Томас Харис
Червения дракон (46)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Идеята за късна вечеря с Ралф Манди изглеждаше добра. Реба МакКлейн съзнаваше, че все някога трябва да му обясни всичко, а тя не обичаше да бави.

Всъщност Манди вероятно се досети за какво ще стане въпрос, след настояването и да си поделят разноските за вечерята. Каза му го в колата на път за вкъщи. Каза, че нищо особено не се е случило, че с него и е приятно и иска да си останат приятели, но в момента е ангажирана с друг мъж. Може да се е засегнал, но несъмнено е изпитал и нещо като облекчение. Такъв си му е нравът, помисли си тя.

Не пожела да влезе, когато спряха пред жилището и. Поиска да я целуне за лека нощ и тя с готовност вдигна лице. Той и помогна да слезе от колата и и подаде ключовете, после изчака да влезе и да заключи отвътре. Когато се обърна да си върви, Долархайд го простреля с един куршум в гърлото и два в гърдите. Снабденият със заглушител пистолет изпука тихо, сякаш някой в далечината палеше мотор на скутер.

Вдигна с лекота тялото на Манди, отнесе го между храсталаците и стената на къщата и го остави там.

Сякаш нещо го прониза, когато видя как се целуват, после болката отлетя завинаги. Все още изглеждаше съвсем като Франсис Долархайд, Дракона бе добър актьор и играеше безупречно ролята на Долархайд.

Когато на входа се позвъни, Реба МакКлейн си миеше лицето. Звънна четири пъти, преди тя да стигне до вратата. Докосна веригата, но не я откачи.

— Кой е?

— Франсис Долархайд.

Тя открехна вратата, все още, без да сваля веригата.

— Повторете, моля.

— Аз съм, Долархайд. Разбра, че наистина е той, и свали веригата. Не обичаше изненадите.

— Нали каза, че ще ми се обадиш, Д.?

— Щях да го сторя, но се случи нещо важно. — Той пристъпи навътре и притисна към лицето и парче плат, напоено с хлороформ.

Улицата беше пуста. Повечето от къщите бяха тъмни. Вдигна я и я понесе към микробуса. Краката на Ралф Манди стърчаха от храсталака. Долархайд не му обърна внимание. Тя се пробуди по време на пътуването. Беше легнала на една страна с лице в прашния мокет. Трансмисията на микробуса свиреше високо в ушите и.

Опита да вдигне ръце към лицето си, гърдите и се притиснаха болезнено към пода. Китките и се оказаха вързани.

Опипа ги с лице. От лактите надолу бяха омотани с нещо като ивици мек плат. Краката и от колената надолу бяха вързани по същия начин. Устата и също бе запушена с парцал.

Но какво се е случило? Какво? Д. беше на прага и после… Спомни си, че се опита да отмести лице и усети огромната му сила. Какво стана, Господи? Д. беше на прага, а после тя се давеше в нещо студено. Не успя да извърне глава, не можеше да помръдне от желязната хватка.

Сега се намираше в неговия микробус, полюшването и поскърцването и бяха познати. Микробусът се движеше. В душата и се надигна ужас. Инстинктите я предупреждаваха да стои тихо, но гърлото и се задръстваше от газове. Хлороформ и бензин. Повдигна и се, но превръзката и пречеше да повърне.

— Още малко остава — разнесе се гласът на Д.

Микробусът зави, заскърца по чакъл. По калниците и пода затрополяха ситни камъчета. Той е луд! Това е истината: луд! Тази дума събуждаше страх. Но коя бе причината? Ралф Манди! Вероятно ги е видял на улицата и е превъртял.

Господи! Този път хубаво се насади. Някога, преди години, един мъж беше опитал да я удари. Това стана в института „Райкър“. Тя остана неподвижна на мястото си и онзи не можа да я открие, защото също беше сляп. Но тоя тук виждаше прекалено добре, да го вземат мътните! Подготви се! Подготви се за разговор! Господи, но той може да ме убие с този парцал на устата! Господи, той може да ме убие, без дори да чуе какво му казвам!

Бъди готова! Приготви си думите и не го карай да повтаря думите си. Увери го, че няма да кажеш нито дума на никого. Дръж се пасивно. Ако не можеш, изчакай подходящия момент да се докопаш до очите му!

Микробусът спря. Той слезе и каросерията леко се разклати. Страничната врата се хлъзна. Замириса на трева и сгорещени гуми. Пееха щурци. Той се качи.

Въпреки волята си тя нададе приглушен писък изпод превръзката и се опита да избегне докосването му.

Мекото потупване по рамото не можа да успокои гърчовете на ужас, но последвалият тежък плесник успешно го стори. Опита се да говори изпод превръзката, после усети как я вдигат и носят. Стъпките му прокънтяха по дървената рампа. Вече знаеше със сигурност къде се намира — в неговата къща. Но къде по-точно? Отдясно долови тиктакането на часовника. Килим, после гол под. Спалнята, в която го бяха направили. Тя потъна в ръцете му, под себе си усети леглото.

Отново се опита да каже нещо, но усети, че той излиза. Шумове навън, последвани от затръшването на автомобилна врата. Връща се. Оставя нещо на пода. Нещо метално. В ноздрите и нахлу миризма на бензин.

— Реба. — Гласът безспорно беше неговият, но някак ранно спокоен. Ужасяващо спокоен. — Реба, не знам… е знам какво да ти кажа. Беше ми страшно приятно да докосвам. Ти не знаеш какво направих заради теб. Но сбърках, Реба. Ти ме направи слаб, а после ме нарани. Тя се опита да каже нещо през превръзката. — Ще бъдеш ли послушна, ако те развържа и те сложа да седнеш? Не се опитвай да избягаш, лесно ще те стигна. Ще бъдеш ли добра? Тя изви глава по посока на гласа му и кимна. Усети хладното докосване на стоманено острие до кожата си, ножът проскърца през плата и ръцете и бяха свободни. Същото се повтори и върху краката и. Бузите бяха влажни, когато махна от устата и парцала.

Тя внимателно се надигна и седна в леглото. Трябваше да опита с каквото може.

— Не съм знаела, че толкова много държиш на мен, Д. Това ме радва, но трябва да призная, че доста ме изплаши.

Никакъв отговор. Но тя знаеше, че той е там, пред нея.

— Нима се ядоса на онзи стар глупак Ралф Манди? Видял си го пред къщата ми, нали? Знам, че е така. Тъкмо му бях казала, че не желая повече да се срещаме. Защото искам да бъда с теб. Никога вече няма да се срещам с него.

— Ралф умря — обади се Долархайд. — Според мен не му беше особено приятно. Измислици. Съчинява си. Господи, дано да е така!

— Никога не съм искала да те наранявам, Д. Нека си останем приятели, нека се чукаме, нека прекарваме добре и да забравим всичко.

— Млъкни — прекъсна я със спокоен глас. — Ще ти кажа нещо. Най-важното, което си чувала в живота си. Най-важното, разбираш ли? Като десетте божи заповеди.

— Разбирам, Д. Аз…

— Млъкни! В Бърмингам и Атланта преди време се случиха забележителни събития, Реба. Сещаш ли се за какво говоря?

Тя поклати глава.

— Вестниците много писаха за тях. Две групи хора бяха променени. Лийдс и Джейкъби. Полицията смята, че са били убити. Сега сещаш, ли се? Тя понечи да поклати отрицателно глава, после изведнъж си спомни и бавно кимна.

— Знаеш ли как наричат Съществото, което посети тези хора? Можеш да го кажеш на глас.

— Зъб…

Една широка длан покри лицето и, задушавайки звуците.

— Помисли внимателно и ми дай правилния отговор!

— Май беше някакъв дракон. Червеният дракон. Той беше на сантиметри от нея, усещаше дъха му върху лицето си.

— АЗ СЪМ ДРАКОНЪТ.

Шибната от силата и ужасяващия тембър на този глас, тя инстинктивно се отдръпна назад и се блъсна в таблата на леглото.

— Драконът те иска, Реба. Винаги те е искал. Направих всичко възможно да не те дам. Днес дори направих нещо за теб и си помислих, че няма да те има. Но се оказа, че съм сбъркал.

Това беше Д., тя можеше да разговаря с него.

— Моля те. Моля те, не му позволявай да ме вземе! Моля те! Не можеш да го направиш. Аз съм за теб! Задръж ме за себе си. Знам, че ме харесваш.

— Все още не съм решил как да постъпя. Може би ще трябва да отстъпя и да те предам в ръцете му. Не знам. Зависи дали ще правиш каквото ще ти кажа. Ще можеш ли? Мога ли да ти имам доверие?

— Ще се опитам. Ще направя всичко възможно. Само не ме плаши толкова, иначе няма да мога.

— Стани, Реба. Застани до леглото. Знаеш точно къде се намираш в тази стая.

Тя кимна.

— Знаеш и къде се намираш в къщата, нали? Доста се поразходи онзи път, докато съм спал.

— Спал ли?

— Не ставай глупава. Говоря за онази нощ, която прекарахме тук. Нали тогава се поразходи из къщата? Откри ли нещо странно? Показа ли го на някого? Извършила ли си нещо подобно, Реба?

— Просто излязох навън. Ти спеше и аз излязох на двора, честна дума.

— Значи знаеш къде се намира входната врата?

Тя кимна.

— Реба, докосни гърдите ми. Бавно премествай ръцете си нагоре. Дали да не докопам очите му? Палецът и показалецът му леко се присвиха около гърлото и.

— Не, прави това, което си намислила, защото ще натисна. Просто опипай гърдите и шията ми. Откри ли верижка с ключе? Измъкни я през главата ми. Внимателно. Точно така. Сега ще видя дали мога да ти се доверя. Иди до външната врата, заключи я и се върни да ми дадеш ключа. Върви. Аз ще те чакам тук. Не се опитвай да бягаш, защото лесно ще те стигна.

Тя стисна в шепа ключа, а верижката я почукваше по бедрото. С обувки и беше по-трудно да се ориентира, но тя реши да не ги събува. Тиктакането на часовника и помагаше. Килим, голи дъски, отново килим. Обемна мебел, вероятно диванът. Трябва да завие надясно.

Кое е най-доброто, което може да предприеме? Дали да се прави на глупачка, или да извърши нещо решително? Дали и другите са се опитвали да му играят по свирката? Прилоша и от дълбокото дишане. Не позволявай да ти се завие свят! Не допускай да умреш! Зависи дали вратата е отворена. Опитай се да разбереш къде точно се намира той.

— Правилно ли се движа? — попита тя. Знаеше, че е правилно.

— Още четири-пет крачки — обади се той от спалнята.

Свеж въздух я лъхна в лицето. Вратата беше открехната. Изправи се между вратата и гласа зад нея, пръстите и бавно хлъзнаха ключа в ключалката. От външната страна.

Сега! Изскочи навън, дръпна бравата и превъртя ключа. Спусна се по рампата, затича се, правеше отчаяни опити да си спомни къде е микробусът. Без бастунче. Блъсна се в нещо. Храст? Закрещя с пълна сила.

— Помогнете! Помощ, помощ!

Тичаше вече по чакъла на алеята. Някъде далеч изсвири автомобилен клаксон. Значи магистралата е натам! Ще върви бързо, ще тича, ще пълзи! Променяше посоката, когато под краката и започваше да шумоли трева и алеята изчезваше. Отново я намираше и продължаваше да се отдалечава на зигзаг от къщата.

Зад нея се чуха тежки стъпки. Стъпки на мъж, който тича по алеята. Тя се спря, сграбчи шепа камъчета и ги запрати към него. Ясно чу как изтрополяха по тялото му.

Тежък удар в рамото я завъртя, голяма ръка обви гърлото и. Пръстите се свиваха, свиваха. В ушите и заблъска кръвта. Краката и отчаяно ритаха назад, улучиха някакъв пищял.

После настъпи тишина.