Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ванза (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lie by Moonlight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 59 гласа)

Информация

Сканиране
bobych (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Аманда Куик. Излъжи ме нежно

Американска. Първо издание

ИК „Плеяда“, София, 2011

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-409-311-2

История

  1. — Добавяне

Пета глава

Тя бързо мина по коридора и отиде до стаята, в която бе настанена. Значи той я смяташе за малко по-добра от улична крадла или проститутка, която обира клиентите си. Защо да й пука какво мисли той за нея? С Амброуз Уелс се бяха срещнали по някаква странна случайност. Когато всичко приключеше, всеки щеше да поеме по своя път и това щеше да е краят.

„Добре че стана така“ — каза си тя. Ако я смяташе за крадла, защото заради извънредните обстоятелства бе откраднала няколко малки предмета, какво ли щеше да си помисли за нея, ако разбереше за необичайното й минало.

„Опитай се да погледнеш обективно на ситуацията“ — каза си. Дребната кражба бе най-малкият й грях. Тази вечер уби човек.

Устата й пресъхна. Образът на падналия по очи Римптън, от чиято рана шуртеше кръв, изникна в съзнанието й като сцена от кошмар.

Тя прогони този образ. Сега не бе моментът да изпада в нервна криза. Имаше много по-важни неща, за които да се тревожи и които да се опита да уреди. Трябваше да се погрижи за момичетата.

Тихо влезе в малката стая. Опитваше се да не събуди Фийби и Хана, които бяха настанени в една стая с нея.

— Ето ви и вас, госпожице Глейд. — Фийби седна в леглото в тъмното, стиснала завивката чак до врата си. — С Хана много се разтревожихме за вас.

— Да. — От другата страна на леглото Хана се размърда и се надигна. — Добре ли сте, госпожице Глейд?

— Прекрасно, благодаря. — Тя запали свещта върху умивалника и започна да маха фибите от косата си. — Защо да не съм добре?

— Хана каза, че господин Уелс може да се опита да се възползва от вас — обясни Фийби без заобикалки, както винаги.

— Да се възползва от мен? — Конкордия се обърна и се стресна, когато полите й изтракаха в умивалника. — Мили боже, Хана, какво сте си помислили? Уверявам ви, че господин Уелс беше истински джентълмен. — Като се изключи неприятната забележка, когато я сравни с джебчиите и проститутките. Може би тази вечер беше прекалено чувствителна.

— Сигурна ли сте, че не си е позволил волности с вас? — разтревожено попита Хана.

— Напълно съм сигурна — увери я тя. И незабавно се запита защо този факт й се стори странно потискащ.

— О. — Хана се облегна на възглавницата; беше разочарована. — Опасявах се, че може да очаква целувка от вас.

— Защо да очаква подобно нещо от мен? — Тя развърза връзките на здраво стегнатата си в кръста рокля. — Та ние едва се познаваме.

— Хана предположи, че господин Уелс може да използва вашата благодарност, за да ви накара да се почувствате длъжна да го целунете — обясни другото момиче.

— Разбирам. — Конкордия се измъкна от полите на роклята. Изпита облекчение, че се е освободила от стягащия корсет и тежките предмети, пришити в полата. — Няма нужда да се тревожите за това, Хана. Господин Уелс не е от мъжете, които използват подобен подход.

— Откъде сте толкова сигурна? — попита Хана.

Конкордия се замисли, докато закачваше роклята си на една кука, забита в стената. Защо наистина беше толкова сигурна, че Амброуз Уелс не би се възползвал от една жена?

— Първо, съмнявам се, че ще сметне за необходимо да се натрапва на една дама — най-сетне отвърна тя. — Не мога да си представя, че няма жени, които биха го целунали по собствена инициатива.

— Защо биха го направили? — Момичето беше объркано. — Та той изобщо не е красив. Изглежда доста свиреп, ако питате мен. Като лъв или вълк или някакво друго опасно животно.

— А и е стар — отбеляза Фийби.

Конкордия погледна осветените им от свещта лица в огледалото. За миг загуби способността си да говори. За един и същи човек ли говореха? Амброуз Уелс бе несъмнено най-неустоимият и властен мъж, когото бе срещала.

— Господин Уелс ти се струва стар, Фийби, защото си едва на петнайсет години. — Тя се опитваше да говори спокойно. — Уверявам те, че не е много по-стар от мен.

„Най-много с няколко години — добави на себе си. — Мрачната му физиономия и огромният житейски опит, както и хладнокръвието и самоконтролът прибавят някоя и друга година в погледа му.“

Фийби сви крака под завивката и прегърна коленете си.

— Може би. Но съм съгласна с Хана. Не мога да си представя, че дамите се редят на опашка, за да го целунат по собствена воля.

Конкордия седна в края на леглото и развърза ботите си.

— Почакайте да пораснете с още няколко години. Тогава ще разберете, че мъже като господин Уелс не са само доста привлекателни, но и доста рядко се срещат.

Фийби зяпна от изненада. После избухна в смях. Сложи ръка върху устата, за да заглуши звука.

Учителката я погледна.

— Какво толкова смешно има, млада госпожице?

— Вие наистина бихте целувала господин Уелс, ако той ви помоли за това, нали? — Фийби едва се сдържаше. — Обзалагам се, че ще сте една от дамите, наредили се на опашка, за да му позволят да ги прегърне.

— Глупости. — Тя изгаси свещта. — Не бих застанала на опашка, за да целуна който и да е мъж, независимо колко е привлекателен.

— Наистина ли мислите, че господин Уелс е красив? — попита Хана.

— Ами ако няма опашка от жени? — настоя Фийби. — Ами ако сте единствената жена, която господин Уелс иска да целуне? Бихте ли му позволили да ви прегърне и целуне?

— Достатъчно. — Конкордия използва лунната светлина, за да отиде до леглото. — Обявявам този глупав разговор за приключен. Отказвам да говоря повече по въпроса. Лека нощ, дами.

— Лека нощ, госпожице Глейд — прошепна Хана.

— Лека нощ, госпожице Глейд. — Фийби отпусна глава на възглавницата.

Конкордия легна.

Усети, че момичетата заспаха веднага. Завидя им.

Както много отдавна се беше научила, тя си наложи да не мисли за миналото и да се съсредоточи върху бъдещето.

Тази вечер обстоятелствата около нея се бяха променили. За първи път й се случваше подобно нещо. Тя имаше нужда от нов план. Когато си съставеше план, можеше да продължи напред.

Но как да включи Амброуз Уелс в него? Това, което означаваше той за тайнствения Александър Ларкин, можеше да се окаже безценно. Явно той имаше свой собствен интерес в тази история. С какво точно се занимаваше един частен детектив? Кой го беше наел? Да продължава ли да поверява момичетата на неговите грижи? И ако го стори, за колко време?

Тихият плач, който се чу от другия край на леглото, я изтръгна от мислите. Хана изведнъж седна в леглото, опитвайки се да си поеме въздух.

— Не, не, моля ви, не затваряйте вратата. Моля ви.

Фийби се размърда сънена.

— Госпожице Глейд?

— Всичко е наред. Тук съм. — Конкордия вече беше станала от леглото.

Тя бързо заобиколи леглото и отиде откъм страната на Хана, седна и прегърна разстроеното от кошмара момиче.

— Успокой се, Хана.

— Толкова е тъмно — прошепна момичето с още сънен глас на човек, който се намира между света на сънищата и будното състояние. — Ще се оправя. Моля ви, не затваряйте вратата.

— Хана, чуй ме. — Конкордия потупа разтрепераните рамене на момичето. — Ти не си на тъмно място. Погледни, луната се вижда. Има много светлина. Да отворя ли прозореца?

Хана потрепери.

— Госпожице Глейд?

— Тук съм. Фийби също. Всичко е наред.

— Беше само сън — промърмори Хана.

— Да. Знам — отговори тя. — Предполагам, че е провокиран от вълненията и приключенията, които преживя тази вечер. Но сега си в безопасност.

— Съжалявам, госпожице Глейд. — Хана избърса очите си с крайчето на чаршафа. — Не исках да притесня вас и Фийби.

— Разбираме. Няма от какво да се притесняваш.

Тя продължи да утешава Хана, докато дишането на момичето се нормализира.

Най-сетне Хана отпусна глава на възглавницата. Конкордия стана и отиде от другата страна на леглото.

— Госпожице Глейд? — прошепна Хана в тъмното.

— Да, скъпа?

— Когато пристигнем в Лондон, мога ли да изпратя съобщение на моята приятелка Джоан в училището „Уинслоу“? Много се тревожа за нея. Не отговори на нито едно от писмата, които й писах, докато бяхме в замъка Олдуик.

Конкордия се поколеба. Помисли си за онова, което Амброуз й бе казал преди малко — че ги грози смъртна опасност, ако Александър Ларкин ги открие.

— Няма да е разумно известно време да пишем на когото и да било, Хана — тихо каза тя. — Не се притеснявай, щом стане безопасно да го направим, ще можеш да се свържеш с Джоан.

Фийби се размърда.

— Все още ли се намираме в голяма опасност, госпожице Глейд?

— Трябва да бъдем внимателни известно време. — Тя подбираше думите си. — Но сега можем да разчитаме на помощта на господин Уелс, а той изглежда доста вещ в справянето с подобни ситуации.

— Каква точно е тази ситуация, госпожице Глейд? — попита Фийби.

„Де да знаех“ — помисли си Конкордия.

— Малко е сложна и объркана, Фийби. Но ще успеем, не се страхувай. А сега се опитай да поспиш.

Тя дълго лежа неподвижна, заслушана в равномерното дишане на момичетата. След като се увери, че Хана и Фийби отново са заспали, тя затвори очи… И видя Римптън на колене. Опитваше се да се изправи на крака. Все още държеше пистолета си в ръка. Тилът му изглеждаше много странно.

Тя внезапно се събуди, сърцето й биеше лудо.

В коридора пред вратата на стаята имаше някой. Не бе сигурна какво я бе уплашило, но тя усещаше нечие присъствие.

„Амброуз — помисли си. — Трябва да е той. Крайно време беше да се качи и да си легне.“

Надяваше се да не е пил цял час и да се е напил от шерито на ханджията. Но веднага отхвърли тази идея.

Наблюдава го внимателно и бе напълно сигурна, че не му липсва самоконтрол. Той изпи само една чаша, когато сервира и на нея.

Тя изчака вратата на стаята му да се отвори и да се затвори, но в коридора цареше пълна тишина. Какво ли правеше? Защо не влезеше в стаята си?

Ами ако беше сбъркала? Може би някой друг се разхождаше из коридора. Друг гост на хана? Едуина или Теодора?

Можеше да е някой мъж от замъка, който бе успял да ги проследи.

Обзе я страх, който я разтърси така, сякаш я бе хванал ток. Тя не отделяше поглед от тънката като бръснач сивкава светлинка под вратата.

За секунда-две бе като вкаменена, неспособна да се движи или дори да диша.

С огромни усилия успя да се измъкне изпод юргана. Заспалите момичета не се размърдаха.

В стаята бе станало много студено, но тя усещаше ледените струйки пот под мишниците си. Намери очилата си и си ги сложи. После отиде до мантото си и бързо бръкна в един от джобовете. Сграбчи дръжката на револвера на Римптън.

Отиде до вратата, отново спря. Който и да бе човекът отвън, още бе там. Тя буквално усещаше присъствието му.

„Трябва да е Амброуз“ — помисли си. Нямаше да се успокои, докато не се увери, че е той.

Дръпна резето и пооткрехна вратата.

От прозореца в края на коридора влизаше лунна светлина. През тясната пролука тя едва различаваше горната част на стълбището. Там нямаше жива душа. Едва сега разбра, че не можеше да огледа коридора надясно заради касата на вратата.

— Май шерито не е свършило работа — обади се Амброуз от тъмното.

Тя леко подскочи, а после въздъхна от облекчение. Свали пистолета, отвори вратата малко по-широко и показа главата си.

В първия момент не го видя, но след това разбра защо. Той седеше на пода. Беше абсолютно неподвижен.

— Господин Уелс — тихо каза тя. — Стори ми се, че ви чух пред вратата. Защо, за бога, седите тук на пода? Би трябвало да сте си легнали. И вие имате нужда от сън като всички останали.

— Не се тревожете за мен, госпожице Глейд. Върнете се в леглото.

Едва ли можеше да иска от него подробни отговори по това време на нощта. Не желаеше да събуди момичетата, да не говорим за ханджията и съпругата му.

— Добре тогава, щом настоявате. — Тя не се постара да прикрие колебанието си.

— Ако искате вярвайте, но много добре знам какво правя, госпожице Глейд.

Тя с нежелание затвори вратата и плъзна резето. Отиде до леглото, свали очилата си, сложи пистолета на масата и се пъхна под завивките.

Известно време наблюдава светлата ивица под вратата. Мислеше си за странното поведение на Амброуз. Нямаше нужда от отговори на въпросите си. Знаеше защо стои там, в студения коридор, защо не е докоснал шерито тази вечер. Пазеше ги.

Потрепери под тежката завивка, фактът, че смята за необходимо да ги пази през нощта, й подсказваше колко опасен е Александър Ларкин.