Аманда Куик
Излъжи ме нежно (40)

Четиридесета глава

На следващия ден всички седнаха да закусват чак в единайсет часа.

— Господин Оутс каза, че сигурно някой е оставил вратата на оранжерията отворена снощи — заяви госпожа Оутс. Тя остави пълна кана с чай на масата за закуска. — Кучетата влезли и стъпкали леха с млада папрат. Унищожили всичко.

Конкордия замръзна на място. Бузите й пламнаха. Погледна Амброуз, който спокойно се хранеше.

— В природата на кучетата е да ровят в пръстта, ако им се отдаде такава възможност — отбеляза философски той. — Фийби, би ли ми подала бурканчето със сладко?

— Да, сър. — Тя го взе и му го подаде. — Не обвинявайте Данте за щетите обаче. Той през цялото време беше в библиотеката с нас, докато вие с госпожица Глейд се върнахте. Прекара останалата част от нощта в стаята, в която спим ние с Хана. Нали, Хана?

Тя вдигна глава. В погледа й се четеше изненада, сякаш бяха прекъснали далеч по-важни мисли.

— Да, вярно е.

— Сигурно го е направила Беатрис — предположи госпожа Оутс.

— Тя беше в стаята с Теодора и мен снощи — услужливо каза Едуина.

Джон Стоунър намаза с масло препечената филийка.

— Значи кучетата не са виновни. Чудя се какво ли се е случило с горките папрати?

Конкордия забеляза искриците в очите му и веднага разбра, че се е досетил какво се е случило. Тя смръщи вежди към Амброуз, за да го предупреди да мълчи, но той не й обърна внимание. Явно не се притесняваше от посоката, която поемаше разговорът.

Тя се овладя и побърза да смени темата на разговора.

— Може някое бездомно куче да е влязло в градината и да се е вмъкнало в оранжерията — решително каза. — Е, мисля, че достатъчно говорихме на тази тема. Хана, лошо ли ти е? Сънува ли кошмар миналата нощ?

— Не, госпожице Глейд. — Момичето бързо изправи гръб. — Просто се бях замислила, това е всичко.

Конкордия не й повярва, но нищо не каза. Масата за закуска не бе подходящото място да разпитва момичетата.

— След като опасността отмина, мисля да изведа момичетата на чист въздух, за да се поразходят — рече тя. — Прекалено дълго стоят затворени вътре в къщата. Градината е много приятна, но не е достатъчно голяма за дълга ободрителна разходка.

Едуина грейна.

— Може ли да отидем на пазар, госпожице Глейд?

— Аз искам да отида в музея — заяви Фийби. — Човек може да получи здравословна разходка, обикаляйки някой музей.

— Аз предпочитам да отида в някоя галерия — рече Теодора.

Хана порови с вилицата в чинията си, но нищо не каза.

— Мисля, че паркът е достатъчен за днес. — Амброуз погледна Конкордия. — Ще вземете и кучетата, разбира се. И те имат нужда да потичат малко.

Това беше заповед, а не предложение. Конкордия осъзна това и се стресна. Потръпна от ужас. Искаше да го попита защо настоява да ги пазят кучетата, но не посмя да го направи пред момичетата.

— Мога ли да обуя панталона си за разходката, госпожице Глейд? — настоятелно попита Фийби.

— Само ако се съгласиш да скриеш косата си под шапка и да се маскираш като момче — отвърна тя. — Момиче, облечено в момчешки дрехи, би привлякло вниманието на хората. А ние не искаме това да се случи.

Фийби грейна от радост.

— Нямам нищо напротив, стига да мога да нося панталона си и навън.

— Аз ще облека синята рокля за разходка — заяви Едуина.

— Не трябва да забравям скицника и молива си — добави Теодора. — От доста време не съм имала възможност да рисувам пейзажи.

Хана остави вилицата си.

— Имате ли нещо против да се кача горе в стаята си? Не ми се излиза на разходка.

Конкордия свъси вежди.

— Какво не е наред, скъпа? Главата ли те боли?

— Не. Просто съм уморена, това е всичко. Тази нощ не спах добре.

* * *

— Позволи ми да те поздравя, Амброуз. — Стоунър се отпусна в един фотьойл и погледна Амброуз. — Младите дами ме информираха, че с госпожица Глейд скоро ще се жените.

— Все още не е решено. — Амброуз отиде до другия край на библиотеката и се загледа през прозореца в градината. — Все още чакам госпожица Глейд да ми поиска ръката.

— Моля, не разбрах какво каза?

— Госпожица Глейд е нестандартна дама. Тя има модерно виждане за отношенията между половете.

Стоунър се прокашля.

— Извини ме, но от разговора ми с момичетата разбрах, че имате сексуална връзка. — Той замълча за миг. — Да не говорим за злополуката с папратта снощи.

Амброуз рязко се обърна и тръгна към бюрото.

— Госпожица Глейд също има вина за това. Надявам се да почувства своята отговорност и да постъпи честно и почтено.

По-възрастният мъж вдигна вежди.

— Нейната отговорност?

— Точно така.

Стоунър дълго време наблюдава Амброуз.

— Дяволите да те вземат, страхуваш се да й предложиш брак, нали? Мислиш, че ще ти откаже.

Амброуз хвана много здраво облегалката на стола. Джон Стоунър го познаваше много добре.

— Да речем, че не искам да я накарам да се почувства длъжна да се омъжи за мен, само за да спаси репутацията си.

— А, да, сега разбирам. — Стоунър се усмихна и наклони глава. — Използваш „стратегията на измамата“.

— По-скоро става дума за „стратегията на отчаянието“.

— А какво ще стане, ако госпожица Глейд остане вярна на нестандартните си модерни принципи и не ти предложи да се ожениш за нея? Със сигурност не смяташ да поддържаш тайна любовна връзка с една учителка? Не и безконечно, надявам се.

— Няма да се откажа от госпожица Глейд, каквото и да ми струва това. Стига сме говорили на тази тема. — Амброуз взе лист хартия от средното чекмедже.

— Не евентуалната сватба или липсата на такава исках да обсъдим тази сутрин. Искаше ми се да чуя съвета ти по един друг въпрос.

Стоунър погледна така, сякаш беше готов да се възпротиви, но в крайна сметка само сви рамене.

— Добре тогава. С какво мога да ти помогна?

Амброуз погледна онова, което беше написал на листчето.

— Имам чувството, че нещо… — той се поколеба, търсейки точната дума — не е напълно завършено в този случай.

— Един-два въпроса, на които все още не си намерил отговори?

— Да. И може да се окаже невъзможно да намеря отговорите, защото и Ларкин, и Тримли са мъртви. Въпреки това съм решил да опитам.

Стоунър се намести по-удобно на стола си.

— Какво те притеснява?

Амброуз вдигна поглед от бележката.

— Въпросът, който не спирам да си задавам, е какво точно са смятали да правят Ларкин и Тримли с момичетата?

Веждите на Стоунър се сключиха.

— Мисля, че ти каза, че са планирали да продадат на търг момичетата като скъпи, изискани куртизанки.

— Това е заключението, което Конкордия и предшественичката й госпожица Бартлет са си направили. Има известна логика в това. Но това, което ме безпокои и не ми дава мира, е, че Ларкин е вложил пари в бордеи, един-два от които обслужват богати и изискани клиенти. Според Феликс през последните няколко години той не се е занимавал лично с тази дейност. След като този бизнес му носел пари, преценил, че е по-добре да остане в сянка. Смятал се е за инвеститор, а не за сводник.

— Какво искаш да кажеш?

Амброуз се облегна назад.

— По всичко личи, че е проявил изключителен личен интерес към плановете, отнасящи се до момичетата. Питах се защо, след като не е било в стила му лично да се замесва в нелегални дейности.

— Може би е смятал, че потенциалната печалба си заслужава личното му участие в тази схема.

— Сигурно си прав. Но има и още едно-две любопитни неща, които ми правят впечатление в този случай. Едното е многото убийства. Макар и да е вярно, че Ларкин е бил жесток и безкомпромисен и със сигурност не се е поколебавал да се отърве от всеки, когото смята за заплаха за империята си, той не се е изкачвал по стълбицата на успеха, оставяйки след себе си много трупове, които хора като Феликс могат лесно да открият и да свържат с него. Поне не труповете на хора от висшата класа.

— Разбирам какво имаш предвид. — Сега Стоунър изглеждаше доста замислен. — Трябва да е бил наясно, че ще е доста лесно да му се размине убийството на жена като Нели Тейлър. Но определено е бил по-внимателен и предпазлив с убийството на хора като госпожица Бартлет, госпожа Джарвис и Кътбърт, защото тяхната смърт е можела да привлече вниманието на Скотланд Ярд.

— Гарантирам, че той и Тримли са били на път да се измъкнат безнаказано за убийствата. Обаче броят им противоречи на онова, което Феликс ми е разказвал за обичайните методи на Ларкин.

— Може би убийствата са били под влиянието на Тримли. — Стоунър сви устни от отвращение и погнуса. — Той е бил нов в бизнеса с жестоките престъпления и сигурно се е наслаждавал на тази власт.

— Ролята на Тримли в тази афера е третият въпрос, който остана без отговор. Защо Ларкин си е взел партньор? Според мен това е последното нещо, от което се е нуждаел. Имал е абсолютно всичко, за което човек би могъл да мечтае — голямо богатство, прекрасна къща, прислуга, елегантни карети, красиви жени. Какво друго е искал?

— Има стара Ванза-поговорка: „Алчността е ненаситен звяр, който никога не може да бъде задоволен“.

Амброуз барабанеше с пръсти по бюрото.

— А пък баща ми и дядо ми много обичаха да повтарят: „Когато разбереш какво най-много желае един човек на света, можеш да му продадеш всичко“.

— Мислех си, че според Феликс Ларкин е имал нужда от джентълмен-партньор, защото е искал да разшири своя бизнес и сред висшата класа.

— Това е работната хипотеза и до този момент — обясни Амброуз. — Но лично аз имам някои съмнения. Ларкин не е бил от хората, които лесно се доверяват на когото и да било, още по-малко на джентълмен, който се е движел в много по-висши кръгове. Той би приел за партньор човек от тези среди само ако е смятал, че това ще му помогне да постигне нещо, което много силно желае. Парите не са били единствената му цел. Това и сам е знаел как да постигне.

— Какво мислиш за всичко това?

— Мисля — каза Амброуз, ставайки на крака, — че с Феликс много сме подценили амбициите на Ларкин. Но има някой, който може да успее да хвърли малко светлина по този въпрос.

— Кой?

— Ровента Хокстън.

Стоунър направи гримаса.

— Мили боже, не и тази глупава, безмозъчна кариеристка.

Амброуз беше на половината път до вратата.

— Виждам, че добре я познаваш. Искаш ли да ме придружиш? Имам намерение да я посетя.