисна толкова здраво, че чак я заболя.

— За кого се мислиш, че държиш такъв тон на един аристократ. — Той я разтърси. — Ще те науча къде ти е мястото. Дяволите да ме вземат, ако не го направя.

Силно я блъсна в килера.

Този път Конкордия наистина се уплаши. Играта взе да загрубява. Надявайки се, че наоколо има и други прислужници, тя изкрещя за помощ.

Пияният джентълмен запуши устата й с ръка.

— Млъкни или ще стана груб, обещавам ти. Можеш спокойно да забравиш за бакшиш.

Той отвори вратата на килера и започна да я тегли в тъмното. Дланта му покриваше носа и устата й. Едва дишаше. Нарастващата паника се смеси с ярост.

Пресегна се и го одраска по бузата. Той изръмжа от болка и я пусна.

— Какво ми направи, глупава кучко такава?

Тя сложи ръце на гърдите му и го блъсна с всичка сила.

Пияният мъж изгуби равновесие, политна назад и падна по гръб на пода.

Тя блъсна вратата, завъртя ключа и я заключи.

— Ето те и теб — каза Амброуз някъде от коридора зад нея. — Търсих те навсякъде.

Точно от това имаше нужда, помисли си тя, намествайки очилата си. Ако Амброуз знаеше, че току-що едва не я изнасилиха, без съмнение веднага щеше да я качи на някой файтон под наем и да я изпрати у дома.

— Тъкмо си почивах — увери го тя, оправяйки бонето и престилката си. — Да си камериерка на дами е доста изтощителна работа, знаеш ли?

По вратата се чу яростно тропане, последвано от викове:

— Пусни ме, кучко! Как смееш да се отнасяш с по-висшите от теб по този неуважителен начин! Ще се погрижа да си тръгнеш без препоръки тази вечер. Още преди зазоряване ще се окажеш на улицата.

Амброуз погледна вратата и попита:

— Някакъв проблем ли е имало?

— Не, ни най-малко. — Тя широко му се усмихна. — Нищо, с което не мога да се справя. Защо си ме търсил?

Вратата зад нея се разтресе от силни удари.

— Веднага отвори вратата.

— Отдръпни се — нареди й Амброуз.

Отново я обзе паника.

— Амброуз, не бива да правиш нищо прибързано. Не можеш да си позволиш да се замесиш в скандал с джентълмен точно тази вечер. Това ще изложи на риск целия ти план.

— Задръж това. — Той й хвърли връхната си дреха и нейното наметало.

— Амброуз, моля те, тази вечер имаме да вършим много по-важни неща. Не е моментът да се разсейваме.

— Ще отнеме само минутка. — Той отключи вратата, отвори я и влезе вътре.

— Крайно време беше — каза вбесеният човек. Замълча, щом видя Амброуз. — Какво става тук? Какво си мислите, че…

Вратата се затвори и той остана насаме с Амброуз в килера.

Конкордия чу няколко тихи думи, последвани от удари. Тя трепна.

Вратата се отвори. Амброуз се показа, намествайки перуката си на лакей. Конкордия зърна свито тяло на пода, преди вратата отново да се затвори.

— Така, това е готово — каза Амброуз. — Да тръгваме. И без това загубихме достатъчно време.

— Не си го убил, надявам се — разтревожи се тя.

— Не го убих — потвърди той и бързо я дръпна по коридора.

— Не бях виновна аз.

— Не, вината е моя, защото ти позволих да участваш в това рисковано начинание тази вечер. Трябваше да се досетя.

— Амброуз, това не е честно. Мисля, че се справих много добре със ситуацията.

— Така е. Не това ме притеснява.

— А какво те притеснява?

— Фактът, че той видя лицето ти и може да опише как изглеждаш.

— Не се тревожи за това — увери го тя. — Заради слабото осветление и фактът, че е доста пиян, да не говорим за това, което му стори ти, ще си спомни много малко, ако въобще си спомни нещо за случилото се тази вечер. Сигурна съм, че няма да може да ме опише. Освен това никой не си спомня как изглежда една прислужница.

— Ще обсъдим този проблем по-късно. В момента нямаме време за губене.

Той вървеше толкова бързо, че тя подтичваше след него.

— Как ме намери?

— Една от прислужничките, които работят в стаята за почивка, ми каза, че си изчезнала по този коридор.

Минаха по един балкон с изглед към балната зала. Тя чу тих неискрен смях, уморени гласове и пиянски разговори. Погледна надолу. Полилеите хвърляха светлина върху обсипаните с бижута рокли на дамите. Джентълмените изглеждаха доста елегантни в официалните си костюми. Това бе напълно различен свят, помисли си тя, доста дребнав и нищожен свят всъщност.

— Съжалявам, че не можа да се насладиш на своята приказка — тихо каза Амброуз.

— Сигурна съм, че онова, което се случва долу в балната зала, не е наполовина толкова вълнуващо, колкото приключението, което двамата преживяваме. Имаш най-интересната професия на света, Амброуз.

Той изглеждаше учуден. После й се усмихна.

— Рядко ми се случва да скучая.

— Защо бързаме толкова много? — попита тя. — Какво се е случило? Видя ли Тримли?

— Да. Пристигна в компанията на госпожа Хокстън и цяла вечер я ухажва.

— Чудесно. Но защо дойде да ме търсиш? Мислех, че искаш да го следиш.

— Така е. Но преди малко един от лакеите му занесе бележка. Новината, която получи, изглежда, доста разтревожи Тримли. Извини се на госпожа Хокстън и на останалите и много бързо излезе от балната зала. Проследих го и го чух да иска да му донесат шапката, палтото и да му поръчат файтон.

— Тръгна ли си?

— Да. Но ще му трябва известно време, за да намери файтон. Улицата е пълна с частни файтони, защото тази вечер тук има много хора.

— Чудя се защо не е помолил госпожа Хокстън да му услужи с нейната карета.

— Сигурно защото не е искал кочияшът й да разбере къде отива — отвърна Амброуз с нескрито задоволство.

Тя бе обзета от вълнение.

— Смяташ, че отива на тайна среща ли?

— Да. Набързо се извини и се измъкна от балната зала.

— Какво ще правим?

— Смятах да те оставя тук, докато го проследя. Имаше нещо в бележката, което прикова цялото му внимание. Искам да видя къде ще отиде в отговор на онова, което пише в нея.

— Искам да дойда с теб — бързо каза тя.

— Не се страхувай, със сигурност тръгваш с мен — мрачно рече той. — След случилото се в килера няма да поема риска и да те оставя тук сама.

— Прекалено много преувеличаваш значението на този малък инцидент.

— Малък инцидент ли? Мъжът едва не те изнасили.

— И друг път съм си имала работа с типове като него. Като преподавателка на млади дами бях принудена да поставям доста роднини-мъже на мястото им. Ще се изненадаш колко много така наречени „джентълмени“ не се колебаят да се възползват от сама жена без финансови средства.

Той я погледна възхитен и й се усмихна.

— Очевидно си водила много рискован и опасен начин на живот, госпожице Глейд.

— Както и ти, господин Уелс.

Те свърнаха зад един ъгъл и се сляха с върволица лакеи, които носеха тежки сребърни подноси.

Когато стигнаха до горещата, задимена кухня, една готвачка ги погледна сърдито.

— Къде си мислите, че отивате вие двамата? — попита тя, бършейки потта от бузите си с престилката. — Тук има много работа за вършене.

— Ей сега се връщаме — увери я Амброуз. — Бетси има нужда от малко чист въздух.

— Точно сега ли? Ами може да диша колкото си иска чист въздух, след като гостите на мадам си отидат. — Готвачката видя сакото и пелерината, които държеше Конкордия. — Откъде взехте тези неща? Затова ли искате да излезете навън толкова набързо?

Разнесе се ужасният трясък на сребро и порцелан. Всички, включително и ядосаната готвачка, се обърнаха, за да погледнат злополучния лакей, който току-що бе изпуснал подноса.

— Погледни какво направи, проклет глупак такъв — изкрещя готвачката. — Отне ми часове да приготвя този пай от раци. Мадам ще се вбеси, когато разбере колко храна е била похабена тази вечер. Ще те изгони, без да ти даде никакви препоръки.

— Ела — прошепна Амброуз и дръпна Конкордия към вратата.

Те избягаха в градината. Амброуз спря, за да хвърли бялата си перука, шапката и ливреята зад живия плет.

— Дай ми палтото — каза той. — Сложи моето наметало. Не искам някой да забележи, че лакей и слугиня се качват в нает под наем файтон близо до тази къща. — Той бързо я огледа и се пресегна, за да свали бялото боне от главата й. — Прислужниците не се возят във файтони под наем.

— И почтените дами не се возят в подобни файтони — напомни му тя. — Поне не с мъже, които не са техни съпрузи. Предполага се, че пътуват с каляски или омнибуси. Кочияшът със сигурност ще предположи, че съм много лесна, ако се кача във файтон под наем с теб.

— Това не може да бъде избегнато. — Той се обърна и тръгна през лабиринта от жив плет. — Прикрий лицето си с качулката на пелерината. Не се отделяй от мен.

Прекосиха градините и отидоха на същото място, откъдето бяха влезли преди два часа. Конкордия не видя подпряната на земята стълба, докато не се спъна в нея.

— Внимавай — каза Амброуз и я хвана с лекота. Той се наведе, вдигна стълбата и я облегна на тухления зид. — Този път аз ще се кача пръв.

Тя го последва, борейки се с пелерината и полите на роклята.

Само след няколко минути и двамата бяха извън градината.

— Насам. — Амброуз я хвана за ръката и тръгна към улицата. — Побързай. Не искам да изпуснем Тримли.

— Ами стълбата?

— Остави я. Няма да ни трябва повече.

Пред къщата на Гришам се бяха наредили частни карети. Недалеч Конкордия видя светлините на няколко файтона под наем.

Чу познато подсвиркване с уста. Един от лакеите викаше файтон. В отговор първият файтон в редицата тръгна към входната врата на голямата къща.

— Това трябва да е файтонът на Тримли — рече Амброуз. — Той слиза по стълбите.

Бързо я поведе през тъмното към наредените в редица чакащи файтони и избра един в края на редицата.

Кочияшът, седнал на капрата, хвърли бърз поглед на Конкордия. Но интересът му веднага секна, щом двамата с Амброуз се качиха по тясното стъпало и седнаха в отворения файтон.

Щом се настаниха, Конкордия разбра защо висшето общество не одобрява идеята жените да се возят в такива открити двуколки. Имаше нещо авантюристично в тези файтони. Единствената седалка осигуряваше място за двама души, които да седнат много близо един до друг. Тясното пространство бе изключително интимно.

Амброуз каза на кочияша:

— Следвай файтона, който напуска къщата, но гледай колегата ти да не те забележи.

Той пъхна няколко банкноти през отвора.

— Да, сър. — Кочияшът сложи парите в джоба си. — Това няма да представлява никакъв проблем в този час на нощта.

Файтонът потегли.

Конкордия бе изненадана от скоростта и маневреността му.

— Какъв чудесен начин за пътуване. От тук се вижда всичко. Виж колко бързо се движим. Много практично. Не виждам защо добре възпитаните дами да не могат да се возят в такива файтони.

Амброуз не изпускаше от очи файтона, в който пътуваше Тримли.

— Би ли учила на това младите дами в твоето девическо училище?

— Да.

Точно в този момент минаха под една газова лампа. На слабата светлина Конкордия видя леката усмивка на Амброуз.

— Намираш плановете ми да основа девическо училище за смешни ли? — попита го тихо тя.

— Не, Конкордия. Смятам, че са изключително дръзки и достойни за уважение и възхищение във всяко едно отношение.

— О! — Не знаеше какво да каже. Никой не я бе насърчавал и подкрепял в нейните мечти откакто починаха родителите й. Това много я поласка.

Те следваха файтона на Тримли по малките оживени и натоварени улици. Накрая той зави по една от уличките.

— По дяволите — прошепна Амброуз. — Значи ето къде отива.

Конкордия усети напрежението му.

— Какво има? — попита.

— Тръгнал е към минералните бани „Донкастър“ — отвърна той.

— Минава полунощ — каза тя. — Баните сигурно са затворени.

— Да. Което прави посещението на Тримли още по-интересно и любопитно.

Малко по-късно Амброуз каза на кочияша:

— Спри тук, моля.

— Да, сър.

Файтонът спря. Конкордия погледна Амброуз.

— Какво смяташ да правиш?

— Очевидно Тримли отива в баните. — Той свали шапката си и махна палтото си. — Предполагам, че някой, по всяка вероятност Ларкин, си е уредил среща с него тук. Ще го проследя, за да видя какво ще успея да науча.

Тя огледа тъмната улица. Мъглата стана по-гъста и започна да скрива газовите лампи. Потрепери.

— Мисля, че трябва да дойда с теб — каза.

— Невъзможно. Ще останеш тук с кочияша, докато се върна.

Тонът му беше категоричен. Вече го познаваше добре и знаеше, че няма смисъл да спори с него. Имаше моменти, в които можеше да разговаря разумно с него, но имаше и такива, в които това беше невъзможно. Сега бе именно такъв момент.

— Това не ми харесва, Амброуз. Обещай ми, че ще бъдеш много, много внимателен.

Той вече беше станал, готов да стъпи на тротоара. Спря се и се наведе, за да я целуне по устните.

— Ако не се върна до петнайсет минути или ако нещо те притесни или разтревожи, нареди на кочияша да те закара на Рансъмхелт Скуеър №7. Потърси Феликс Денвър. Разбра ли?

— Кой е Феликс Денвър?

— Стар познат — отговори той. — Разкажи му какво се случи. Той ще помогне на теб и на момичетата. Разбра ли ме, Конкордия?

— Да. Но, Амброуз…

Той вече беше на тротоара.

— Не позволявай някой да се доближи до дамата, докато си върша работата — заповяда той на кочияша. — Ясно ли е? Ако някой се доближи, тръгвай веднага. Дамата ще ти даде адреса, в случай че се забавя.

— Да, сър — отвърна кочияшът. — Не се тревожете за вашата дама. Ще се погрижа за нея. Познавам този квартал. Безопасен е.

— Благодаря — каза Амброуз.

Той бързо се отдалечи.

Конкордия го изпрати с поглед, докато изчезна в мъглата.

Към следващата част или към съдържанието

Аманда Куик Излъжи ме нежно (32)

Метаданни

Данни

Излъжи ме нежно

Информация

История

Сваляне / Връзки

Тридесет и втора глава

Аманда Куик
Излъжи ме нежно (32)