Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ванза (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lie by Moonlight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 59 гласа)

Информация

Сканиране
bobych (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Аманда Куик. Излъжи ме нежно

Американска. Първо издание

ИК „Плеяда“, София, 2011

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-409-311-2

История

  1. — Добавяне

Двадесет и осма глава

След доста време усети, че Амброуз се размърда. Той се надигна и стана. Конкордия отвори очи и видя, че той си закопчава панталона. Това я накара да осъзнае, че е гола.

Атмосферата в стаята се бе променила. Нощта вече не бе нажежена до побеляване.

Въпреки тлеещите въглени в огнището, във въздуха се усещаше хлад. Тя бързо седна на дивана и се загърна с пеньоара си.

Амброуз отиде до полицата над камината, взе очилата й и се върна при дивана. Нежно и внимателно ги постави на носа й, взе ръката й и й помогна да се изправи.

— Добре ли си? — тихо попита.

— Да, разбира се. — Тя пооправи пеньоара. Не обърна внимание на леката болка между краката си и петната върху нощницата. Всичко това бе съвсем естествено, имайки предвид обстоятелствата. — Защо да не съм?

Той се усмихна иронично.

— Решила си да играеш ролята на свободомислеща, модерна жена, а?

— Това не е игра. Аз наистина съм свободомислеща и модерна.

— Но беше и девствена.

Тя свъси вежди.

— Виж какво, сега да не започнеш да се чувстваш виновен заради тази малка подробност? Ако е така, мога да те уверя, че разкаянието е напълно излишно. Аз със сигурност не се разкайвам за абсолютно нищо.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Освен това преживяването бе изключително полезно.

— Полезно значи!

— Бих отишла дори още по-далеч и бих го нарекла поучително. — Тя отиде до огледалото на стената и започна да си оправя косата. — Девствеността е много хубаво и препоръчително нещо, когато си младо момиче, но става доста безинтересна, когато стигнеш определена възраст.

— Разбирам.

Тя видя очите му в огледалото. Не се сдържа и леко се усмихна. Изглеждаше толкова сериозен и напрегнат.

— Успокой се. Беше подходящият момент. А ти беше подходящият мъж. Ако тази вечер не беше поел инициативата, аз щях да го направя, а това определено щеше да е необичайно.

Той застана зад нея и я прегърна през раменете, гледайки отражението й в огледалото.

— Откъде знаеш, че именно аз съм подходящият мъж?

Тя се поколеба как точно да го изрази с думи. Не можеше да му признае, че го обича. Това само щеше да засили чувството му за вина.

— Просто знам. — Сложи ръка върху неговата. — Бях привлечена от теб още от самото начало.

Той още по-силно притисна раменете й, леко наведе глава и я целуна по ухото.

— И аз изпитах същото към теб.

Тя много се зарадва.

— Наистина ли?

Той я изненада с една от редките си усмивки. После я пусна и отиде до масичката с брендито.

— Помислих, че се дължи на това, че доста време яздихме един зад друг на един и същи кон.

Тя много бавно се обърна.

— Това беше много интимно преживяване, нали?

— Така беше, наистина. Със сигурност никога няма да го забравя.

„По-добре да спрем дотук“ — помисли си тя. Една модерна, свободомислеща жена със сигурност би постъпила точно така.

Той наля бренди в две чаши и остави гарафата на масата.

— Да вдигнем тост за новия ти „просветен“ статут?

— Разбира се. — Тя взе чашата. Чувстваше се изпълнена с житейска мъдрост. Сега вече беше жена с опит.

Той вдигна чашата си.

— Пия за теб, Конкордия Глейд.

— И за теб, Амброуз Уелс. — Отпи и погледна вестника на пода. — Който и да си ти.

Погледът му отново стана мрачен. Той вдигна вестника и дълго се взира в първата страница. Тя знаеше, че чете статията за самоубийството.

— Кой е той? — тихо попита тя.

Амброуз не вдигна поглед от вестника.

— Баща ми.

— О, Амброуз. Точно от това се опасявах. — Отиде при него и постави ръката си на рамото му. — Толкова съжалявам. — Погледна датата на стария вестник. — На колко години си бил тогава?

— На тринайсет. — Много внимателно сгъна вестника и го сложи на близката маса.

— Мили боже! — Стисна ръката му още по-силно. — Да загубиш родител по този начин е направо ужасно.

— Баща ми не се самоуби. — Той отново отпи от брендито. — Беше убит.

Тя се смръщи.

— Сигурен ли си?

— Да. — Той се обърна, освобождавайки се от ръката й. — Бях там онази нощ. Бях единственият, с изключение на убиеца.

— Амброуз, разкажи ми какво се случи.

Той й хвърли странен поглед.

— Историята не е много приятна.

— Очевидно. Но след като вече започна да ми разказваш, трябва да науча и останалото.

Той завъртя чашата между дланите си, загледан в играта на светлината върху шлифования кристал. Тя знаеше, че много внимателно подбира думите си, преценявайки каква част от историята да й разкаже.

— Онази вечер баща ми ме отпрати рано в стаята ми — започна той. — Строго ми нареди да не слизам долу по каквато и да било причина. Очакваше гост, един господин, с когото имаха делови отношения.

— А майка ти? Къде беше тя?

— Майка ми е починала при раждането ми. Баща ми така и не се ожени повторно.

„Трагедия след трагедия“ — помисли си тя.

— Разбирам.

— Баща ми бе напрегнат и разсеян през целия ден. Знаех, че срещата с този мъж го притеснява, но не знаех защо. Все още бях буден, когото дойде посетителят. Влезе през задната врата. Станах от леглото, когато чух баща ми да го поздравява, отидох на горната площадка на стълбището и се скрих в тъмното. Видях ги да влизат в кабинета.

— Какво се случи?

— Скараха се жестоко. Баща ми и другият мъж бяха съдружници в незаконна финансова схема. — Впери поглед във вестника. — Пресата бе права за това.

— Карали са се за бизнеса си?

Амброуз кимна.

— Нещо се беше объркало. Една камериерка разбрала подробности за финансовата измама. Съдружникът на баща ми я убил.

— Господи! — прошепна тя.

— Казах ти, че историята не е много весела.

— Продължавай, Амброуз.

— Баща ми каза на съдружника си, че не може да приеме убийството и че смята да прекрати съдружието им. Съдружникът му имаше пистолет. — Амброуз се загледа в чашата си. — Когато чух изстрела, знаех какво се е случило. Бях… парализиран от страх. Това беше кошмар.

Тя отново сложи ръка на рамото му. Този път той не се отдръпна. Стори й се, че дори не осъзна, че тя е толкова близо до него. Беше потънал в ужасните спомени.

— Все още седях на горната площадка, когато непознатият излезе от кабинета. Огледа се и тръгна към стълбището. Знаеше, че съм в къщата. Нямаше намерение да оставя живи очевидци.

Тя го стисна силно за рамото.

— Стоях там като хипнотизиран. Той не ме виждаше отдолу, но знаех, че щом стигне до първата площадка, ще ме забележи. Но после той сякаш се сети за икономката.

— А тя?

— Явно реши, че тя представлява по-голяма заплаха като очевидец, защото е възрастен човек, а не дете. Беше прав. Във всеки случай реши да се заеме първо с нея. Обърна се, слезе по стълбите и се отправи към кухнята.

Тя го прегърна през раменете и го притисна към себе си, както когато се бяха вкопчили в страстна прегръдка.

Той се поколеба, сякаш не знаеше какво да направи с моралната подкрепа, която тя му предлагаше.

След това бавно обви ръцете си около нея и й позволи и тя да го прегърне.

— Госпожа Долтън, слава богу, тази вечер имаше почивка. Баща ми я бе освободил за цялата вечер, за да е сигурен, че няма да чуе нещо компрометиращо, когато той се изправи срещу съдружника си. Но знаех, че щом убиецът се увери, че икономката не представлява заплаха за него, ще се върне за мен.

— А ти какво направи?

— Когато изчезна, за да търси госпожа Долтън, сякаш изведнъж излязох от транса. Отново можех да дишам и да се движа. Знаех, че разполагам с много малко време, за да намеря къде да се скрия, но имах едно голямо предимство. Аз, разбира се, познавах много добре къщата. В спалнята на баща ми имаше пейка с възглавнички до прозореца. Отваряше се и ставаше на нещо като шкаф, но когато капакът беше затворен, изглеждаше солидна.

— Скрил си се там?

— Да. Трябваше да махна одеялата, които бяха прибрани вътре. Напъхах ги под леглото. Успях да се вмъкна вътре и затворих капака точно когато убиецът се качваше по стълбите. Чух, че върви по коридора и претърсва всяка стая на етажа.

— Какъв ужас си изживял.

— Най-ужасното бе, че мръсникът не спираше да ме вика. Увещаваше ме да изляза от скривалището си. Каза, че татко току-що се е самоубил и той щял да се погрижи за мен.

Тя потръпна и го притисна още по-силно в прегръдката си.

— Обиколи всички стаи. Щом чух, че отваря вратата на спалнята, сърцето ми започна да бие толкова силно. Бях сигурен, че ще го чуе. Опитах се да не дишам, да не мърдам. Бях сигурен, че ще отвори пейката под прозореца и ще ме намери.

— Но не го е направил.

— Не. Чух го, че ругае от безсилие и гняв. Но беше и нервен, защото се е забавил в къщата. Не искаше повече да остава на местопрестъплението. Реши, че не съм в стаята, и си тръгна. Останах скрит още известно време, защото знаех, че може да наблюдава къщата от улицата, за да види дали няма да запаля лампите.

— А ти какво направи? — попита тя.

— Когато не издържах повече, излязох от скривалището и слязох на долния етаж, без да паля лампите. Лампата в кабинета все още светеше. Отидох до вратата и видях татко да лежи на пода. — Амброуз наблюдаваше гаснещия огън. — Имаше… страшно много кръв.

— Бил си прекалено малък, за да гледаш нещо толкова ужасно — прошепна тя.

— Така и не успях да се сбогувам с него. — Той сви длан в юмрук. — Понякога се чудя какво щеше да стане, ако бях слязъл малко по-рано, докато баща ми и непознатият се караха.

Разтревожена, тя отстъпи назад, за да го погледне.

— Амброуз, не, не бива да мислиш така.

— Може би присъствието ми щеше да промени нещата.

Тя го накара да замълчи, като сложи пръст на устните му.

— Чуй ме. Знам какво си мислиш, но грешиш. Не носиш никаква вина или отговорност за случилото се онази вечер. Нищо не си могъл да направиш.

— Бях там и бях напълно безпомощен.

— Бил си дете, само на тринайсет години. Наистина е изумително, че си успял да надхитриш убиеца и да се спасиш.

Той не отговори, но и не се опита да се освободи от прегръдката й.

— Полицията залови ли мъжа, който уби баща ти? — попита след известно време тя.

Настана кратка тишина.

— Не — отговори Амброуз. — Не го залови.

— Искаш да кажеш, че в крайна сметка справедливостта не е възтържествувала? — възмути се тя.

Той се изненада от гневната й реакция.

— Отне известно време — тихо изрече той. — Може да се каже, че имаше някаква справедливост, но не и истинско отмъщение.

— Какво искаш да кажеш?

— Очевидно убиецът доста се е изнервил и уплашил, след като не успя да ме намери. Замина за Америка и остана там цели четири години. Когато се върна, аз го чаках. Бях си изработил план за действие.

— Какво стана?

Устните му се свиха.

— Когато се върна, умираше от туберкулоза.

— И ти реши да оставиш природата да си свърши работата, нали?

— Природата и замърсеният въздух в Лондон — сви рамене той. — Стори ми се, че ако го убия, ще бъде нещо като акт на милосърдие.

— Отиде ли да се видиш с него?

— Не. Писах му писмо, в което му казах кой съм и че през всичките тези години съм го наблюдавал и съм чакал да умре. Почина след по-малко от шест месеца.

— Какво стана с теб, след като баща ти беше убит? — попита тя. — При роднини ли отиде да живееш?

— Нямах близки роднини. Дядо почина една година преди баща ми да бъде убит. Нямах никого другиго.

— В сиропиталище ли се озова или в приюта за бедни?

— Не.

— Какво направи тогава? Бил си едва тринайсетгодишен?

Той вдигна вежди.

— Не бях чак толкова невинен, Конкордия. Произхождам от семейство на измамници и престъпници. Дядо ми се движеше във висшето общество, но се издържаше и преживяваше, като крадеше бижутата и скъпоценностите на богатите, които го канеха в гостните и балните си зали. Баща ми беше професионален мошеник. На тринайсет вече бях обучен да оцелявам с помощта на способностите си. Имайки предвид специфичните си таланти, образование и произход, беше ясно с какво ще се занимавам занапред.

Тя се прокашля, за да прочисти гърлото си.

— Разбирам.

— В нощта, в която баща ми беше убит, промених името си. Малко след това започнах да се препитавам, като влизах през прозорците на горните етажи и крадях ценни вещи. Сега разбираш ли? Аз съм професионален крадец, Конкордия. Роден съм с тази професия и я практикувам доста успешно.

— Вече не — възрази тя. — Сега си професионален частен детектив.

Той сви рамене.

— Ако трябва да съм честен, разликата не е особено голяма. Изискват се едни и същи умения, а и все още върша по-голямата част от работата си през нощта.

— Много добре знаеш, че има огромна разлика между онова, с което се занимаваш, и онова, което си вършил, за да оцелееш през всичките тези години.

Той вдигна глава, а в очите му имаше странно изражение.

— Не се опитвай да ме изкараш герой — рече. — Не съм рицар в бляскави доспехи.

Тя му се усмихна колебливо.

— Но ти си точно такъв. Може доспехите да са поръждясали, това е съвсем нормално след неколкогодишна употреба.

Той се подсмихна иронично.

— Какъвто и да съм днес, дължа го на Джон Стоунър.

— Кой е той, Амброуз?

— Може да се каже, че се числи към твоята гилдия.

— Учител ли е?

— Можеш и така да го наречеш. Ако не го бях срещнал, все още щях да крада бижута, картини и малки антични предмети, за да се издържам.

— Съмнявам се. — Тя се надигна на пръсти и леко докосна устните му със своите. После се обърна и тръгна към вратата. — Лека нощ, Амброуз.

— Конкордия…

Тя отключи вратата и я отвори.

— Който и да е този Джон Стоунър, той не е магьосник. Не би могъл да те превърне в герой, ако ти не си имал заложбите за това.