Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ванза (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lie by Moonlight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 59 гласа)

Информация

Сканиране
bobych (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Аманда Куик. Излъжи ме нежно

Американска. Първо издание

ИК „Плеяда“, София, 2011

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-409-311-2

История

  1. — Добавяне

Тридесет и първа глава

Конкордия оправи ръкавицата си и погледна Амброуз през черния воал, който скриваше лицето й. В нея бушуваха най-различни чувства. Не знаеше дали е объркана, ядосана или потисната. Реши, че гневът надделява над всички останали. Това й се стори най-безопасното поведение.

— Не мога да повярвам, че си позволил разговорът в библиотеката тази сутрин да стане толкова оскърбителен — започна тя. — Нима не знаеш, че когато човек си има работа с млади хора, трябва да бъде много внимателен и да контролира ситуацията през цялото време?

Амброуз я погледна от отсрещната седалка на файтона. Беше си сложил бакенбарди, мустаци и очила. В комбинация със старомодното сако с подплънки на корема, колосана висока яка и старомодно скроени панталони той изглеждаше точно като доверен човек, който изобщо не се интересува от модните тенденции.

— За съжаление трябва да призная, че опитът ми с хора, особено с млади дами на тази крехка възраст, е доста по-ограничен от твоя — отговори той.

Не знаеше дали се шегува с нея, или говори сериозно. Знаеше със сигурност обаче, че се забавлява на неин гръб, помисли си тя.

Пътуваха към дома на госпожа Хокстън. За пръв път беше насаме с Амброуз след злополучната среща в библиотеката преди закуска. Беше убедена, че вече е съвсем спокойна, но нервите й бяха опънати до скъсване.

— Наистина, защо им напълни главите с тази идея?

— Каква беше тази идея? — попита той.

— Не се опитвай да ми се правиш на невинен. Знаеш много добре, че говоря за онази изключително лоша шега, която си направи в библиотеката.

— Не си спомням тази сутрин да съм се шегувал.

Дръзкото му и нахално отричане на истината преля чашата. Тя изгуби и малкото търпение, което й беше останало.

— Говоря за нелепите ти забележки за това как би трябвало да се държат една дама и един господин след… след… — Бе принудена да ръкомаха, от което се почувства много неудобно. Когато осъзна какво прави, бързо скръсти ръце. — Много добре знаеш за какво говоря.

— След една много страстна нощ, която е оставила въпросния джентълмен толкова очарован, пленен и влюбен, че на другия ден му е трудно да разсъждава трезво?

— Всеки мъж, който използва думи като очарован, пленен и влюбен в едно изречение, мисли изключително трезво и ясно.

Той се отпусна назад.

— Мислех си, че именно ти ще оцениш най-добре колко умело се справих с твоите ученички.

— Смяташ, че идеята аз да сторя онова, което е редно ти да направиш, е пример за умело справяне ли?

— Ами трябва да признаеш, че ако не друго, то поне е нестандартен начин за справяне със ситуацията.

Тя въздъхна.

— Ти си невъзможен.

Настана кратка тишина.

— Нима предпочиташ нестандартния подход? Трябваше ли сутринта да ти предложа брак?

— Щях да откажа. Не бих се омъжила по принуда. Брак, сключен заради старомодната идея за чест, неминуемо ще завърши с доживотна присъда и за двама ни.

— Предполагам, че родителите ти са ти внушили това, нали?

Тя не можеше да отговори на тази забележка. Беше самата истина. Колко често бе чувала родителите й да защитават точно тази идея? Наистина, тя бе израсла с този съвет.

— Опасяваш се, че ако сключиш брак по тези причини, ще бъде нещо като предателство спрямо паметта на родителите ти и спрямо всичко, на което са те учили, нали? — тихо попита Амброуз.

Тя се съвзе и вдигна брадичката си.

— Не бих осъдила и двама ни на нещастен брак.

— Значи си сигурна, че ще бъдем нещастни заедно?

Устата й пресъхна.

За щастие точно в този момент файтонът спря. Амброуз се пресегна към дръжката на вратата.

— Имайки предвид колко си чувствителна на тази тема — каза той, — май оставаме с моя оригинален, модерен и нестандартен подход.

— Моля, не те разбирам?

— Както вече казах тази сутрин пред ученичките ти, ще оставя нещата в твоите ръце. Ако решиш да поискаш ръката ми, знаеш къде да ме намериш.

* * *

Знаеше, че беше прекалил с последната забележка и че съвсем скоро ще се разкайва за това.

Цяла сутрин Конкордия сякаш вървеше по някакво вътрешно въже, направено от опънатите й нерви. Явно бе сбъркал, като повдигна въпроса за брака.

Но какво можеше да стори, след като Фийби, Хана, Едуина и Теодора го притиснаха в ъгъла?

В онзи момент му се стори направо брилянтен начин да се измъкне от тази конфузна ситуация. Знаеше много добре, че ако помоли Конкордия да се омъжи за него, щеше да откаже. От друга страна, бе наясно, че нямаше да понесе отказа й.

Прехвърляйки отговорността върху нейните плещи, той се бе опитал да извади и двамата от потенциалното тресавище.

Това показваше, че въпреки че наблягаше на самоконтрола, хладнокръвието и способността да се разсъждава логично, това, което бе научил от Ванза, невинаги вършеше работа. Не бе използвал и мъдростта, натрупана от две поколения от рода Колтън. Но пък въпреки престъпния си начин на живот баща му и дядо му бяха безнадеждни романтици. Очевидно това бе фамилна черта.

* * *

Той се съгласи да разговаря с госпожа Хокстън. Това бе отлично извинение да не мисли непрекъснато за сложните отношения с Конкордия.

Вратата беше отворена от внушителен иконом, който след кратък разговор с господарката си ги заведе в доста претрупана с мебели всекидневна.

Вътрешният дизайнер на госпожа Хокстън явно е искал да вплете всички модерни елементи. Резултатът бе мрачен калейдоскоп от цветове, десени и тъкани.

Тъмнолилавите завеси падаха върху килим на огромни цветя в синьо, лилаво и кремаво. На тапетите бяха изобразени огромни розови цветя на червено-кафяв фон. Всяка мебел бе тапицирана с огромни розови цветове на червеникавокафяв фон. В тъмните ъгли на помещението бяха сложени огромни делви с изкуствени цветя.

Картини в рамки висяха по стените.

Конкордия седна на един от тапицираните с кадифе столове.

— Благодаря ви, че се съгласихте да ни приемете още днес, госпожо Хокстън. Много мило от ваша страна.

Амброуз беше впечатлен от това, колко лесно влезе тя в ролята си. Ако не я познаваше добре, щеше да си помисли, че наистина е тази, за която се представя — богата вдовица от висшето общество.

— Няма нищо, госпожо Нетълтън. — На кръглото лице на госпожа Хокстън грейна очарователна усмивка. — Приятелите на лейди Честъртън са добре дошли в този дом.

Познанството му с богатата графиня Честъртън беше доста пресилена. Всъщност Амброуз я измисли преди няколко минути, когато написа името на дамата на визитната картичка, която подаде на иконома.

Слуховете, които бе дочул в клуба, че госпожа Хокстън има големи амбиции да се изкачи по социалната стълбица, се бяха оказали верни. Не бе устояла на изкушението да посрещне в дома си „близка приятелка“ на лейди Честъртън.

— Това е довереният ми човек. — Конкордия небрежно посочи Амброуз. — Не е нужно да му обръщате внимание. Доведох го, за да си води бележки. Той се занимава с всички скучни и отегчителни подробности, свързани с финансовите ми дела.

— Много добре ви разбирам. — Госпожа Хокстън хвърли бегъл поглед на Амброуз и незабавно забрави за него. С нетърпение и вълнение се обърна към Конкордия: — Какво ви каза лейди Честъртън за мен?

— Синтия ми даде вашето име и ме увери, че можете да ме посъветвате, защото искам да основа благотворително училище. — Конкордия прие чаша чай от прислужницата. — Спомена, че се занимавате с подобен благотворителен проект, и то доста успешно.

Прислужницата дискретно излезе, затваряйки вратата на всекидневната. Амброуз разбра, че никой няма да му предложи чай, така че взе малкия бележник и молива, които носеше, и направи всичко възможно да потъне в тапицерията на цветя на стола, на който седеше.

— Лейди Честъртън, искам да кажа Синтия, знае за благотворителната дейност, която развивам? — Госпожа Хокстън едва сдържаше гордостта и радостта си. — Не знаех.

— Да, разбира се — увери я посетителката. — Тя е чула за добрата и благородна работа, която вършите в девическо училище „Уинслоу“.

Домакинята кимна щастливо.

— Разбирам.

— Покойният ми съпруг ми остави доста пари — обясни Конкордия. — Най-голямото ми желание е да използвам част от тях за осиротели момичета. Но не съм сигурна как става, какво трябва да направя. Надявам се да дадете някои практически указания.

Госпожа Хокстън направо беше стъписана.

— Какви практически указания?

— Ами например колко време трябва да посвети човек на управлението на благотворително училище?

— О, разбирам какво имате предвид. — Госпожа Хокстън грейна. — Няма нужда да се притеснявате за това. Намирам, че да си спонсор на благотворително училище не изисква големи усилия. Раздавам подаръци на момичетата за Коледа, позволявам им да изразят благодарността си и това е, уверявам ви. Един доста скучен следобед в годината е всичко, което се изисква от вас.

— Не разбирам — рече Конкордия. — Ами наемането на персонала?

— Оставяме тези неща в ръцете на директорката на училището, разбира се.

— А нея кой назначава?

Госпожа Хокстън веднага се смути и притесни. След това чертите на лицето й се проясниха.

— В този случай не бе необходимо да назначавам когото и да било. Девическо училище „Уинслоу“ беше основано, когато реших да го подпомагам финансово. Госпожица Прат беше директорка тогава и нямаше причина да я уволнявам. Всъщност имах всички основания да я оставя на работа. Тя е отличен администратор. Следи много зорко разходите. Нито едно пени не се прахосва.

— Какво се е случило с предишния спонсор на училището?

— Почина. Наследниците не пожелаха да продължат да подпомагат училището. Точно тогава си търсех благотворителен проект. Нещата си дойдоха на мястото.

Конкордия отпи от чая.

— Как разбрахте, че училището се нуждае от спонсор?

— Много просто. Добрият ми приятел господин Тримли разбрал и ме посъветва да си помисля и аз да стана спонсор.

Конкордия замръзна на място. Лицето й не се виждаше през плътния воал, но Амброуз знаеше, че внимателно наблюдава госпожа Хокстън.

Той правеше същото, но много предпазливо.

— Мисля, че нямам честта да познавам господин Тримли — изрече тихо Конкордия.

— Той е очарователен, много елегантен джентълмен — отвърна госпожа Хокстън. — Изцяло разчитам на него, когато става дума за мода и вкус.

— Чудесно. Как се запознахте с него?

— Бяхме представени един на друг на соаре у Дънингтън миналата година. — Госпожа Хокстън любезно попита: — Предполагам, че и вие сте присъствали, госпожо Нетълтън. Въпреки че не си спомням да съм ви забелязала. Но пък тогава имаше толкова много хора, нали?

„По дяволите!“ — каза си Амброуз. Не бе подготвил Конкордия за подобен въпрос.

— Тогава не водех особено активен социален живот — спокойно обясни Конкордия. — Съпругът ми беше вече много болен. Смятах, че мястото ми е до него.

Амброуз направо й се възхити. Дамата се съвзе много бързо.

— Да, разбира се — веднага се съгласи госпожа Хокстън. — Простете ми. Не се съобразих. Е, както казах, запознах се с господин Тримли точно на това соаре. Разбираме се прекрасно.

— Сигурно често се виждате с него?

— Да. Ще ме придружава на бала на Гришам утре вечер — гордо се усмихна тя. — Предполагам, че и вие сте получили покана?

— Да, разбира се. За съжаление все още не се чувствам готова да присъствам на подобни събития.

— Разбирам.

Гостенката много внимателно остави чашата в чинийката.

— Предполагам, че сте наели доверен човек, който да се грижи за бизнес делата на благотворителното училище, за което се грижите финансово?

— Господин Тримли се грижи за тези неща. Аз не се занимавам с нищо. Както вече ви казах, намирам, че да се занимава човек с добра кауза, не представлява никакъв проблем.

— Струва ми се, че този господин Тримли е доста полезен човек — заключи Конкордия.

— Не знам какво бих правила без него — отговори домакинята.

* * *

Малко по-късно, много горда от представянето си, Конкордия позволи на Амброуз да я хване за ръка и да й помогне да слезе по стълбите пред входната врата на къщата на госпожа Хокстън.

Те се обърнаха и тръгнаха към ъгъла.

— Май ти беше много забавно, а? — иронично отбеляза той.

Тя се съсредоточи върху това да си придаде сдържано аристократично достойнство.

— Какво искаш да кажеш? Мисля, че се справих невероятно добре с ролята си.

— Така е. Всъщност останах с впечатлението, че доста ти хареса да играеш ролята на високомерна господарка на моя простичък доверен човек.

— Ако това ще те утеши, и ти изигра отлично ролята си. Наистина, мисля, че за първи път виждам доверен човек, който толкова много да прилича на доверен човек.

— Благодаря ти. — Той спря един минаващ файтон. — С годините станах истински експерт в това да се сливам с тапетите на стената.

Тя се усмихна и му подаде ръката си, за да й помогне да се качи във файтона.

— Притежаваш изумителни умения, Амброуз.

— Ти също, Конкордия. — Той затвори вратата и се настани на седалката срещу нея. — Възхищението ми към учителската професия нараства с всеки изминал ден.

— Е? — Тя го погледна през воала. — Предполагам, че следващата стъпка е да научим нещо повече за този тайнствен господин Тримли?

— И аз така мисля, да. — Амброуз погледна навън през прозореца. — Изглежда е важна фигура. Може да се окаже, че именно той е бизнес партньорът на Ларкин.

— Мисля, че госпожа Хокстън не е сред заговорниците. Очевидно гледа на благотворителното училище просто като на средство да се издигне в очите на висшето общество.

— Съгласен съм с теб — каза той. — Предполагам, че добрият й приятел господин Тримли я манипулира. Със сигурност не е първият случай, в който мошеник се е лепнал за богата жена от висшето общество и я използва за свои собствени цели. Изглежда е успял да убеди и Едит Прат да стане съучастничка в този пъклен план.

Конкордия се смръщи от отвращение.

— Предполагам, че за да си осигури нейната помощ, е трябвало да плати солиден подкуп.

— Добре си я преценила.

— Как смяташ да откриеш Тримли? — полюбопитства тя. — Ще наблюдаваш къщата на госпожа Хокстън ли?

— Това е един от начините — отговори той. — Но предполагам, че ще загубя доста време. Има и по-лесен начин.

— И какъв е той?

— Госпожа Хокстън спомена, че Тримли ще я придружи утре вечер на бала у семейство Гришам. И аз ще присъствам на него. Ще има много хора. Би трябвало да разпозная Тримли без особени проблеми.

Тя го погледна изненадана.

— Шегуваш се.

Той смръщи вежди.

— Защо казваш това?

— Сигурно не говориш сериозно, че ще отидеш на светски бал.

— Защо не?

— Първо, има малък проблем с поканата.

— Лесно ще се сдобия с покана, ако се наложи. Но поне засега не виждам необходимост да си правя този труд. На соаретата на лейди Гришам винаги има много хора. Никой няма да забележи един човек в повече.

— Искам да дойда с теб — каза тя. — Бих могла да ти помогна да наблюдаваш хората.

Той й хвърли замислен поглед.

Тя поклати глава.

— Знаех си, че е невъзможно, но ти благодаря, че поне се замисли над идеята ми.

— Не виждам защо да не дойдеш с мен. Като жена може би ще успееш да научиш неща, които аз не бих научил.

— Има обаче един малък проблем. Нямам подходяща рокля за случая — напомни му тя. — Роклите, които поръча на шивачката, са много хубави, но нито една не е подходяща за бал.

— Роклята няма да е проблем.

— Сигурен ли си?

Той се усмихна.

— Напълно.

— Звучи доста вълнуващо. Никога не съм ходила на бал. Ще бъда като Пепеляшка.

— Винаги съм казвал, че баловете изобщо не приличат на тези от приказките. — Амброуз опъна краката си и скръсти ръце. — Исках да ти кажа нещо друго. Внимателно прегледах тефтерчето, което намерих в бюрото на Кътбърт. Мисля, че е нещо като счетоводна книга.

— За какви сметки става дума. Има ли връзка с благотворителното училище?

— Не. Мисля, че си е водил сметки за загубите, които е претърпял на комар. — Амброуз замълча. — Очевидно Кътбърт не е имал късмет. Когато е умрял, е дължал на някого голяма сума пари.

— Александър Ларкин?

— Мисля, че случаят е точно такъв, да.

Тя се замисли за момент.

— Смяташ ли, че Ларкин и Тримли са използвали дълговете му, за да го принудят да вземе участие в престъпните им планове?

— Много е вероятно.

Тя потръпна.

— И сега Кътбърт е мъртъв.

— Хората, които имат вземане-даване с Александър Ларкин, често свършват по този начин. Но в миналото повечето му жертви са били други престъпници и злодеи или членове на по-нисша класа. Спокойно можем да кажем, че са били от онези престъпления, които не правят сензация в пресата. Нито пък мотивират силите на закона да водят задълбочено разследване. Но сега Ларкин и новият му съдружник изглежда са готови да поемат повече риск.

— Разбирам какво искаш да кажеш. Последните убийства са на учителка, собственичка на агенция, която предлага учителки на девически училища, и доверен човек.

— Нито един от тях не се е движел във висшето общество, разбира се, но всички са смятани за уважавани хора. За разлика от случая със сестрата на моята клиентка, подобни убийства правят впечатление.

— Но само когато труповете са открити — напомни му Конкордия. — Госпожица Бартлет просто изчезна. Госпожа Джарвис се предполага, че се е самоубила. А тялото на Кътбърт все още не се е появило.

— Така е. И въпреки това, хрумна ми, че Ларкин и съдружникът му трябва да смятат ученичките ти за изключително ценни.