Аманда Куик
Излъжи ме нежно (1)

Първа глава

В края на царуването на кралица Виктория

Полунощ в едно забулено в мъгла гробище. „Сигурно няма по-тъмно място на земята“ — помисли си Ани Петри. Тя потръпна и загърна още по-добре пелерината си. Никога през живота си не се бе чувствала по-уплашена. Но слуховете, които се носеха за мъжа, с когото бе дошла да се срещне, бяха доста грозни и неприятни. Срещите с него винаги се състояха, където и когато той кажеше, или въобще не се състояха.

Поне хиляда пъти промени решението си да дойде тук. Направо бе изпаднала в паника тази сутрин, когато се събуди и намери бележка на нощното си шкафче.

Бе взела листа хартия с треперещи пръсти. Направо изпадна в шок, щом осъзна, че той е влязъл в жилището й посред нощ. Бе минал покрай заключените врати и затворените прозорци. Не бе чула абсолютно никакъв шум, не бе усетила присъствието му. Сякаш в стаята й бе влязъл призрак.

Когато най-после се съвзе дотолкова, че да може да прочете краткото съобщение, откри, че то представлява списък с прости инструкции. В крайна сметка, знаейки, че няма да намери покой, докато не намери отговори на въпросите си, тя се подчини на всяка една от тях с изключителна прецизност.

Напътствията гласяха да намали светлината на фенера, щом влезе в гробището. Сега лампата хвърляше съвсем слаба светлина, която се отразяваше от злокобната мъгла. Тъмните очертания на камъните, криптите и паметниците изникваха в мъглата.

С огромно усилие на волята продължи напред. Бе стигнала чак дотук, каза си тя. Нямаше да се откаже точно сега. Това бе най-малкото, което можеше да направи за горката Нели.

— Добър вечер, госпожо Петри.

Гласът бе загадъчен и зловещ като самото гробище. Идваше откъм входа на близката крипта. Тя замръзна на място. Бе прекалено ужасена, за да изпищи, още по-малко да избяга.

„Мъжки глас“ — помисли си. Това я притесни и уплаши още повече. Тя успя да се обърне бавно, напрягайки се да го види в тъмнината. Но слабата светлина на фенера не можеше да стигне чак до входа на старата крипта.

— Изпълних всичките ви инструкции — каза тя, осъзнавайки, че собственият й глас трепери неконтролируемо.

— Отлично. Ще се изненадате ли, ако ви кажа, че повечето хора, които си уговарят среща с мен, никога не идват?

— Не, сър, не би ме учудило ни най-малко. — Тя се изненада, че все пак й е останал малко кураж. — Не са много хората, които биха се срещнали с непознат с вашата репутация по това време на нощта, и то на подобно място.

— Права сте — рече развеселен. — Но смятам, че подобно необичайно време и място помага да елиминирам онези, които не са напълно решени на действията, които са предприели. — Той замълча. — Работя само за клиенти, които са твърдо убедени, че искат да получат отговори, независимо от цената, нали разбирате?

— Взела съм решение, сър.

— Вярвам ви. Тогава да минем направо на работата? Предполагам, че става дума за смъртта на сестра ви преди два дена?

Думите му я стреснаха.

— Знаете за Нели?

— Когато чух, че искате да се срещнете с мен, естествено полюбопитствах каква е целта ви. Поразпитах тук-там и научих, че наскоро сте загубили сестра си при нещастен случай.

— Точно така, сър, само дето не бе нещастен случай — дръзко рече тя. — Знам, че това е заключението на полицията, но не е истина.

— Нели Тейлър била намерена в една от студените вани в минералните бани в Донкастър. Всички улики сочели, че се е подхлъзнала на плочките, ударила си е главата на ръба на басейна, паднала е във водата и се е удавила.

Равният тон, с който изложи фактите, възпламени гнева и раздразнението й, които бе таяла в себе си, откакто Нели бе загинала.

— Не вярвам в това, сър — решително заяви тя. — Сестра ми работеше в минералните бани повече от десет години, откакто навърши тринайсет. Започна по времето, когато доктор Донкастър все още предлагаше на хората лечение с минерална вода. Познаваше всяко кътче на баните като петте си пръста на ръката и винаги внимаваше с плочките.

— Случват се нещастни случаи, госпожо Петри.

— Нели не е жертва на нещастен случай, казвам ви. — Тя стисна здраво фенера. — Някой я уби.

— Какво ви кара да твърдите това с такава сигурност? — любезно попита той.

— Както вече казах, сър, нямам никакви конкретни доказателства. — Тя преглътна тежко. — Искам да намерите отговорите вместо мен. Нали това ви е работата?

Настъпи продължителна тишина.

— Да, госпожо Петри, това ми е работата — рече той. — Разкажете ми малко повече за сестра си.

Тя отново си пое дълбоко въздух, за да се успокои, и си напомни да бъде много внимателна какво ще каже.

— Нели работеше в женското отделение на баните.

— Тялото й бе открито в студения басейн на мъжкото отделение.

— Да, сър, знам. Това е едно от нещата, които ме накараха да се усъмня, че има нещо нередно.

— Тя работила ли е някога в мъжкото отделение?

— Ами, да, от време на време. — Това бе неудобната част, помисли си тя — частта, която се надяваше да успее да избегне. — Имало мъже, които били готови да платят допълнително, за да бъдат обслужени от жена, която да измие косите им или да им изтърка гърба в една от частните стаи.

— Сигурен съм, че се предлагат подобни услуги — безизразно отбеляза той.

Стомахът й се сви от ужас. Ако вярва, че Нели е била проститутка, по всяка вероятност щеше да сметне, че случаят не си заслужава труда и времето му.

— Не бе това, което си мислите, сър. Нели бе уважавана, трудолюбива жена. Не бе блудница.

— Извинете. Не исках да кажа, че е била такава.

„Толкова е любезен“ — помисли си тя, малко объркана. Той всъщност й се стори искрен. Малцина мъже от неговото обкръжение биха си направили труда да се извинят на една собственичка на магазин като нея.

— Нямам представа какво точно се е случвало в тези частни стаи в мъжкото отделение на баните — призна тя. — Знам само, че Нели е работила там рядко. Казваше, че някои клиенти питали за нея и давали големи бакшиши за услугите й.

Мъжът, застанал на входа на криптата, не бе казал нищо от толкова дълго време, че тя започна да се пита дали все още е там. Над гробището бе настъпила странна, загадъчна тишина.

Според слуховете, които бе дочула, той можеше да се появи и да изчезне, когато си поиска. Когато за първи път чу тези истории, сметна, че са пълна глупост. Но сега, застанала тук в обгърнатото в мъгла гробище посред нощ, беше съвсем естествено да се запита дали не разговаря с призрак от отвъдното.

Може би през деня спеше в ковчег в онази крипта, пред която стоеше преди минутка.

Потръпна от ужас при тази мисъл.

— Смятате ли, че някой от специалните клиенти я е убил? — попита той.

— Това е единственото логично обяснение според мен, сър.

Отново настъпи ужасяваща тишина. Мъглата се сгъстяваше, скривайки слабата лунна светлина. Тя вече не виждаше очертанията на криптата.

— Добре, ще разследвам случая — обеща той. — Разбира се, сте сигурна, че искате да откриете истината.

— Какво имате предвид, сър? Защо да не искам да науча какво се е случило?

— Не е никак необичайно в случай като този клиентите да научават за загиналите си близки неща, които биха предпочели да не знаят.

Тя се поколеба.

— Разбирам, сър. Но Нели беше моя сестра. Като всички нас, и тя се опитваше да свърже двата края. По душа бе добър човек. Няма да мога да се погледна в огледалото, ако поне не опитам да разбера кой стори това ужасно нещо с нея.

— Разбирам, госпожо Петри. Ще се свържа с вас, щом науча нещо.

— Благодаря ви, сър. Много съм ви благодарна. — Тя се прокашля, за да прочисти гърлото си. — Чух, че услугите ви имат цена.

— Всичко си има цена, госпожо Петри.

От думите му отново я побиха тръпки, но смело продължи:

— Да, ами, надявам се да обсъдим колко очаквате да ви платя. Печеля добре от продажбата на слънчобраните си, но не съм богата.

— Не вземам пари за работата си, госпожо Петри. Хонорарите ми са по-скоро под формата на услуги.

Ужаси се.

— Моля ви, сър, не разбирам какво точно искате да кажете.

— Може някога да имам нужда от един-два слънчобрана. Ако това стане, ще ви уведомя. Съгласна ли сте на тези условия?

— Да, сър — прошепна тя объркана. — Но не мога да си представя, че някога ще имате нужда от дамски слънчобран, сър.

— Човек никога не знае. Важното е, че се споразумяхме. Не казвайте на никого, че сте се срещали с мен тази нощ.

— Не, сър, няма. Обещавам.

— Лека нощ, госпожо Петри.

— Лека нощ, сър. — Не знаеше какво да прави сега. — Благодаря.

Тя се обърна и тръгна към портите. Щом стигна до изхода на гробището, увеличи светлината на фенера и побърза да се прибере в домашния уют на квартирата си над магазина.

Беше направила всичко по силите си. Каквито и слухове да се носеха за непознатия в гробището, истината бе една: можеше да му се вярва, че ще удържи дадената дума.