Аманда Куик
Излъжи ме нежно (4)

Четвърта глава

Малко след един часа през нощта Амброуз най-после остана насаме с Конкордия в безлюдната всекидневна на хана. Пламъците на огъня в камината, който ханджията бе запалил за гостите си, пристигнали късно през нощта, хвърляха мека светлина върху старите мебели, използвани от поколения пътници и гости, отсядали тук.

Когато пристигнаха, сънената ханджийка нахрани уморените ученички със студено месо и картофен пай. След това се качиха горе и си легнаха. Собствениците за втори път заключиха хана и се оттеглиха в собствената си стая.

Амброуз наля шери в една чаша и я подаде на Конкордия.

Тя свъси вежди.

— Аз наистина не…

— Изпийте го — нареди й той. — Ще ви помогне да заспите.

— Така ли мислите? — Тя взе чашата и отпи глътка. — Благодаря ви.

Той кимна. Тя все още се страхуваше от него. Не можеше да я вини и да й се сърди. Той също искаше да я попита каква точно е била ролята й в онова, което се е случило в замъка тази вечер.

Застана до камината, сложи ръка на полицата и дълго наблюдава събеседничката си.

Светлината от огъня играеше по чупливата й кестенява коса и се отразяваше от кръглите златни рамки на очилата й. Беше около двайсет и пет годишна, реши той. Не притежаваше класическите правилни черти на лицето, които традиционно се свързваха с женската красота, но въпреки това я намираше за доста симпатична. Имаше нещо завладяващо и привлекателно в зелените й очи. В тях той видя предпазливостта, присъща на доста по-възрастна и опитна жена.

Стегнатият корсаж на роклята й подчертаваше малък, стегнат бюст и извивките на талия, която не бе чак толкова тънка, колкото повеляваше модата. Принудителната интимност, докато яздиха един и същи кон, му подсказа, че дамата притежава очарователно закръглени задни части.

Не бе привърженик на женските моди. Пропорциите на Конкордия може и да не отговаряха на онези, показвани в списанията и журналите за мода и стил, но него го устройваха идеално.

Имаше гордост и грация в начина, по който се движеше. Интелигентност и някаква вътрешна сила, която той определи като упоритост, като силен, неукротим дух, който никакво козметично средство не може да придаде на една жена. В момента сигурно беше капнала от умора, но въпреки това от нея се излъчваха сила и решителност, която бе достойна за уважение. Не, не бе уважение, замисли се той, а желание. Точно това предизвикваше тя у него. То го смущаваше, но нямаше смисъл да си затваря очите пред фактите. Знаеше много добре, че част от реакцията му е чисто физическа. Отдаваше го на добре познатия му ефект от опасността, на която бяха изложени тази вечер и на това, че дълго време бе яздил притиснат до нея. Освен това Конкордия Глейд си оставаше една голяма загадка за него. И характерът, и възпитанието му го караха да гледа под повърхността и да търси отговори.

Нито една от тези напълно логични причини не можеха да обяснят странното вълнение, което изпитваше към тази жена.

Той видя Конкордия да отпива още една глътка шери. Чашата съвсем леко потрепна в ръката й. Напрежението, опасността и страхът явно си казваха думата. Той предполагаше, че най-лошото тепърва предстои. Това щеше да се случи, когато фактът, че е счупила черепа на един човек, я връхлети с всички сили.

Знаеше от собствен опит, че подобно разтърсващо осъзнаване на истината обикновено се случва през нощта. Мрачните мисли връхлитаха човек по тъмна доба. Ако можеше да се осланя на личния си опит, Конкордия по всяка вероятност ще се буди, обляна в студена пот не само през следващите няколко дена, а през следващите няколко седмици, месеци, дори години.

Мисълта, че е извършила това престъпление, за да спаси ученичките си, както и самата себе си, нямаше да я спаси от кошмарите. Беше се научил да гледа на насилието като на някаква опасна форма на алхимия, която дава на онзи, който я владее, голяма сила и мощ, но за нея се заплащаше много висока цена.

— Ако предпочитате, можем да проведем този разговор утре сутринта, след като малко си починете — каза той, изненадвайки сам себе си с това предложение. Нямаше намерение да го казва. Искаше да получи отговори още сега, веднага, а не утре.

Почти всичко се бе провалило. Плановете, които дълго и внимателно бе кроил, буквално се бяха превърнали в пепел. Трябваше да състави нови планове и то колкото се може по-бързо.

Но не можеше да си позволи да я притиска повече тази вечер.

— Не. — Тя остави чашата с шерито и решително го погледна в лицето. — Най-добре да отговорим на въпросите си още сега. Като за начало искам да знам как и защо се озовахте в замъка тази вечер. Какви бяха намеренията ви?

— В продължение на почти двайсет и четири часа наблюдавах кой влиза и излиза от замъка. Чаках един конкретен човек. Според информацията, която получих, той би трябвало да пристигне съвсем скоро. Днес или най-късно вдругиден. След случилото се тази вечер обаче мисля, че изобщо няма да се появи.

— Кой е този мъж?

— Александър Ларкин. — Той я наблюдаваше много внимателно, за да види дали това име й говори нещо.

Очите й се разшириха.

— На няколко пъти чух името Ларкин да се споменава в замъка, но винаги шепнешком. Явно не биваше да го чувам. Тази вечер това име отново изникна, ако мога така да кажа.

— Какво имате предвид?

— Вторият злодей от Лондон, онзи, който ни препречи пътя в конюшните, спомена, че съм пълна глупачка, ако си въобразявам, че ще ми се размине кражбата на нещо, което принадлежи на Ларкин. — Тя стисна здраво чашата. — Освен това каза… е, няма значение. Вече не е важно.

— Какво друго каза? — тихо я подкани той.

— Каза: „Ти си мъртва жена“. — Тя изправи рамене. — Какво знаете за този Александър Ларкин?

— Той е една от най-известните фигури в лондонския подземен свят, престъпник или нещо като криминален бос, ако искате. Започнал е като най-обикновен уличен апаш. Сега живее като богат джентълмен, но му липсват елементарни социални връзки и, разбира се, не е приет във висшето общество.

— Притежава всички атрибути на висшата класа, но не е част от нея. — Тя завъртя чашата с шери между дланите си, сякаш се опитваше да стопли пръстите си.

— Като всеки друг богаташ, натрупал състоянието си от нелегална търговия и контрабанда, предполагам.

— Със сигурност се занимава с нелегална търговия и контрабанда. Ларкин има финансови интереси в различни незаконни предприятия, включително бардаци и вертепи, в които се продава опиум. Заподозрян е, че е извършил поредица убийства. Но винаги е бил много предпазлив и се е държал на разстояние от престъпните си деяния. В резултат на това, досега полицията не е могла да събере достатъчно доказателства срещу него, за да го арестува.

Тя сви уста.

— Това потвърждава теорията на ученичките ми за случилото се с предшественичката ми в замъка.

— Преди вас е имало друга учителка ли?

— Да. Някоя си госпожица Бартлет. Била е там само няколко седмици. Един ден Римптън и приятелчето му пристигнали в замъка. През нощта момичетата били затворени в стаите си. Когато ги пуснали на следващата сутрин, госпожица Бартлет я нямало. Двамата мъже от Лондон също. Обяснили на момичетата, че госпожица Бартлет е била уволнена и двамата мъже са я придружили заедно с багажа й до гарата много рано сутринта. Но момичетата бяха убедени, че мъжете са сторили нещо лошо на госпожица Бартлет.

— Какво ги е накарало да заподозрат нещо такова?

— Госпожица Бартлет оставила някои от вещите си в замъка, включително и ръкавици.

Той повдигна вежди.

— Много прозорливо.

— Момичетата са се оказали много по-наблюдателни, отколкото всички в замъка са очаквали. — Конкордия повдигна брадичка. — Онези, които остават сам-самички на този свят, без никакви пари, много бързо се научават да обръщат внимание на дребните неща. Неща, които останалите може би няма да забележат.

— Много добре знам за какво говорите, госпожице Глейд.

Тя го изгледа продължително и изпитателно.

— Така ли?

— Да.

Той не каза нищо повече, но тя бе склонна да повярва на думите му.

— В крайна сметка стигнах до заключението, че момичетата може и да са имали право за онова, което се е случило с първата им учителка. — След известно време тя каза: — Не стигнах веднага до това, разбирате ме. Знам, че младите дами понякога имат богато въображение, особено когато дълго време са били оставени сами на произвола на съдбата. През повечето време, докато са били в замъка, никой не им е обръщал внимание. Докато аз не отидох там, искам да кажа.

— Предполагам, че сте им поставяли доста задачи — развеселен отбеляза той.

— Не вярвам в налагането на прекалено строга дисциплина, господин Уелс, но намирам, че спазването на определен ред допринася за чувството на стабилност и сигурност, което е доста успокояващо за повечето млади хора, особено за онези, които са останали сираци.

Той бе впечатлен от разсъжденията й.

— Моля ви, продължете.

Тя се прокашля, за да прочисти гърлото си.

— Когато момичетата ми показаха ръкавиците, които намерили в стаята на госпожица Бартлет, ми стана доста любопитно, признавам си. Заплатата на една учителка не е чак толкова висока, че да си позволи да се отнася небрежно към вещите си. А ръкавиците наистина изглеждаха доста скъпи.

Той повдигна вежди, преценявайки забележката й.

— Какво ви разказаха момичетата за подозренията си?

— Известно време не ми казаха нищо. В началото бяха много предпазливи какво говорят в мое присъствие. Очаквах подобно нещо. През краткия им живот са им се случили доста лоши и неприятни неща. Естествено е да са внимателни с кого какво споделят.

— Изглежда, много добре разбирате младите хора, госпожице Глейд.

— Честно казано, когато се решиха да ми разкажат за тайнственото изчезване на госпожица Бартлет, вече бях започнала да подозирам, че има нещо много странно в цялата ситуация. — Тя въздъхна. — Всъщност от самото начало усетих, че нещата не са такива, каквито изглеждат.

— Какво ви разтревожи?

— Знаете какво казват за нещата, които са прекалено хубави, за да са истина.

Той се замисли за миг над това.

— Извинявам се, госпожице Глейд, но защо длъжността на учителка на четири млади дами в запустял замък, далече от най-близкия град да е прекалено хубава, за да е истина. На мене ми се струва точно обратното.

— Начинът, по който човек възприема работата си, често зависи от условията и положението, в които се намира, когато му е била предложена — сухо каза тя.

— Съгласен съм с вас.

— Случи се така, че тъкмо бях освободена от много приятна служба в училище за млади момичета недалеч от Лондон. Отчаяно се нуждаех от нова работа. Когато получих писмото на госпожа Джарвис, в което ми предлагаше работа в замъка, бях изключително благодарна и веднага приех.

Той свъси вежди.

— Коя е госпожа Джарвис?

— Собственичката на агенцията, която ми намери работата в девическото училище край Лондон. Тя осигурява учителки и гувернантки на училища и богати семейства.

Той кимна.

— Какво ви казаха за работата в замъка?

— Обясниха ми, че в замъка Олдуик е основан пансион за осиротели млади дами. Аз трябваше да бъда новата директорка. Казаха ми, че в момента там живеят и учат само четири момичета, но в бъдеще ще бъдат настанени още. Всичко това ми се стори… — Тя леко сви рамене. — Направо чудесно. Може да се каже, че мечтата ми бе на път да се сбъдне.

— А каква е вашата мечта, госпожице Глейд?

— Да ръководя собствено училище. — Въпреки изтощението си тя изведнъж се оживи. — Училище, в което да мога да въведа на практика моята философия и личните ми идеи, отнасящи се до възпитанието и обучението на момичетата.

— Разбирам. — Беше любопитен, но сега не му беше времето да задава въпроси за мечтите й. — Казаха ли ви името на дарителя, който финансира девическия пансион в замъка Олдуик? — Разбра колко грубо са прозвучали думите му, едва когато забеляза притеснението й.

— В писмото се споменаваше някоя си госпожа Джоунс — отвърна тя. — Казаха ми, че е богата, саможива вдовица.

— Какво друго ви казаха?

— Почти нищо. Само, че трябва да съм много дискретна относно обучението, което смятам да въведа. Единственото изискване на госпожа Джоунс било репутацията на момичетата да се пази изключително зорко. Когато пристигнах в замъка, бях направо очарована от моите четири ученички. Фийби, Хана, Едуина и Теодора се оказаха интелигентни, жадни за знания момичета. Какво друго би могла да иска една учителка? Но както вече казах, усещах, че нещо не е наред.

— Мисля, че спокойно можем да кажем, че госпожа Джоунс не съществува. Какво друго, освен ръкавиците на госпожица Бартлет ви накара да заподозрете нещо нередно?

— Икономката бе мрачно, саможиво същество. По-късно разбрах, че е пристрастена към опиума. Бях принудена да проведа няколко разговора с готвачката, която изобщо не се стараеше да приготвя здравословна храна за ученичките. Мъжът, който се грижеше за конюшните, беше мързелив пияница. Градинарите изобщо не се грижеха за градините и… — поколеба се тя — бяха въоръжени.

— Пазачи, а не градинари.

— И на мен така ми изглеждаше. — Тя отново отпи от шерито. — Но онова, което най-много ме притесни, бяха роклите.

Той я погледна:

— Какви рокли?

— Преди десетина дни от Лондон дойде една шивачка-моделиерка. Донесе топове скъпи платове. С нея дойдоха още три шивачки. Ушиха на всяко момиче няколко прекрасни нови рокли. Казаха ми, че госпожа Джоунс искала ученичките да се подготвят за предстоящото им представяне във висшето общество. Но в това нямаше никаква логика.

— Защо казвате това?

Тя не си направи труда да скрие раздразнението си от този въпрос.

— И четирите момичета произхождат от уважавани семейства. Всъщност Едуина и Теодора някога са живели доста охолен живот. Но сега всички са сирачета. Не могат да претендират за имоти, завещания или за специално положение. Имат далечни роднини, които не желаят да ги вземат у дома си и да се грижат за тях.

Той се замисли за момент.

— Разбирам какво искате да кажете. Нито една от тях няма шанс да се издигне във висшето общество.

— Точно така. В най-добрия случай могат да се надяват да станат учителки или гувернантки. Защо да им шият рокли, подходящи за балните зали или театрите?

— Очевидно е, че сте очаквали най-лошото.

— Да, господин Уелс, очаквах го. — Едната й ръка бе свита в скута. — Стигнах до заключението, че ученичките ми са подготвяни да бъдат продадени като скъпи, модерни куртизанки.

— Предполагам, че и това е възможно — рече той, обмисляйки и този вариант. — Както вече ви казах, Ларкин има дялове в няколко публични домове.

— Сигурно сте чели в пресата за скандалите, свързани с търговията с млади момичета, взети от сиропиталища и изпратени да работят като проститутки. Това е направо отвратително. А и полицията не прави почти нищо, за да спре този бизнес.

— Да, но вашите момичета не са били подготвяни за публичен дом. Били са изпратени в замъка Олдуик. Била им е наета учителка. Самата вие казахте, че репутацията на момичетата трябва да се пази.

— Не вярвам, че моите момичета е трябвало да станат обикновени проститутки. Помислете, господин Уелс. И четирите млади дами са отрасли в уважавани семейства. Имат добри обноски, добре са възпитани и образовани. Говорят с акцент, присъщ на тяхната социална среда.

— С други думи, не са взети от улицата.

— Не. Аз не съм наивна, сър. Не съм вчерашна. Много добре знам, че има пазар за изтънчени куртизанки, които да не отстъпват на дамите от висшето общество.

Той успя да прикрие изненадата си. Познанията й за някои конкретни аспекти на действителността бяха доста смущаващи. Жени от нейната класа рядко обсъждаха подобни неща, още по-малко толкова свободно и делово.

— Истина е — призна той.

— Тези жени щяха да бъдат още по-ценни, ако наистина произхождаха от добри семейства и притежаваха красота и грация, които да го потвърждават! Да не говорим за невинността, младостта и кристалночистата им репутация!

— Няма да споря с вас по този въпрос. Обаче…

— Тази вечер чух Римптън и приятелят му да говорят за някакъв търг, който скоро щял да се проведе. Сигурна съм, че моите ученички е трябвало да бъдат продадени на човека, който предложи най-високата цена.

— Търг ли?

Тя сви ръце в скута си.

— Да.

Той се замисли над думите й, а после кимна.

— Може и да сте права. Това със сигурност би обяснило много неща.

— А какъв е вашият интерес в тази история, сър? Защо наблюдавахте замъка и чакахте пристигането на Ларкин? — Лицето й грейна. — Вие полицай ли сте? От Скотланд Ярд, вероятно?

— Не. Провеждам частно разследване от името на клиентка, която ме нае, за да разкрия истината за смъртта на сестра й.

— Вие сте частен детектив? — Тя очевидно бе изненадана. Но в следващия момент в очите й проблесна любопитство. — Колко интересно. Никога не съм срещала човек с вашата професия.

— Надявам се да продължите да ме намирате за интересен, госпожице Глейд, защото ще се виждаме доста често.

— Моля, не ви разбрах?

Той се отдръпна от камината и застана пред нея.

— След случилото се в замъка тази вечер Ларкин ще предположи, че сте разкрили плановете му. Ще поиска да си върне онова, което смята за своя собственост. Това означава, че ще направи всичко възможно да открие вас и момичетата.

Тя стоеше напълно неподвижна.

— Знам, че няма да му хареса, че отведох момичетата от замъка. Точно заради това смятах да ги скрия някъде за известно време.

Той се пресегна, хвана я за раменете и внимателно, но решително я изправи.

— Вие не знаете на какво е способен звярът, с когото си имате работа. Съмнявам се, че имате възможност да се скриете от Александър Ларкин, още по-малко да скриете младите дами.

— Мислех си, че ако отидем в Шотландия…

— Можете да заведете момичетата на южното крайбрежие и пак да не сте в безопасност, ако Ларкин реши да ви търси. А смятам, че ще направи точно това.

— Ще ни търси през следващите няколко седмици, дори месец или два може би — съгласи се тя. — Но не мисля, че ще губи прекалено много време и сили да преследва четири момичета и тяхната учителка. Със сигурност един престъпен бос, както го нарекохте, има много по-важни дела.

— Нищо не е по-важно за Ларкин от собственото му оцеляване. Няма да се примири, докато не се почувства спокоен, че вече не сте заплаха за него.

— Как бих могла да съм каквато и да била заплаха за човек като него? — Тя очевидно бе ядосана. — Аз съм една учителка, за бога! Нямам социални връзки, нямам власт. Не съм в позицията да направя каквото и да било, което да създаде проблеми на Александър Ларкин. Той сигурно го знае не по-зле от мен.

— Вие сте истинска загадка, госпожице Глейд. Ларкин не оставя работите си недовършени. Щом разбере, че сте избягали заедно с момичетата, ще си направи заключението, че знаете много повече за него и плановете му. Повярвайте ми, ако ви открие, ще ви убие.

Тя примигна и въздъхна бавно и дълбоко.

— Разбирам — рече.

Изглеждаше доста учудена. Много малко хора, било то мъже или жени, биха приели онова, което току-що й каза с такова хладнокръвие. Конкордия Глейд бе необикновена жена.

Той я пусна.

— Вървете да си лягате, госпожице Глейд. Имате нужда от сън. Ще обсъдим ситуацията отново утре сутринта.

Тя го изненада с ироничната си усмивка.

— Сигурно не очаквате, че ще успея да заспя след онова, което току-що ми казахте.

— По всяка вероятност не, но трябва да се опитате да си починете. Възнамерявам да тръгнем колкото се може по-рано.

Безпокойството и тревогата се върнаха в погледа й.

— Говорите така, сякаш имате собствени планове за ученичките ми, господин Уелс.

— За вас самата също, госпожице Глейд.

— И какви са те?

— Утре ще отидем до най-близката железопътна гара. От там вие и момичетата ще заминете за Лондон с вагон първа класа. Доста хора ще ви видят да се качвате на влака.

— Но ако онова, което ми разказахте за Ларкин, е истина, той много скоро ще открие, че сме отишли в Лондон. Ще ни търси там.

— Ще търси четири млади дами и тяхната учителка.

Тя го погледна, отново заинтригувана и любопитна.

— Какво възнамерявате да правите, сър?

— Един фокус. Щом пристигнете в Лондон, и петте ще изчезнете.

— Какво искате да кажете? — рязко попита тя.

— Ще ви обясня утре сутринта.

Тя се поколеба. Той знаеше, че тя се разкъсва между желанието да му пожелае лека нощ и да го помоли да й обясни подробно какво има предвид.

— Лека нощ, сър — тихо каза тя. — Трябва да ви благодаря за помощта, която ни оказахте. Не съм сигурна, че щяхме да успеем да избягаме, ако не бяхте вие.

— Нито за миг не се съмнявам, че щяхте да се справите прекрасно и сама, госпожице Глейд. Познаваме се едва от няколко часа, но съм убеден, че сте най-смелата жена, която съм срещал.

Тя кимна, очевидно не бе сигурна как да приеме това, и тръгна нагоре по стълбите. Той чу някакво потракване, когато полите на роклята й се опряха в първото стъпало.

— Госпожице Глейд, не мога да не забележа, че нещо трака, когато се движите — рече той. — Чух го и преди малко, когато полите ви се опряха в касата на вратата. Трябва да призная, че съм доста любопитен. Това нова мода ли е?

Тя се спря и погледна през рамо.

— Едва ли, сър. Знаех, че след като избягаме, ще се нуждаем от пари, за да оцелеем. През последните няколко седмици взех няколко дребни сребърни предмета и някои други неща, които ми се сториха ценни. Приших ги за полите на роклята си.

Той наклони глава, беше впечатлен.

— Много умен номер, госпожице Глейд. Според мен и уличните джебчии биха му се възхитили.

Тя се ядоса:

— Уверявам ви, че не съм крадла, сър.

Какво го прихвана, че да направи такава глупава забележка? Много добре знаеше, че няма да го приеме за комплимент.

— Изобщо нямах предвид, че сте крадла, госпожице Глейд — рече той.

Но знаеше, че вече е прекалено късно. Вредата беше нанесена.

— Направих онова, което смятах за редно, за да осигуря безопасността на моите ученички. Не че имах избор.

— Знам това. Моите извинения, госпожице Глейд.

— Лека нощ, господин Уелс.

Тя се качи нагоре по стълбите, полите й потракваха и почукваха на всяко стъпало, и изчезна в тъмнината.

Той се върна при камината, застана пред нея и дълго се взира в огъня.

Беше ясно, че учителката няма високо мнение за крадците. Жалко.

Той бе толкова сръчен и ловък крадец.