Аманда Куик
Излъжи ме нежно (14)

Четиринадесета глава

Тракането на ноктите на кучетата по пода беше първият знак, че Амброуз се е прибрал.

Конкордия най-сетне си отдъхна. Беше се прибрал жив и здрав. Сега вече щеше да се отърси от страха и ужаса, които я бяха обхванали, щом той излезе тази вечер.

Следващата й реакция бе любопитство. Нямаше търпение да научи какво, ако изобщо имаше нещо, е открил в агенцията на госпожа Джарвис.

Чу го, че говори тихо и нежно на кучетата. Чу се още едно потропване, а после настана тишина. Беше изпратил Данте и Беатрис на горния етаж, където спяха момичетата. Тъмните сенки под вратата на стаята й леко потрепнаха. Амброуз беше застанал пред нейната стая. Очаквайки всеки момент да почука леко на вратата, тя отметна завивките, седна и се пресегна да вземе очилата си.

Сложи ги на носа си и облече халата си.

Все още не бе почукал.

Сенките под вратата отново се раздвижиха. Тя разбра, че Амброуз е променил намерението си и е продължил към своята стая.

Обезпокоена, тя завърза колана на халата, обу новите пантофи, които госпожа Оутс й бе дала, и изтича до вратата. Ако Амброуз си мислеше, че ще се измъкне, без да й докладва какво е направил и какво е открил тази вечер, жестоко се лъжеше.

Тя рязко отвори вратата и надникна в тъмния коридор точно навреме, за да чуе, че Амброуз тихо затваря вратата на стаята си.

Пристъпи в студения коридор и бързо отиде до неговата стая.

Амброуз отвори вратата точно когато тя вдигна ръка, за да почука. Сякаш я бе очаквал, фигурата му се открояваше на светлината на лампата, поставена на малкото бюро зад него. Черната му ленена риза бе разкопчана и измъкната от панталона му.

— Стоиш будна до много късно, госпожице Глейд — отбеляза той.

Усети се, че се е втренчила в разголените му гърди.

Засрамена и смутена, тя се овладя, намести очилата си и си напомни, че в момента изпълнява мисия.

— Не по-късно от теб — прошепна. — Какво стана? Научи ли нещо важно?

— Не съм сигурен, но мисля, че госпожа Джарвис е мъртва. В офиса й открих следи от борба. Не намерих папки с документи за теб или за Бартлет.

— Мили боже! — Тя се вцепени от страх и ужас. Хвана се за рамката на вратата и се замисли върху думите му. — Госпожа Джарвис е мъртва?

— Все още нямам неоспорими доказателства за това. Утре сутринта ще направя подробно разследване на случая. Но подобна новина не би ме изненадала, имайки предвид, че може би се е забъркала с Александър Ларкин.

— Ако си прав, това означава, че досега има трима убити в тази история. Сестрата на клиентката ти, госпожица Бартлет и госпожа Джарвис. — Тя потръпна. — Ларкин явно смята моите момичета за много ценни.

— Съгласен съм. — Той прокара пръсти през косата си. Този нехарактерен жест на нервност и неспокойство я впечатли много. — Би ли изчакала няколко минути за подробностите? — попита той. — Искам да се измия и да се освежа малко. Каретата под наем, с която се прибрах, не бе от най-чистите.

— Какво? О, да, разбира се. — Тя бързо се отдръпна, за да му направи място да мине. — Съжалявам, извинявай.

— Предлагам ти да слезеш долу в библиотеката. След няколко минути ще дойда и аз и ще ти разкажа малкото, което научих.

— Добре. — Тя се подвоуми за миг. — Добре ли си? Не си ранен, нали?

— Добре съм. — Той мина покрай нея, леко раздразнен. — А сега, ще ме извиниш ли?

— Извинявай — промърмори тя.

Той прекоси коридора и хвана топката на вратата.

— Няма да се бавя.

— Само един момент, ако нямаш нищо против — прошепна, неспособна да се сдържи. — Намери ли някакви улики?

Той я погледна през рамо.

— Не, ако не броим вестника за улика.

— Какъв вестник?

— Онзи, който е на писалището ми. Съмнявам се, че това ще ни помогне, но изглеждаше, сякаш е бил скрит. Намерих го пъхнат под фалшивото дъно на едно чекмедже в бюрото на Джарвис. Разгледай го, ако искаш.

Той изчезна в банята и затвори вратата.

Тя изчака да чуе приглушения шум на течащата вода, после отиде до вратата на стаята му и надникна вътре.

Това определено бе типично мъжка стая, боядисана в различни нюанси на зелено и наситено кехлибареножълто. Масивното легло с балдахин и големият гардероб заемаха по-голямата част от пространството. Сакото, което преди малко бе съблякъл, бе хвърлено небрежно върху леглото.

Тя видя сгънатия вестник върху писалището, което се намираше близо до прозореца.

Трябваше само да направи няколко крачки, да вземе вестника и да си тръгне. И все пак се колебаеше. Да влезе в стаята на Амброуз й се струваше изключително интимно нещо.

Пое си дълбоко въздух, бързо влезе в стаята, взе вестника и изтича обратно към вратата.

Едва когато вече беше в коридора, си пое дъх.

Нелепо. Та това беше просто една стая. Не само това, ако беше разбрала правилно намека на госпожа Оутс, това бяха личните покои на мъж, който нямаше никакъв специален интерес към жените.

Побърза да се прибере в стаята си, запали лампата и разтвори вестника. Малко се разочарова, когато видя, че държи в ръцете си издание на „Бягащият шпионин“ отпреди шест седмици.

Отгърна на първа страница, търсейки нещо, което може да е написано от госпожа Джарвис, някакви бележки.

Когато прелисти на втората страница, два листа хартия за писане паднаха на килима.

Погледна листовете и видя, че това са писма. И двете бяха подписани от С. Бартлет.

Вдигна писмата и бързо ги прочете, кръвта й се вледеняваше с всяко следващо изречение. Когато приключи, изтича в коридора. Водата в банята вече не се чуваше да тече.

Силно почука на вратата.

— Господин Уелс — каза тя, опитвайки се да не повиши глас. Последното нещо, което искаше, беше да събуди някоя от ученичките си, които спяха на горния етаж. — Господин Уелс, трябва да видиш какво намерих във вестника.

Той отвори вратата. Бе свалил ризата си и бе гол до кръста.

Тя виждаше капчиците вода по кожата му. Раменете му изглеждаха изумително широки. Приличаше на някой древен, митичен герой. Триъгълникът от тъмни косъмчета слизаше надолу и изчезваше под панталона му.

— Какво има, госпожице Глейд? — любезно попита той.

Тя се бе втренчила в него.

— Мили боже, сър, това татуировка ли е?

Той погледна малкото цвете на дясната си гръд.

— Да, татуировка е, госпожице Глейд. Много си наблюдателна, веднага я забеляза.

— Господи! — възкликна отново тя и си пое дълбоко въздух. — За първи път срещам човек с татуировка.

— Изглежда, че най-сетне съм успял да те шокирам въпреки изключително модерните ти възгледи.

— Не, ни най-малко — бързо отсече тя. — Само дето, ами, татуировка? — Огледа по-внимателно малката рисунка. — Това е някакво цвете, нали? Не мога да разпозная какво е.

— Сигурно ще съжалявам за това — каза Амброуз. Той повдигна брадичката й, за да може да погледне тъмните й очи. — Но не мога да устоя. Хвана ме в момент, в който волята ми е доста слаба, Конкордия. Студената вода трябваше да ми подейства като противоотрова, но май нямаше ефект.

— Противоотрова срещу какво? Температура ли имаш?

— Целият горя, госпожице Глейд.

В следващия миг устните му бяха върху нейните. Целувката му я накара да забрави всичко останало, включително и татуировката.