Томас Харис
Червения дракон (9)

ДЕВЕТА ГЛАВА

На хиляда и сто километра югозападно от психиатричната клиника на доктор Чилтън в Балтимор Франсис Долархайд очакваше своя хамбургер в кафенето на лабораторията за проявяване на филми „Гейтуей“ в Сейнт Луи, щата Мисури. Над предястията върху отопляемата маса се виеше пара. Седеше до касовия апарат и отпиваше кафе от картонена чаша.

В заведението влезе млада червенокоса жена в бяла престилка и се спря пред автомата за шоколадови десерти. Хвърли поглед към гърба на Франсис Долархайд и сви устни. Накрая се престраши, приближи се до него и попита:

— Господин Д.?

Долархайд се обърна. На носа му както винаги бяха кацнали очилата с червени стъкла, които сваляше само в тъмната стаичка. Жената не отместваше поглед от мястото, където очилата опираха в носа.

— Бихте ли дошли за минутка да седнете при мен? Искам да ви кажа нещо.

— Какво можете да ми кажете, Айлин?

— Че искрено съжалявам. Когато се напие, Боб винаги се прави на шут. Не искаше да ви обиди. Моля ви, елате да седнем заедно. Само за минутка…

— Ъхъм. — Долархайд избягваше да казва „да“ и „добре“, тъй като изпитваше трудност при произнасянето на звука „д“.

Седнаха на празна маса и жената смутено замачка някаква книжна салфетка.

— Всички се забавляваха чудесно и наистина се зарадваха, че дойдохте — започна тя. — Бяхме и малко изненадани, разбира се. Знаете го Боб — вечно имитира някого… Би трябвало да работи в радиото. Сипеше вицове на различни диалекти, после взе да говори като негър. Когато започна да имитира онзи изговор, съвсем нямаше намерение да ви обиди. Беше твърде пиян, за да държи сметка за присъстващите.

— Всички се смееха, а после изведнъж… спряха да се смеят…

— Точно тогава Боб се осъзна.

— Но продължи, нали?

— Е, да. — Жената най-сетне успя да задържи погледа си върху червените стъкла на очилата. — Когато му направих забележка по-късно, той си призна, че е усетил гафа, но се опитал да обърне всичко на майтап. Сигурно забелязахте как се изчерви.

— Той ме покани… Покани ме да пеем в дует.

— Просто се опита да ви прегърне през рамото. Искаше да обърне всичко на смях, господин Д.

— Смях се до припадък, Айлин.

— Боб се чувства ужасно.

— Не искам да се чувства ужасно, можете да му го кажете. Няма да се отрази на работата ни тук, в лабораторията. Господи, ако притежавах неговия талант, сигурно по цял ден щях да си правя майтап. Скоро пак ще се съберем и тогава той ще разбере, че не му се сърдя.

— Чудесно, господин Д. Знаете ли, под целия си маймунджилък той е един много чувствителен човек.

— Не се и съмнявам. Вероятно е и нежен. — Последната дума прозвуча неразбрано, тъй като Долархайд бе покрил устата си с шепа. Когато седеше в компания, кокалчето на показалеца му неизменно прикриваше основата на носа му.

— Моля?

— Мисля, че сте много лоялна към него, Айлин.

— Така е. Обикновено не пие, позволява си по някоя глътка само в почивните дни. Жена му постоянно звъни в службата и го тормози. Ние жените усещаме тези неща. — Тя потупа Долархайд по ръката. Очите му се промениха и тя забеляза това въпреки непрозрачните стъкла на очилата му. — Приемете го спокойно, господин Д. Радвам се, че успяхме да поговорим.

— Аз също, Айлин.

Той я проследи с поглед. В свивката зад коляното и личеше следа от смукано. Безпогрешно усети, че Айлин не го харесва. Всъщност никой не го харесваше.

В просторната тъмна лаборатория беше хладно и миришеше на химикали. Франсис Долархайд провери проявителя в контейнер номер едно. През него ежечасно преминаваха стотици метри филмов материал, заснет с любителски камери из цялата страна. Температурата и свежестта на химикалите за проявяване бяха от решаващо значение. Именно за тях отговаряше той, включително до прехвърлянето на съответното филмче в сушилнята. Десетки пъти на ден вземаше наслуки по някой филм от контейнера и се заемаше да го проверява кадър по кадър. В тъмната стаичка цареше тишина. Долархайд беше забранил всякакви разговори и контактуваше с помощниците си главно чрез жестове. Когато работното време на следобедната смяна изтече, той остана сам в лабораторията. Зае се да проявява, подсушава и изрязва своите лични филми.

У дома се прибра към десет часа. Живееше сам в огромна, получена по наследство къща в северните покрайнини на градчето Сейнт Чарлс в щата Мисури, отвъд едноименната река, близо до Сейнт Луи. До нея се стигаше по покрит с чакъл път, който се виеше през голяма ябълкова градина. Собственикът и, изчезнал неизвестно къде, не полагаше никакви грижи за нея. Сред зелените дървета стърчаха и много изсъхнали и изкривени от старост ябълки. В края на юли над градината осезателно се усещаше миризмата на гнили плодове. През деня тук гъмжеше от пчели. Най-близкият съсед беше на километър оттук.

След като се прибереше у дома, Долархайд неизменно обхождаше голямата къща. Преди няколко години се бяха опитали да проникнат крадци. Запалваше осветлението във всяка стая поотделно и внимателно я оглеждаше. Външни хора не биха разбрали, че живее сам. Гардеробите все още бяха пълни с дрехите на баба му и дядо му, а четките на баба му продължаваха да стоят върху тоалетката и, непочистени от космите. На нощното шкафче в чаша, от която водата отдавна се беше изпарила, беше поставено ченето и. От смъртта на старицата бяха минали десет години.

(Бихте ли ми донесли ченето на баба си, господин Долархайд, бе му казал собственикът на погребалното бюро. Затворете капака и толкоз, отвърна Долархайд.)

Уверил се, че е сам, Долархайд се качи на втория етаж, взе душ и си изми косата. После облече кимоно от синтетична материя, която галеше кожата му като истинска коприна, и се отпусна на тясното си легло в стаичката, в която живееше от детинство. Сешоарът на баба му имаше пластмасов удължител и стойка. Включи го и се задълбочи в новия брой на модно списание. Омразата и жестокостта, лъхащи от повечето снимки, бяха направо учудващи.

Усети, че се възбужда. Пресегна се и извъртя металния абажур на нощната си лампа така, че светлината да падне върху гравюрата над долния край на леглото. Беше репродукция от картината на Уилям Блейк^[1] „Великият Червен дракон и жената в слънчеви одежди“.

Бе запленен от нея още от мига, в който я зърна. Никога не беше виждал нещо толкова близко до най-съкровените му чувства. Беше убеден, че Блейк е съумял да надникне през ухото право в главата му и именно там е открил Червения дракон за своята картина. Седмици след това Долархайд имаше усещането, че мислите му изтичат през ушите и смътно проблясвате мрака на лабораторията. Започна сериозно да се тревожи да не повредят оставените за проявяване филмчета. Натъпка ушите си с памук, после го смени със стъклена вата за изолация, опасявайки се, че памукът може да пламне. Ушите му се разкървавиха. Най-накрая намери разрешението — изряза от калъфката на дъска за гладене малки кръгчета азбестов плат, направи ги на топчета и ги натика дълбоко в ушите си. От дълго време не бе притежавал нищо освен Червения дракон. Но нещата вече се промениха. Усети началото на ерекция.

Искаше да извърши ритуала бавно и търпеливо, но изведнъж усети, че не може да чака.

Слезе в гостната на първия етаж и дръпна тежките завеси на прозорците. Разпъна платното на екрана и нагласи прожекционния апарат. Преди години, въпреки протестите на баба му, дядото домъкна в гостната удобно кожено кресло, което можеше да става на легло. Долархайд беше доволен, че го има. Беше тъй удобно. Метна хавлията си върху страничната облегалка на креслото и изключи осветлението.

Отпуснат лениво в тъмната стая, той можеше да е навсякъде. На мястото на полилея бе монтирал великолепен апарат за светлинни ефекти, който бавно се завъртя. Причудливи цветни петна заподскачаха по стените и пода, по собствената му кожа. Би могъл да си представи, че лежи в кабината на космически кораб, който се устремява към неизвестното; че е в прозрачен апарат, непознат на човечеството, сам сред звездите. Затвори очи и усети как по тялото му безшумно се движат разноцветни петна. Отвори ги и изпита чувството, че това не са петна, а светлините на далечни градове — под него, над него, навсякъде. Горе и долу бяха понятия, които вече не съществуваха. Апаратът за светлинни ефекти загря и увеличи скоростта си. Цветните петна го обляха като планински поток, прелитаха под странни ъгли над мебелите, стичаха се като метеоритен дъжд по стените. Би могъл да бъде комета, носеща се към мъглявината Рак. Но едно място в стаята бе напълно защитено от потоците светлина — това беше екранът, предпазен от специално нагласен до апарата картон.

Някога ще запали цигара и ще пуши, за да усили ефекта. Но сега нямаше нужда от стимулатори.

Пръстът му включи прожекционния апарат. Върху екрана проблесна бял правоъгълник, почти веднага сменен от първите кадри — сивкави и надраскани. На тяхно място се появи сив шотландски териер, който наостри уши и изтича към кухненската врата. Късата му опашка възбудено се въртеше. В следващия кадър същото куче препускаше към ъгъла, поглеждайки встрани, без да намалява скоростта си. После в кухнята се появи госпожа Лийдс, натоварена с покупки. Засмя се и докосна косата си. След нея вървяха децата.

Следваше преход към слабо осветената спалня на Долархайд на горния етаж. Той е гол пред репродукцията на „Великия Червен дракон и жената в слънчеви одежди“. На очите си има „бойни очила“ — пластмасови с каишка за през главата, каквито използват хокеистите. Засилва ерекцията си с ритмични движения на ръката.

Пристъпва елегантно към камерата и кадърът се разфокусира. Ръката му се протяга да нагласи фокуса, лицето му изпълва целия кадър. Камерата леко потрепва, образът се избистря и на екрана е само устата му в едър план. Обезобразената горна устна се изтегля нагоре, езикът се показва между зъбите, едното му око е още в кадър. Устата изпълва целия екран, потрепващите устни се дръпват и разкриват неравни зъби… Следва мрак, тъй като устата му налапва обектива. Следващото изпълнение е далеч по-сложно.

Танцуващата неяснота на произволно насочената светлина постепенно придобива очертанията на легло. В него се мята Чарлс Лийдс. Жена му се надига, прикрива очи с ръка, поглежда към мъжа си и се опитва да стане, но краката и се заплитат в чаршафите. Камерата подскача към тавана, през екрана за миг пробягва част от корниза. После изображението се успокоява. Госпожа Лийдс е пак в леглото, а върху нощницата и бавно се разстила тъмно петно. Очите на Лийдс са изцъклени безумно, а ръцете му са вкопчени около шията. В продължение на няколко кадъра екранът остава черен, после следва прещракването на лепенките по лентата.

Сега камерата е стабилна, нагласена на триножник. Всички вече са мъртви. Мъртви и подредени. Двете деца са облегнати на стената с лица към леглото, третото е в ъгъла, обърнато към камерата. Съпрузите са в брачното ложе, наметнати със завивките. Господин Лийдс е леко надигнат, главата му опира в таблата на кревата, чаршаф прикрива въжето около гърдите му, главата е леко клюмнала встрани.

Долархайд се появява отляво. Пристъпва със стилизирани движения на балийски танцьор. Гол и опръскай с кръв, той носи само очила и ръкавици. Гримасничи и весело подскача сред мъртъвците. Отива в далечния край на спалнята, рязко отмята завивката от тялото на госпожа Лийдс и задържа победоносно позата, сякаш току-що е изпълнил Вероника^[2].

Вперил поглед в екрана, Долархайд се покри с едри капки пот. Дебелият му език току изскачаше навън, белегът върху горната му устна заблестя от влага. Когато кулминацията на оргазма наближи, той тихо застена.

Дори в мига на върховното удоволствие със съжаление забеляза, че в следващите кадри е изгубил грациозността и елегантността на движенията си и се съвокуплява като грухтящ глиган, безгрижно оголил задник срещу камерата. Липсваха драматичните паузи, нямаше усет към ритъма и плавното усилване на възбудата. Просто е обзет от животински нагон. И все пак беше чудесно. Също и гледането на филмчето, макар не тъй пълноценно като самия акт.

Установи два основни недостатъка във филма — не бе показана смъртта на съпрузите Лийдс и собственото му изпълнение търпи критика в края. Личеше си, че се е отклонил от ценностната система. Червения дракон не би постъпил по този начин.

Е, предстоеше му да заснеме още много филми и с натрупването на опит сигурно щеше да постигне необходимата естетическа дистанция дори в най-интимните моменти.

Необходимо е търпение. Това е призванието на живота му, монументалната дейност, която ще го направи безсмъртен.

Скоро ще се наложи да се заеме с подготовката на новия сценарий, да подбере актьорския състав. Вече бе проявил няколко празнични филма, заснети на семейни тържества по случай Четвърти юли. Краят на лятото е най-натовареното време за фотолабораториите, буквално засипани с филмчета от ваканцията. Другият пиков момент е периодът около Деня на благодарността. Всеки ден безброй семейства му изпращаха по пощата своите кандидатури.