Аманда Куик
Излъжи ме нежно (21)

Двадесет и първа глава

Той се настани зад бюрото си и погледна Хана, Фийби, Едуина и Теодора. Те бяха седнали срещу него. Любопитство, нетърпение и безпокойство бяха изписани на лицата им.

Конкордия се бе настанила в едно кресло близо до прозореца. За разлика от момичетата тя беше сериозна и доста притеснена. Той знаеше, че тя се тревожи, че въпросите му ще накарат момичетата да си спомнят някои от най-ужасните моменти от краткия им живот. И на него не му бе приятно това, но не виждаше друг начин.

Трябваха му отговори, а Фийби, Хана, Едуина и Теодора по всяка вероятност знаеха много повече, отколкото самите те осъзнаваха.

— Госпожица Глейд каза, че имате нужда от помощта ни за разследването — рече Теодора.

— Много ще се радваме, ако можем да ви бъдем полезни — увери го Едуина.

— Това означава ли, че сме нещо като помощник-детективи? — попита Фийби нетърпеливо. Зад стъклата на очилата очите й искряха от ентусиазъм.

— Тъкмо това означава — отвърна Амброуз.

— Колко вълнуващо — прошепна Хана. — Точно като в някой роман.

Конкордия се усмихна за първи път, откакто се бяха събрали в библиотеката.

— Така е, Хана. Вие четирите сте част от доста загадъчна история. Опитваме се да установим самоличността на злодея в тази „пиеса“.

— Какво искате да знаете? — попита Фийби.

Той я погледна.

— Като за начало, Фийби, имаме основателна причина да смятаме, че леля ти Уинифред Лейланд може да е жива и те търси.

— Леля Уинифред ли? — Тя го погледна стъписана. — Жива ли е? Но чичо Уилбърт каза, че е починала от треска.

Амброуз погледна датата на писмото пред себе си.

— Поне преди малко повече от два месеца е била жива и е живеела в Хай Хорнби.

— Там се намира домът й — прошепна момичето. — От дълги години живее там. Но защо чичо Уилбърт и леля Милдред ми казаха, че е мъртва? — Лицето й пребледня.

Конкордия стана от фотьойла и много бързо отиде при Фийби. Прегърна я през треперещите рамене.

— Всичко е наред, скъпа — тихо каза тя. — Обещавам ти, че ако леля ти наистина е жива, ще я открием.

Фийби подсмръкна няколко пъти и погледна учителката.

— Не разбирам, госпожице Глейд.

— Все още никой от нас не разбира — обади се Амброуз. — Но ще разкрием всичко. От писмото на леля ти се подразбира, че са й казали, че си се удавила при инцидент с лодка. Имаш ли някаква представа откъде и как се е появила тази история?

Момичето поклати глава.

— Татко ме вземаше да караме лодка по реката. Научи ме да плувам. Но не съм се качвала на лодка откакто той се разболя и почина.

Амброуз погледна момичетата:

— Знам, че това ще е болезнено за всички ви. Но искам всяка една от вас да си припомни момента, когато сте били оставени в „Уинслоу“. Искам да ми кажете имената и адресите на роднините, които са ви предали на Едит Прат.

Молбата изглежда обърка момичетата.

— Чичо не ме заведе в пансиона — каза Фийби.

Конкордия се намръщи.

— Искаш да кажеш, че те е изпратил сама с влака?

— Не — отговори тя. — Чичо Уилбърт ме заведе в един хан. Там ни чакаше един господин с частен файтон. Казаха ми да се кача във файтона и че мъжът ще ме придружи до новия ми дом. Пътувахме доста дълго.

Очите на Хана се напълниха със сълзи.

— С мен се случи същото. Леля ме предаде на един непознат, който ме отведе с частен файтон. Оттогава не съм я виждала.

— И ние по този начин напуснахме дома си — обади се Едуина. — Нали, Теодора?

Теодора кимна и взе една кърпичка.

— Мили боже! — Конкордия коленичи пред момичетата и хвана ръцете им. — Никога не сте споменавали, че сте пристигнали в „Уинслоу“, придружени от непознат мъж. Сигурно сте били ужасени. Той… нарани ли ви по някакъв начин?

— Не — сви рамене Едуина. — Не беше груб или нелюбезен. Доколкото си спомням, по време на пътуването не каза почти нищо. Нали, Теодора?

— През по-голямата част от времето четеше вестници — съгласи се тя.

— Господинът, който ме придружи до „Уинслоу“, не ми обръщаше внимание през по-голямата част от пътуването — обади се Хана. — Не се страхувах от него, а само от това къде отиваме.

Фийби кимна в знак на съгласие.

— Нищо лошо не ми направи, госпожице Глейд, наистина.

Конкордия леко им се усмихна.

— Камък ми падна от сърцето, сега вече съм спокойна.

Амброуз ги погледна.

— Господинът, който ви съпроводи до училището, представи ли ви се?

И четирите момичета решително поклатиха глави.

— Можете ли да ми го опишете? — попита ги той.

Едуина погледна Теодора.

— Приличаше ми на господин Филипс.

Теодора бързо кимна.

— Да, така е.

Амброуз взе една химикалка и бръкна за лист хартия.

— Кой е господин Филипс?

— Довереният човек на татко — обясни Едуина. — Той се пенсионира малко преди татко да почине.

— И господинът, който ме заведе в училището, се държеше като доверен човек — рече Хана.

Тя се сви, отпусна брадичката, погледна косо и се престори, че чете нещо в ръката си.

— Да, точно така седеше във файтона през цялото време — обясни Фийби.

Амброуз срещна въпросителния поглед на Конкордия и поклати глава.

— Не е Ларкин — тихо каза той. — Може да е съдружникът му.

Конкордия се обърна отново към Теодора:

— Страхотна художничка си, скъпа. Можеш ли да нарисуваш онзи човек?

Всички погледнаха първо нея, а после Теодора. Амброуз осъзна, че е много напрегнат.

— Мога да опитам — тихо отвърна Теодора. — Но оттогава минаха няколко месеца. Няма да мога много точно да си спомня чертите на лицето му.

— Всички го видяхме — напомни й Фийби. — Може би, ако започнеш да го рисуваш, бихме могли и ние да добавим някои детайли и да излезе полезен портрет.

— Чудесна идея, Фийби. — Амброуз се надигна. — Ела и седни тук, на бюрото ми, Теодора. Ще донеса още хартия.

— Ще ми е от полза, ако Хана пак покаже начина, по който седеше той на седалката във файтона — каза Теодора, сядайки на стола на Амброуз.

Момичето веднага повдигна рамене. Амброуз бе впечатлен от преобразяването й. От прекрасна млада дама тя за миг се превърна в прегърбен господин на средна възраст с лошо зрение.

— Беше започнал да оплешивява — каза Теодора, вземайки един молив. — Спомням си това много ясно.

— А малкото коса, която имаше, беше прошарена — добави Едуина. Тя смръщи нос. — Костюмът и обувките му изглеждаха доста евтини.

Момичетата се скупчиха около Теодора.

— Мустаци и бакенбарди — добави Фийби. — А и не забравяй очилата.

* * *

Един час по-късно Амброуз и Конкордия отново бяха сами в библиотеката. Стояха един до друг пред бюрото и гледаха портрета, който Теодора бе нарисувала.

— Наистина прилича на не особено проспериращ доверен човек, нали? — попита Амброуз, разглеждайки внимателно рисунката. — Момичетата бяха прави.

— Казах ти, че са много наблюдателни. — Тя също внимателно разглеждаше рисунката. — Смяташ ли, че това е загадъчният съдружник на Ларкин?

— Не. Според мен е много по-вероятно, той да е точно това, което момичетата смятат, че е, доверен човек.

— Защо мислиш така?

Той се облегна на ръба на бюрото.

— От самото начало тази работа изглеждаше доста объркана. Замесени са прекалено много хора. Наети са учители. Платено е на роднините, за да предадат нежеланите млади момичета. Осигурени са файтони, за да се избегне пътуването с влак. Списъкът с подробности трябва да е бил много дълъг.

— Разбирам какво искаш да кажеш. Хора като Ларкин и неговия съдружник не биха си направили труда за всички тези комбинации. Щяха да наемат хора, които да се занимават с подробностите.

Амброуз разпери ръце.

— Кой би могъл да се справи по-добре с тази задача от един истински доверен човек?

— Мислиш си за Х. Кътбърт от дневника на Прат, нали? Онзи, на когото е изпратила сметка за четири чифта ръкавици и четири бонета.

Амброуз отново се загледа в портрета.

— Мисля днес следобед да отида до Дорчестър стрийт.

— Отлична идея. Ще дойда с теб.

— Конкордия…

— Който и да е този Кътбърт, изглежда, че е замесен в отвличането на моите момичета. Идвам с теб, Амброуз.