Аманда Куик
Излъжи ме нежно (12)

Дванадесета глава

Почукването на вратата на библиотеката изтръгна Амброуз от мислите му. Той бе вперил поглед в градината зад френските прозорци.

— Влезте — отговори той.

Чу, че вратата зад него се отваря, но не се обърна. Остана, седнал на килима със скръстени крака и с ръце, отпуснати върху коленете.

Госпожа Оутс се прокашля.

— Извинявам се, че ви безпокоя, сър, но според мен трябва да знаете, че госпожица Глейд започна да задава въпроси за господин Стоунър.

— Беше неизбежно, госпожо Оутс. С малко късмет тази загадка ще заангажира вниманието й, докато аз се занимавам с други неща.

— Ако бях на ваше място, не бих разчитала госпожица Глейд да е толкова разсеяна, че да не обръща внимание на онова, което се случва около нея, сър.

— Благодаря, госпожо Оутс. Ще имам предвид предупреждението ти.

— Много добре, сър.

— Младите дами харесаха ли новите си дрехи?

— Всички, освен Фийби, сър. Мисля, че панталоните страшно много й харесват.

Той се усмихна.

— Нашата къща е доста нетрадиционна. Може съвсем спокойно да ги носи тук.

— Да, сър. С госпожица Глейд и момичетата ли ще вечеряте?

— С най-голямо удоволствие. — Той замълча. — Но смятам да изляза, след като нашите гостенки си легнат. Няма нужда някой да ме чака. Вероятно ще се прибера доста късно.

— Много добре, господин Уелс.

Госпожа Оутс тихо затвори вратата след себе си. Амброуз отново впери поглед в градината. Замисли се за миналото си.

* * *

Едва бе навършил осемнайсет, когато онази нощ влезе в елегантната градска къща през един от задните прозорци на горния етаж.

Започна да краде още щом се озова на улицата, след като избяга от бащиния си дом. Инстинктът му за самосъхранение и за оцеляване бе много силен дори на тринайсетгодишна възраст. Отиде до най-близкото гробище, разби ключалката на задната врата на малкия параклис и прекара нощта, скрит зад олтара.

Тази нощ не мигна нито за секунда, защото се страхуваше от сънищата, които бе сигурен, че го очакват. Знаеше много добре, че случилото се тази вечер ще го преследва до края на живота му.

Той си наложи да постъпи така, както дядо му и баща му го бяха учили да прави, преди да се захване с нещо ново. Състави си план. Когато беше готов, си позволи да пролее няколко сълзи.

На следващата сутрин, следвайки поговорката, че Господ помага на тези, които сами си помогнат, той си взе част от църковното сребро. Избра два прекрасни свещника и две чаши, каза една молитва и тръгна из света да прилага семейните таланти на практика. Знаеше как и къде да заложи тези предмети. Баща му и дядо му често посещаваха заложни къщи, когато бизнесът им не вървеше добре.

Престъпният живот се оказа много доходен бизнес, си помисли той, докато спря, за да огледа стаята на Джон Стоунър. Не че не бе възпитан и обучен за тази работа. Произлизаше от семейство на професионални измамници, мошеници и лъжци.

В стаята нямаше никого, както и очакваше. Почти цяла седмица наблюдава Джон Стоунър, преди да си състави план за действие. През това време бе научил, че набелязаната жертва е човек на науката, който на младини е живял доста време в Далечния изток.

Днес прислугата имаше свободна вечер. Преди малко огледа къщата и видя, че лампите в библиотеката на долния етаж все още светят.

През пролуката на завесите зърна Стоунър, облечен в скъп бродиран тъмночервен халат, да седи пред уютната камина. До него имаше чаша порто, а той четеше една дебела и голяма книга.

Амброуз отвори едно чекмедже. Първото нещо, което видя, бе джобен часовник. Веднага разпозна блясъка на златото.

Посегна, за да вземе часовника.

Вратата към съседната стая се отвори.

— Мисля, че зрението ти е по-добро от моето, когато бях на твоите години — изрече Джон Стоунър.

За първи път го спипваха на местопрестъплението, но Амброуз знаеше, че рано или късно нещастието ще го сполети. Беше подготвен за подобна вероятност, точно както баща му и дядо му го бяха учили. И както го бяха съветвали, винаги трябваше да има и резервен план. Бързината и ловкостта формираха основите на План за бягство номер едно.

Изобщо не се замисли. Грабна часовника. Скочи към отворения прозорец и въжето, което бе завързал за перваза. Щеше да му отнеме само секунди да слезе долу.

Така и не стигна до прозореца. Краката му се свиха под тялото. Само за миг се озова по гръб на земята.

Ударът от падането го изненада и го остави без дъх.

— Не мърдай.

Изобщо не обърна внимание на заповедта, пое си въздух и се изправи на колене. Единствената му мисъл и цел бе да се добере до прозореца.

Един крак в ботуш го спъна при глезена. Той падна на пода.

Преди да успее да се изправи за втори път, Стоунър се наведе над него и го хвана за китките. Амброуз се опита да се съпротивлява. Беше много по-млад и силен от противника си. Освен това беше отчаян. Трябваше да има голямо предимство. И въпреки това само за секунди ръцете му бяха вързани зад гърба със здраво въже. Риташе силно с крака. Стоунър леко и бързо отскочи встрани.

— Възхищавам се на решителността ти, младежо, но няма да те пусна. Поне засега. — Стоунър го погледна. — Има една стара поговорка: „Не се хвърляй срещу стената на крепост. Издълбай тунел под нея“.

Амброуз се опитваше да овладее паниката. Знаеше, че това може да го унищожи толкова бързо, колкото и който и да било куршум.

Беше време да мине на План за бягство номер две. Той започна бързо да говори:

— Моля, не ви разбрах, сър. Не мисля, че някога съм чувал това. От Шекспир ли е или е поговорка?

Говореше спокойно и хладнокръвно, с изискан глас, който бе възприел от господата от висшето общество, към което спадаше и този господин. Хората оставаха с впечатлението, че е роден и израснал в същите аристократични среди, че е един от тях.

Това не бе далеч от истината. Баща му и дядо му бяха решили да бъдат мошеници и бандити, но по рождение бяха джентълмени, аристократи. Той много добре знаеше, че социалният произход на човек е много по-важен от морала и ценностите му.

С малко повече късмет може би щеше да се измъкне с преговори от това неприятно положение. Джентълмените не обичаха да вкарват себеподобните си в затвора.

Стоунър пъхна ръцете си дълбоко в джобовете на халата и доволно сведе глава.

— Браво, младежо. Не всеки крадец с взлом ще съумее да води учтиви разговори в момент като този. Действаш със замах, вземаш решенията в движение или пък внимателно и бавно обмисляш ходовете си, зависи от конкретния случай, и това е най-важното.

Амброуз нямаше абсолютно никаква представа за какво говори той, но поне Стоунър разговаряше с него, а не повика полицията.

— Най-искрено се извинявам за тази злополучна среща, сър. — Амброуз внимателно се поизправи. — Уверявам ви, че нещата не са такива, каквито изглеждат на пръв поглед.

— Нима?

— Опасявам се, че тазвечерната изцепка е следствие от няколко бутилки порто и един облог, на който се хванахме с мои приятели. — Той направи гримаса. — Знаете как е между мъжете, които са следвали в Оксфорд. Не могат да устоят на предизвикателството.

— Какъв точно беше облогът? — Стоунър изглеждаше заинтересуван.

— Както вече казах, група приятели се събрахме да пийнем тази вечер. Някой, мисля, че беше Келбрук, ни разказа историята, която наскоро чел в жълтата преса. Може би сте я чули и вие. Небивалици за някакъв крадец, който обирал богати господа.

— А, да, сега се сетих, че четох една-две статии. Мисля, че журналистът, който ги пише, е сложил на престъпника прякора „Призрака“.

Амброуз изсумтя от презрение и отвращение.

— Жълтата преса много обича да лепва помпозни прякори на престъпниците, за да ги направи по-интересни за читателите си.

— Истина е.

— Да, и както казах, Келбрук спомена Призрака. С приятелите ми започнахме да спорим с него, че би било доста трудно да се имитира един крадец. Аз казах, че изобщо няма да е трудно да се направи такова нещо. Някой от останалите не се съгласи с мен. И така, трябва да призная, че приех предизвикателството и облога.

— Разбирам. Защо избра точно моята къща за този експеримент?

Амброуз въздъхна дълбоко.

— Опасявам се, че съвсем точно отговаряте на описанието на жертвите, които казват, че предпочита Призрака.

Стоунър се засмя.

— Наистина си много бърз и сръчен, младежо, признавам ти го. Как се казваш?

— Амброуз Уелс — отвърна Амброуз, използвайки името, което си бе измислил още през нощта, в която избяга от къщата на баща си. Ако се измъкнеше, щеше да си измисли друго.

— Какво ще кажеш да слезем долу и да изпием по един чай, докато обсъждаме бъдещето ти.

— Чай ли?

— Помислих си, че ще предпочетеш него пред другата възможност, която мога да ти предложа.

— Каква е другата възможност?

— Среща с детектив от полицията. Съмнявам се, че в полицейското управление ще получиш чай.

— Чаят ми се струва страхотна идея.

— Знаех си, че така ще кажеш. Ела тогава. Да отидем в кухнята. Ще трябва сами да си направим и сервираме чая. Тази вечер прислугата е свободна. Но ти знаеш това, нали?

* * *

Амброуз седеше завързан за един дървен стол и учуден гледаше как домакинът му прави чай. За разлика от повечето мъже, представители на неговата класа и положение, Джон Стоунър се справяше доста добре в кухнята. Само след няколко минути вече бе поставил чайника на печката, а чаените листенца сложи в една елегантна малка каничка.

— От колко време работиш като „призрак“, господин Уелс? — попита Стоунър.

— Не искам да ви засегна или обидя, сър, но ми задавате доста странен въпрос. Каквото и да ви отговоря, ще го приемете като признание, че аз съм „Призракът“.

— Мисля, че при така създалите се обстоятелства можем да минем и без твоята добре измислена история за облога. — Стоунър донесе каничката и две чаши и ги сложи на дървената маса. — Забелязах, че си десничар. Което означава, че не си чак толкова сръчен с лявата ръка, значи ще развържа точно нея.

— Забелязали сте това в тъмното? — Въпреки затрудненото положение, в което се намираше, личността на Джон Стоунър определено събуди любопитството му.

— Както вече споменах, зрението ми в тъмното не е каквото беше, но продължава да е достатъчно по-добро от това на повечето мъже на моята възраст.

Стоунър седна от другата страна на масата и наля чай. Амброуз забеляза, че чашите от фин порцелан нямаха дръжки. Също като каничката и те бяха изрисувани с екзотични сцени, които не можеше да разпознае. „Не са нито от Китай, нито от Япония“ — помисли си. Но нещо в дизайна го навеждаше на мисълта, че идват някъде от Изтока.

Той много внимателно взе една от двете чаши и вдиша аромата на чая. Беше деликатен, богат и интригуващ.

— Имате ли нещо против да ми кажете как разбрахте, че съм горе? — попита той. — Мислех, че четете някаква книга в библиотеката.

— От няколко дена те чакам.

Малката елегантна чаена чашка едва не се изплъзна от пръстите на Амброуз.

— Забелязали сте ме?

Стоунър кимна разсеяно, сякаш това бе нещо съвсем естествено. Младежът знаеше, че не е така. Нито една от предишните му жертви не го беше забелязала, докато я беше следил, записвайки си навиците й.

— Не бих казал, че бях изненадан, когато се появи тук тази вечер — призна Стоунър. — От онова, което четох във вестниците за „Призрака“, предполагах, че внимателно проучва жертвите си, преди да нахлуе в домовете им. Бях любопитен какви методи използваш. На повечето крадци им липсва или интелигентността или търпението, за да използват този предпазлив подход. В повечето случаи те са по-скоро опортюнисти, отколкото добри стратези.

— Казах ви, сър, че не съм „Призрака“. Просто се опитвах да му подражавам заради облога. Сам видяхте, че не се справих много добре със задачата.

Стоунър отпи от чая си, изглеждаше замислен.

— Всъщност се справи доста умело и доста добре. Кой те научи на този занаят.

— Аз съм джентълмен, сър. И през ум не ми е минавало да падна толкова ниско, че да се захвана с подобен занаят.

Домакинът се засмя.

— Това ще бъде нещо като монолог, ако продължаваш да избягваш отговорите на всичките ми въпроси.

— Моля, не ви разбрах. Вие ми зададохте въпрос. Аз се опитах да ви отговоря.

— Стратегията на престорената искреност е много добър подход в много случаи, а ти явно я владееш умело, имаш талант за нея, но мога да те уверя, че няма никакъв смисъл да я прилагаш тази вечер.

За първи път Амброуз се запита дали Джон Стоунър не е луд.

— Не ви разбирам, сър — рече.

— Може би не постъпих правилно. — Стоунър внимателно държеше малката чашка. — Тъй като не си готов да ми разкажеш историята си, аз ще ти разкажа моята. Когато свърша, ще обсъдим бъдещето ти.