Аманда Куик
Излъжи ме нежно (2)

Втора глава

Вторият взрив отекна в старите каменни стени, които ограждаха тайното стълбище. Фенерът, който Конкордия Глейд стискаше в ръка, леко се поклати от детонацията. Ярки светлинки се разпръскваха из студената тъмнина около нея и около четирите млади жени зад нея по стълбите.

Всички, включително Конкордия, трепнаха и затаиха дъх.

— Стените няма да се срутят — рече тя с малко повече увереност, отколкото изпитваше. Стисна здраво фенера и намести очилата си. — Не забравяйте, че изучихме подробно сградата на замъка Олдуик, преди да решим къде да поставим взривните устройства. Тази част е построена преди неколкостотин години. Тя е най-старата и най-стабилната част от сградата. Построена е така, че да устои на ударите на катапулти. Няма да се срути точно тази вечер.

„Поне се надявам и се моля на Бог да не се срути“ — добави мислено тя.

Истината бе, че силата на двете експлозии надмина очакванията й. Първата бе изпотрошила прозорците в новото крило близо до стаята, в която двамата мъже от Лондон се наслаждаваха на пурите и портото след вечеря. От класната стая в старото крило на замъка бе наблюдавала как пламъците се издигат с плашеща скорост и сила.

Второто взривно устройство, нагласено да избухне няколко минути по-късно, прозвуча така, сякаш бе причинило много повече щети.

— Вторият взрив бе много мощен, нали, госпожице Глейд? — притеснено каза Фийби Лейланд. — Чудя се дали няма някаква грешка във формулата, която намерихме в онази стара книга.

— Инструкциите точно как да смесим химическите вещества бяха много ясни — рече Конкордия. — Следвахме ги съвсем точно. Просто устройствата не са конструирани да избухват в затворено пространство. Нормално е, че предизвикаха такива големи разрушения. Точно това целяхме.

Тя продължи да говори уверено и успокоително. Можеше да се окаже фатално за всички тях, ако покажеше страха си. Животът на четирите момичета зад нея беше в ръцете й. За да успеят да избягат и да оцелеят след това, трябваше да запазят спокойствие и да слушат инструкциите й. Истерията и паниката щяха да се окажат пагубни за тях.

Чу тревожни викове откъм двора. Малобройният персонал на замъка се опитваше да потуши пожара. С малко късмет пламъците щяха да ангажират вниманието на всички достатъчно дълго, за да успеят тя и момичетата да стигнат до конюшните.

Трябваше да избягат тази вечер, иначе всичко беше загубено.

От разговора между двамата мъже от Лондон, който бе подслушала, това й бе станало пределно ясно. Бе жизненоважно да запазят плана си за бягство в пълна тайна. Бе абсолютно сигурна, че грубите, всяващи страх стражи, маскирани като градинари и работници в земите на замъка, не биха се поколебали да прережат нечие гърло или да застрелят невинен човек по заповед на който и да било от двамата добре облечени престъпници от града.

— Тук е много тъмно — прошепна Хана.

Конкордия вдигна лампата малко по-високо. Стълбището бе не само тъмно, но и доста тясно. Слизането по него бе затруднило всички, но Хана изпитваше ужас от затворени, тъмни пространства.

— Почти слязохме, Хана — окуражи я тя.

— Надушвам дим — заяви шестнайсетгодишната Теодора Купър.

Нейната сестра-близначка Едуина зяпна от изненада.

— Може би и това крило гори.

Слабият, но безпогрешен мирис се носеше заплашително над стълбището.

Конкордия отново бе обзета от страх, но си наложи да говори с обичайния си спокоен тон, с който говореше по време на уроците в класната стая.

— Тази част от замъка е напълно безопасна — каза тя. — Усещаме дима, защото тази вечер вятърът духа насам. Димът минава под вратите.

— Може би е по-добре да се върнем, госпожице Глейд — прошепна Едуина.

— Не бъди глупава, Едуина — решително каза Фийби. — Много добре знаеш, че вече няма връщане назад. Освен ако не искаш онези ужасни мъже да те отведат оттук.

Едуина замълча. Останалите момичета също не казаха нищо.

Конкордия погледна през рамо и се усмихна на Фийби.

И момичето носеше очила, също като нея. Зад стъклата на очилата изключително умните й сини очи бяха изпълнени с решителност и смелост, които не подхождаха на нейните петнайсет години.

През месеца, прекаран в замъка Олдуик, Конкордия бе забелязала подобни искри на смущаващо зрели схващания за живота у нейните ученички. В един момент някое от момичетата се наслаждаваше на детските си удоволствия и младежки ентусиазъм, присъщи на едно младо момиче, на което съвсем скоро му предстои да стане жена. В следващия миг обаче ставаше тъжно и меланхолично, изпълнено със страх, който открадваше блясъка на младостта и надеждата от погледа му.

Постоянната тревога, която не даваше покой на ученичките й, си имаше съвсем логично обяснение, помисли си Конкордия. Всички те бяха осиротели през последните няколко месеца и бяха попаднали в безмилостното и жестоко море на живота без подкрепата на семейството, без финансови средства.

Ужасната загуба и страхът от несигурното бъдеще разяждаха младите им души.

Конкордия ги разбираше прекрасно. Тя също бе загубила родителите си и общността с необичайни разбирания за живота, в която бе отрасла и която представляваше целият й свят. Бе едва шестнайсетгодишна. Това се случи преди десет години. Мъката и страхът често спохождаха сънищата й.

— Ами ако и конюшнята е в пламъци? — попита Едуина.

— Тя е в другия край на двора — напомни й Конкордия. — Ще мине много време, ако изобщо се случи, преди пожара да стигне чак дотам.

— Госпожица Глейд е права — рече Теодора с подновен ентусиазъм. — Спомни си, че много внимателно преценихме точно къде да поставим взривните устройства, така че да не бъдат засегнати конюшните.

— Зарът вече е хвърлен — заяви Хана. — Всичко е в ръцете на съдбата.

Когато умът й не бе заангажиран с безконечните тревоги и страхове, тя проявяваше артистичен талант.

Беше най-малката в групичката, съвсем наскоро бе навършила петнайсет години, но често изненадваше Конкордия с таланта си да влиза в роля или да имитира хората.

— Не, не сме в ръцете на съдбата — бързо каза Конкордия. Тя погледна през рамо. — Не забравяйте, че имаме план. Трябва само да го следваме и точно това ще направим.

Теодора, Едуина, Хана и Фийби черпеха сили от увереността, която демонстрираше пред тях. Дни наред ги убеждаваше колко важен е планът им. Това бе техният талисман в този труден момент. Бе научила, че щом човек има план, може да преодолее и най-големите препятствия.

— Да, госпожице Глейд. — Сега Хана изглеждаше доста по-оптимистично настроена. Изразителните й черни очи все още бяха широко отворени, но гласът й беше по-спокоен. — Изучихме плана до най-малките подробности.

— Бъдете сигурни, че ще проработи. — Тя стигна до последното стъпало на стълбището и се обърна да ги погледне още веднъж. — Стъпка номер едно вече е осъществена успешно. Готови сме за стъпка номер две. Ще отворя вратата и ще огледам, за да се уверя, че пътят е чист. Спомняте ли си всички какво трябва да правите след това?

— Ще отидем до конюшните, като се крием в сянката на стария склад покрай южната стена — послушно изрецитира Фийби.

Останалите кимнаха в знак на съгласие. Качулките на пелерините им бяха отметнати назад. По младите им лица бе изписана смесица от безпокойство, мъка и решителност, която късаше сърцето й.

— Всички ли си взехте торбите? — попита Конкордия.

— Да, госпожице Глейд — отвърна Фийби. Тя стисна здраво брезентовата си чанта. Тя бе странно издута на едно-две места, издавайки, че вътре бе сложила научни инструменти.

Те бяха част от книгите и уредите, които Конкордия бе донесла в замъка миналия месец.

По-рано същия следобед за последен път се бе опитала да убеди всяко едно от момичетата, че за това пътуване трябва да вземат само най-необходимото. Но много добре знаеше, че представата на младите за най-необходимото се различава от нейната.

Торбата на Хана Радбърн изглеждаше по-тежка, отколкото би трябвало да бъде. Конкордия подозираше, че не се е подчинила и е взела един от скъпоценните си романи.

Чантата на Теодора бе пълна с част от нещата й за рисуване, които й бе казано да остави в училището.

Едуина бе взела една от модерните нови рокли, доставени от Лондон в началото на седмицата.

Именно тези скъпи рокли бяха уплашили и притеснили Конкордия и я бяха накарали да осъзнае, че положението наистина е критично.

— И не забравяйте — тихо каза тя, — ако нещо се обърка, ще ви дам сигнал за опасност. Ако това се случи, трябва да ми обещаете, че ще захвърлите торбите си и ще тичате с всички сили към конюшните. Ясно ли е?

Четирите момичета веднага стиснаха здраво торбите си, сякаш за да ги предпазят. И четирите покорно отвърнаха:

— Да, госпожице Глейд.

Конкордия обаче имаше лошо предчувствие. Ако ги сполетеше беда, щеше да й е много трудно да убеди момичетата да зарежат вещите си. Когато човек е останал сам-самичък на този свят, е склонен да се вкопчи здраво във всичко, което има сантиментална стойност за него.

Не можеше да се сърди на ученичките си. В нейния багаж също нямаше вещи само от първа необходимост. Беше готова да се изправи и срещу дявола дори, за да защити торбата с личните си вещи. В нея имаше медальон със снимки на покойните й родители и философската книга, която баща й бе написал и публикувал малко преди смъртта си.

Тя изгаси фенера. Хана нададе тих писък, когато стълбището потъна в пълен мрак.

— Успокой се, скъпа — промърмори Конкордия. — Само след няколко секунди сме навън.

Тя плъзна старото резе и дръпна желязната дръжка. Трябваха й повече усилия, отколкото бе очаквала, за да отвори старата дъбова врата. Проблесна искрица светлина от пожара. В стълбището нахлу студен въздух, примесен с дим. Виковете на уплашените мъже, които се бореха с пламъците и се опитваха да ограничат пожара, ставаха все по-силни. Не видя никого между вратата и първата от няколкото стари бараки.

— Пътят е чист — заяви тя. — Да се махаме оттук.

Взе изгасения фенер и първа излезе навън. Момичетата се скупчиха зад нея като ято малки гъсета.

Пред тях се виеха адски жълти пламъци. В големия двор цареше пълен хаос. Конкордия видя няколко човека да тичат като обезумели насам-натам, чу, че викат нещо на останалите, но никой не се подчиняваше на заповедите. Двама мъже вадеха вода от кладенеца, но бе ясно, че малобройният персонал на замъка не е подготвен да се справи с подобно бедствие.

Конкордия бе поразена от това колко са големи щетите, причинени от пожара. Само преди няколко минути пламъците бяха високи — големи горящи езици, които се подаваха и лизваха зейналите дупки на изпотрошените прозорци.

Докато слязат по стълбите, огънят се превърна в истински ад, който бързо поглъщаше цялото ново крило на замъка.

— О, мили боже! — прошепна Теодора. — Никога няма да успеят да изгасят тези пламъци. Нищо чудно целият замък да изгори до основи.

— Не си представях, че формулата ще предизвика пожар с такива размери — рече Фийби със страхопочитание.

— Постигнахме целта си — да отвлечем вниманието на мъжете — заяви Конкордия. — Побързайте, момичета. Нямаме нито минута за губене.

Тя бързо тръгна напред. Пелерината и роклята й тежаха. Не само дългите поли и тежката материя й пречеха да тича. През последните седмици бе пришила специално направени джобове, в които беше скрила няколко малки предмета. Идеята й бе с откраднатите неща да се издържат, когато се скрият. Но в момента всеки един от тези предмети й тежеше като олово.

Момичетата вървяха плътно зад нея. Движеха се леко и свободно. Бяха с поли, зашити по средата, за да се получи нещо като панталон с много широки крачоли.

Минаха покрай редица хлътнали, заковани с дъски постройки в двора, в които някога бяха съхранявали зърното и провизиите на замъка.

След това завиха зад ъгъла покрай ковачницата. Конюшните се откроиха пред тях в тъмното.

Конкордия се бе съсредоточила върху следващия етап от плана, когато един едър мъж изникна от тъмните сенки на останките на много стара мелница и застана пред нея.

Имаше достатъчно светлина от пожара и луната, за да види едрото му лице. Разпозна Римптън, един от двамата мъже, пристигнали от Лондон по-рано през деня. Палтото му бе скъсано и прогорено. В едната си ръка държеше пистолет. Тя замръзна на място. Момичетата направиха същото, вероятно подсъзнателно повтаряха нейните действия.

— Я виж ти! Това не е ли учителката и красивите й ученички — рече Римптън. — Къде си мислите, че отивате?

Конкордия стисна здраво дръжката на фенера.

— Бягаме от пожара, тъпак такъв. Дръпни се от пътя ни, ако обичаш.

Той продължи да се взира в нея.

— Тръгнали сте към конюшните, нали?

— Те са най-отдалечената сграда от пожара. — Конкордия вложи в тона си цялата ненавист, която изпитваше към грубиянина.

Тя не хареса Римптън още щом го видя тази сутрин. Не можеше да не забележи похотливите му погледи към момичетата.

— Нещо ме будалкаш — каза той.

— Хана? — извика Конкордия, без да откъсва поглед от Римптън.

— Д-да, госпожице Глейд?

— Би ли рецитирала отговора на Араминта на изненадващото откровение на Локхарт от „Прекосяването на Шерууд“.

Грубото лице на Римптън се сгърчи от изненада и объркване.

— Какво, за бога…

Но Хана вече се бе „качила“ на въображаемата сцена. С цялото си сърце влезе в ролята на Араминта, героинята от любовния роман, който бе дочела миналата седмица.

Издаде сподавен вик на мъка и безнадеждност и се свлече на земята, изобразявайки припадък.

Удивен, Римптън завъртя голямата си глава и впери поглед в „припадналото“ момиче.

— Какво си мисли, че прави тази глупава малка кучка? До гуша ми дойде от тези глупости. Стига вече, достатъчно!

— Не съвсем — промърмори Конкордия.

Тя завъртя загасения фенер с всички сили. Тежката основа се стовари върху тила на Римптън. Стъклото изпука и се счупи.

Зашеметен, той падна на колене, но все още стискаше револвера в ръка.

„Само е зашеметен — каза си Конкордия, — не е в безсъзнание.“ С ужас видя, че той се опитва да се изправи на крака. Обезумяла от ужас, тя вдигна фенера и за втори път го стовари върху мъжа.

Римптън изстена и падна по лице. Повече не помръдна. Пистолетът изтрака на камъните. Имаше достатъчно светлина и Конкордия видя кръвта, която течеше от раната и образуваше локва около главата му.

Настъпи тишина. След това Хана неочаквано бързо скочи на крака и грабна торбата си. Тя и останалите момичета впериха поглед в Римптън, потресени от насилието, на което току-що станаха свидетели.

— Елате насам. — Конкордия се опитваше гласът й да е спокоен и уверен. Ръцете й трепереха, когато се наведе да вземе пистолета, който Римптън бе изпуснал. — Близо сме до конюшните. Хана, изпълнението ти бе направо впечатляващо.

— Благодаря, госпожице Глейд — механично отговори тя. Изглеждаше неспособна да откъсне поглед от падналия на земята Римптън. — Той… той мъртъв ли е?

— Изглежда мъртъв — прошепна Фийби.

— Така му се пада — рече Едуина с изненадваща злоба. — С приятелчето си, господин Бонър, отведоха госпожица Бартлет. Казахме ви, че са й сторили нещо ужасно. Всички твърдят, че се е върнала в Лондон с влак, но тя не би оставила новите си ръкавици.

— Насам, дами — извика ги Конкордия. Тя вече не се съмняваше в думите на момичетата за изчезването на предшественичката й в замъка. — Не се отдалечавайте от мен.

Строгите й нареждания сякаш изтръгнаха момичетата от шока при вида на притихналия Римптън. Те бързо се скупчиха зад нея.

Поведе ги през мрака. Много добре знаеше, че най-трудната част от плана тепърва им предстои. Нямаше да им бъде никак лесно да оседлаят конете в тази тъмница, въпреки че бе карала момичетата да упражняват това действие.

Крокър, мъжът, който отговаряше за конюшните, бе свил рамене и не бе обърнал почти никакво внимание, когато му каза, че трябва да позволи на момичетата да яздят редовно, защото ездата е част от часовете им по физическо възпитание. Нямаше подходящи дамски седла, но Крокър се поразтърси и успя да намери три изтъркани фермерски седла и юзди.

Единствените коне в земите на замъка бяха яките, търпеливи животни, които се използваха за транспорт до селото и за превозване на провизиите.

За щастие Едуина и Теодора бяха отгледани в богато имение. Бяха се научили да яздят от съвсем малки и бяха доста опитни.

Те служеха за инструкторки по езда на Фийби, Хана и Конкордия. Фийби и Хана бяха много млади и бързо схванаха основните умения.

Конкордия обаче се бе сблъскала с доста повече трудности. Съмняваше се, че някога ще се почувства добре на гърба на кон.

За нейно огромно облекчение не срещнаха никого по пътя към конюшните. Както се бе надявала, всички бяха заети да потушават пожара. Конете бяха уплашени. Конкордия чу, че тракат нетърпеливо с копита и цвилят неспокойно. Пожарът осветяваше главите на трите коня, които се обърнаха притеснени към входа. Ушите им бяха наострени. Въпреки че сградата не бе в непосредствена опасност от пожара, животните бяха усетили дима и бяха чули виковете на мъжете.

Конкордия отвори вратата на склада с конските атрибути, влезе вътре и вдигна една от лампите, които бе взела със себе си.

— Бързо, момичета — рече. — Нямаме и минутка за губене. Оставете торбите си на земята и се погрижете за конете.

Ученичките поставиха платнените си торби на пода и бързо взеха одеяла, седла и юзди.

Тя с облекчение забеляза, че безконечните упражнения бяха дали резултат. Оседлаването на конете вървеше гладко, без проблеми.

Едуина и Теодора бяха решили предварително коя кой кон ще язди. Близначките си избраха най-буйното от трите животни, една кобила, с обяснението, че имат най-голям опит и най-добре ще се справят с нея, ако се изнерви и разбеснее. Фийби и Хана щяха да яздят един по-спокоен скопен кон.

За Конкордия оставаше вторият скопен кон в конюшните, едро животно на име Блотчи. Едуина и Теодора бяха взели това решение, защото той беше с изключително спокоен нрав. Обикновено бе доста трудно човек да го накара да се движи малко по-бързо от ленив тръс. Най-голямото му предимство според близначките беше това, че на практика не се плашеше и не се стряскаше от почти нищо и нямаше опасност да хвърли Конкордия на земята.

Тя постави пистолета на Римптън на дървената пейка и взе юздите, опитвайки се да не показва уплахата и безпокойството си. Блотчи внимателно пъхна глава в кожените поводи и захапа металната част на юздите. Конят също нямаше търпение да се махне от конюшните.

— Благодаря ти, Блотчи — прошепна тя и намести юздите. — Моля те, бъди търпелив с мен. Знам, че не съм добър ездач. Но се нуждая от помощта ти тази вечер. Трябва да отведем момичетата далеч от това зловещо място.

Тя го изведе от конюшните и взе пистолета. Чу се леко шумолене на сено и скърцане на кожа. Едуина и Фийби се появиха от другите две конюшни, всяка от тях водеше коня си за поводите.

Трите коня вече бяха оседлани. Платнените торби бяха закачени за седлата на животните и завързани за по-сигурно.

— Качвайте се на конете — заповяда им Конкордия.

Заведоха конете до блокчетата, както многократно бяха репетирали. Едуина и Теодора се качиха на кобилата, Фийби и Хана скочиха на гърба на другия кон с уверена лекота.

Конкордия остана последна, без да отклонява вниманието си от входа на конюшните. Когато дойде и нейният ред, тя пъхна пистолета в един от джобовете на пелерината си и стъпи на блокчето.

— Оценявам търпението и разбирането ти, Блотчи.

Пъхна краката в шпорите и се качи на гърба на коня. Той тръгна с нетипично за него нетърпение. Тя хвана юздите с две ръце.

— Успокой се — каза тя. — Моля те.

На входа на конюшните светна фенер. На светлината му се очерта силуетът на едър мъж. В ръката му проблесна пистолет.

— Ето къде били красивите малки уличници — рече той. — Учителката им също. Така си и помислих, когато не ви открих в стаите ви. Предположих, че сте избягали.

Кръвта на Конкордия се вледени. Тя разпозна гласа. Беше на приятеля на Римптън, Бонър.

— Отдръпнете се, сър — каза, влагайки в думите си цялата смелост, която й беше останала. — Трябва да отведа момичетата на безопасно място.

— Млъквай, глупава жено. — Той замахна към нея с дръжката на пистолета. — Аз не съм тъпак. Ако бяхте избягали панически направо от леглата си, щяхте да сте по нощници. А вие сте облечени като за разходка в парка. Знам много добре какво става тук. Опитваш се да откраднеш момичетата, нали?

— Опитваме се да отидем на безопасно място — студено отвърна Конкордия. — Аз нося отговорност за ученичките си.

— Сигурен съм, че си разбрала колко ценни са малките, нали така? Помислила си си, че можеш да извлечеш полза от тях само за себе си, а?

— Нямам представа за какво говорите, сър?

Тя внимателно премести юздите в лявата си ръка и докосна джоба, в който бе скрила пистолета на Римптън. Неспособна да измисли друга стратегия, тя накара Блотчи бавно да тръгне напред.

— Трябва да си пълна глупачка, ако си мислиш, че можеш да крадеш от Ларкин и да ти се размине — с отвращение изсъска Бонър. — Ти си мъртва.

Тя плъзна свободната си ръка в джоба на пелерината си и стисна здраво пистолета.

— Сър, говорите пълни безсмислици. Аз съм отговорна за ученичките и трябва да ги отведа далеч от тук. Пламъците се разпространяват много бързо, в случай че не сте забелязали.

— Забелязах и колкото повече мисля за това, толкова повече се убеждавам, че пожарът не е избухнал случайно. — Той най-после забеляза, че Блотчи върви право към него. — Стой на място.

— Излагате момичетата на голяма опасност. Ако наистина са толкова ценни, колкото твърдите, въпросният Ларкин, когото споменахте преди малко, няма да бъде доволен, когато разбере, че ги грози опасност.

— Ако не спреш да бръщолевиш глупости, ще те убия още сега — предупреди я той.

Блотчи внезапно свърна наляво. Конкордия не разбра дали му бе дала погрешен сигнал, понеже не умееше да борави с юздите, или просто среднощната суматоха го беше изнервила и той бе решил да прави каквото си поиска.

Причината нямаше никакво значение, важното бе, че щеше да й се наложи да пусне пистолета в джоба си, за да обуздае коня и да запази равновесие. Блотчи реагира на рязкото дръпване на юздите, като се завъртя в кръг и размята глава.

— Обуздай проклетия кон — заповяда й Бонър и бързо отскочи встрани.

Стана й ясно, че той разбира от коне още по-малко и от нея. Явно Бонър бе роден и отрасъл в града. Само богаташите можеха да си позволят да имат частна конюшня в града. Останалите хора или вървяха пеша, или си наемаха карета, когато им се налагаше да пътуват. Злодеят бе облечен със скъпи дрехи, но грубият му език го издаваше. Произхождаше от улицата, не от висшето общество. Едва ли някога бе яздил кон през живота си.

— Внимавай с оръжието — каза тя, борейки се с юздите. — Ако стреляш, конете ще се изплашат и ще побегнат. Ще хукнат към входа и ще стъпчат всичко по пътя си.

Мъжът погледна трите коня. Чак сега осъзна, че само той е между животните и входа. Изгаси фенера и уплашено отстъпи назад.

— Укротете конете.

— Правим каквото можем, но се опасявам, че ги притесняваш и ги плашиш.

Тя дръпна юздите и Блотчи се завъртя в кръг. През това време бръкна в джоба си, грабна револвера и го извади. Надяваше се да успее да изненада мъжа и се молеше да се задържи върху гърба на коня, ако Блотчи се стресне, когато пистолетът гръмне. Докато правеше пълен кръг, тя стискаше пистолета. Преди да спре на едно място, за да се прицели и да стреля, от сянката на входа се появи тъмна мъжка фигура. Промъкна се безшумно зад Бонър и направи две резки, отсечени движения с ръцете си.

Злодеят потрепери, сякаш го е ударил ток. Строполи се на земята. Настъпи мъртвешка тишина. Конкордия и момичетата бяха вперили погледи в непознатия. Той тръгна към Конкордия.

— Сигурно вие сте учителката — рече той.

Тя чак сега се усети, че все още държи оръжието в ръка.

— Кой сте вие? — попита. — Какво искате?

Той не спря. Когато мина през осветеното от фенера място, Конкордия видя, че е облечен в черно. Светлината проблесна за миг върху черната му коса и суровите черти на лицето му. Преди да е успяла да го огледа по-добре, той се отмести и отново се скри в тъмното.

— Предлагам да обсъдим този въпрос, когато отидем на по-безопасно място — каза той. — Освен ако нямате някакви възражения?

Той току-що бе повалил мъжа от Лондон с един-единствен удар. Това със сигурност означаваше, че не е човек на Ларкин. Конкордия изведнъж се сети за една стара поговорка: „Врагът на моя враг е мой приятел“.

Тази вечер си бе намерила приятел в лицето на този непознат мъж.

— Абсолютно никакви възражения, сър. — Тя прибра пистолета в джоба си.

— Олекна ми. — Той погледна ученичките. — Тези млади дами яздят ли добре?

— Всички до една са много опитни на седлото — увери го тя, не без нотка гордост.

Той хвана юздите на Блотчи и го укроти.

— Това е първата добра новина тази вечер, която иначе бе направо кошмарна.

Той развърза торбата, която тя внимателно бе завързала отзад на седлото.

— Торбата е моя — бързо каза тя. — Не мога да тръгна без нея.

— Тогава предлагам да си я носите сама.

Тя пъхна торбата под мишница и грабна юздите с другата. Нечия силна ръка я хвана за глезена. Стресна се и погледна надолу.

— Какво си мислите, че правите, сър?

Веднага й стана ясно, че той няма намерение да се възползва от нея. Вместо това той махна крака й от стремето, пъхна върховете на собствените си ботуши и плавно се качи зад нея. Взе юздите от ръката на Конкордия и пришпори Блотчи да настигне другите коне.

— Моля ви, дайте ми юздите, дами — рече той. — Димът навън стана доста гъст. Ще ни прикрие, но пък лесно можем да се изгубим, ако се разделим.

Едуина и Фийби му дадоха юздите без никакво възражение.

— И така, тръгваме — заяви той.

Непознатият направи нещо с коленете си и конят веднага тръгна.

Бързината, с която Блотчи хукна напред, изненада Конкордия. Тя едва не изпусна торбата, когато посегна да се хване за предната част на седлото.

— Ученичките ми са отлични ездачки, сър — каза тя така, сякаш всеки момент ще се задуши. — Но за съжаление аз съм невежа в тази област.

— В такъв случай ви предлагам да се хванете много здраво. Създадохте ми достатъчно проблеми за тази вечер. Ако паднете, няма да спра, за да се качите пак.

Нещо й подсказа, че не се шегува. Тя здраво стисна седлото.

Под прикритието на мрака, гъстия дим и шума, който издаваха адските пламъци, примесени с виковете на обърканите мъже, те излязоха в галоп от конюшните и се отправиха към южната порта.

Конкордия никога нямаше да забрави две неща, които се бяха случили тази вечер: невероятното бучене на пожара, докато поглъщаше замъка, и силното тяло на непознатия, притиснато към нейното, докато яздеха към безопасно място.