Томас Харис
Червения дракон (53)

ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Греъм и Моли искаха всичко между тях да бъде както преди, сякаш нещо не се е случило.

Когато разбраха, че е невъзможно, неизказаното се настани заедно с тях в къщата като неканен гост. Взаимните уверения, които се опитваха да си разменят нощем и денем, се размиваха и не попадаха в целта.

За него Моли никога не бе изглеждала толкова хубава. От болезнената си дистанция той се възхищаваше на неосъзнатата и грациозност. Тя се опитваше да бъде добра с него, но вече бе ходила в Орегон и бе обезпокоила мъртвите. Уили го усети и започна да се държи хладно, но влудяващо учтиво с Греъм. Пристигна писмо от Крофорд, Моли го донесе заедно с останалата поща, но не каза нито дума.

В плика имаше снимка на семейство Шърман, препечатана от кинолента. Не всичко бе изгоряло, обясняваше Крофорд. При претърсването на полето около къщата тази снимка била открита с още някои вещи, издухани от експлозията.

„Трябва да са били набелязани в графика му — пишеше Крофорд. — Сега са в безопасност. Помислих, че ще искаш да го знаеш.“ Греъм показа снимката на Моли.

— Виждаш ли? Ето защо си струваше, всичко.

— Знам. Наистина знам и те разбирам.

Пълнолунието примами пасажи лефер. Моли приготвяше храна, ловяха риба, палеха огньове, но нищо не беше както преди. Дядо и мамама изпратиха на Уили снимка на понито и той я окачи на стената в стаята си.

Изминаха пет дни в пълна почивка, на следващия ден и двамата трябваше да бъдат на работа в Маратън. Излязоха на риба и мълчаливо изминаха около километър по криволичещия бряг, за да достигнат мястото, където бяха имали добър улов предишния път.

Греъм реши да поговори и с двамата едновременно. Експедицията започна зле. Уили демонстративно бутна настрана пръчката, която му беше измайсторил Греъм, и извади модерната въдица с макара, подарък от дядо му.

Изтекоха три часа в мълчание. На няколко пъти Греъм понечи да ги заговори, но все му се струваше, че моментът е неподходящ. Омръзна му да бъде нехаресван.

Хвана четири змиорки, използвайки за стръв, едри пясъчни бълхи. Уили не улови нищо. Беше сложил голяма блесна с три кукички, също подарък от дядо му. Беше прекалено нетърпелив, час по час вадеше въдицата и отново замяташе. Лицето му почервеня, а потната фланелка залепна на гърба му.

Греъм нагази във водата, изчака отдръпването на една голяма вълна и зарови пръсти в пясъка. Когато ги измъкна, в тях мърдаха две големи водни бълхи.

— Защо не опиташ с това, колега? — предложи му едната.

— Предпочитам блесната — отвърна момчето. — Тя е била на баща ми, знаеш ли?

— Не — поклати глава Греъм и хвърли поглед към Моли. Тя обгърна колене с ръце и погледна към морския орел, който кръжеше високо в небето. После стана, изтръска пясъка от краката си к каза:

— Ще ида да направя по един сандвич.

Греъм се изкуши да поговори с момчето насаме. Не. Уили щеше да изпита това, което би изпитала и майка му. Ще изчака Моли да се върне и ще говори с двамата. Този път наистина ще го направи. Моли се върна, но не носеше сандвичи. Вървеше забързано по твърдия пясък.

— Джак Крофорд те чака на телефона. Казах му, че ще се обадиш по-късно, но било спешно — каза тя, като разглеждаше ноктите на ръцете си. — По добре да побързаш.

Греъм пламна. Тикна края на пръта си в пясъка и затича в тръс през дюните. Оттук беше по-пряко, отколкото да заобикаля плажа, стига да не носиш нещо, което да се оплете в трънаците. Вятърът донесе тих бръмчащ звук и той внимателно огледа трънаците за гърмяща змия. После бавно огледа и ниско раслите кедри.

Видя ботуш в храсталака, долови блясък на бинокъл, зърна как се, надига облечената в защитни дрехи фигура. Погледът му срещна, жълтите очи на Франсис Долархайд и страх, премаза сърцето му.

Дулото на автоматичния пистолет бавно се насочи към него. Греъм го ритна в мига, в който от него излетя огън, бледожълт на ярката слънчева светлина: Пистолетът отлетя в трънаците. В следващия момент Греъм се оказа по гръб, нещо гореше в лявата част на гърдите му. С върховно усилие се хлъзна с главата надолу по наклона на пясъчната дюна.

Долархайд скочи след него и краката му със страшна сила се стовариха върху корема на Греъм. В ръката му проблесна нож. Не обърна никакво внимание на писъците откъм бреговата ивица. Заклещи тялото на Греъм между коленете си, вдигна ножа високо над главата си и изръмжа, когато замахна надолу. Острието се плъзна на милиметри от окото на Греъм и потъна дълбоко в бузата му.

Долархайд премести тежестта си напред и натисна с всичка сила дръжката, като се стремеше да пробие главата на Греъм.

Въдицата изсвистя в ръцете на Моли и се стовари върху лицето на Долархайд. Големите куки на блесната потънаха дълбоко в скулата му, кордата звънна и се опъна до скъсване от повторното замахване.

Той изохка, посегна към лицето си, трептящите куки на блесната се забиха и в дланта му. Ръката му остана прикована към скулата. Дръпна ножа от главата на Греъм с другата и хукна след Моли.

Греъм се претърколи, застана на колене, изправи се, затича се с изцъклени очи, задавен от собствената си кръв. Бягаше като луд, бягаше от Долархайд. После коленете му омекнаха и той се свлече в пясъка.

Моли тичаше към дюните с Уили на крачка пред себе си. Долархайд летеше подир тях, повлякъл въдицата. Тя се заплете в трънаците, дръпна болезнено разкъсаната му скула той извика и спря. Едва тогава му дойде наум да скъса кордата.

— Бягай, миличък, бягай! — викаше на пресекулки Моли. — Не се обръщай, бягай!

Тя правеше огромни скокове с дългите си крака, момчето бе на крачка пред нея, пукотът на смачканите трънаци зад гърба и отекваше все по-близо и по-близо.

Когато излязоха от дюните, имаха стотина метра преднина; когато стигнаха къщата — около седемдесет. Запрепъваха се нагоре по стълбите, ръцете и трескаво разтвориха гардероба на Уил.

— Стой тук! — нареди на момчето.

Хукна надолу по стълбите да го пресрещне. Влетя в кухнята, омекналите и пръсти се опитваха да се справят с пълнителя, все не можеха да го пъхнат на мястото му.

Забрави да заеме стойка за стрелба, забрави да се прицели правилно, но в замяна на това стисна здраво оръжието с две ръце, съвсем по правилата, и в мига, в който вратата отхвръкна навътре, натисна спусъка, проби в бедрото му дупка като чаена чинийка.

— Х-м-а-х-маа!

Застреля го в лицето, докато той се свличаше на пода, стреля още веднъж в лицето му, когато бе коленичил. Пристъпи към него и стреля още два пъти в главата му. Трупът отхвръкна назад и се блъсна в стената, горната част на черепа се смъкна чак до брадичката му, косата му пламна.

Уили разкъса един чаршаф и тръгна да търси Уил. Краката му трепереха, на няколко пъти падна, докато прекосяваше двора.

Полицейските коли и линейките пристигнаха преди Моли да е помислила да ги повика. Когато униформените мъже влязоха в къщата с насочени пистолети, тя беше под душа и изтъркваше кръвта и парченцата кожа от тялото и косата си. Не бе в състояние да каже дори дума и един от заместник-шерифите напразно се опитваше да я заговори през завесата.

Друг униформен служител най-сетне вдигна все още висящата слушалка и размени няколко думи с Крофорд във Вашингтон, който бе чул изстрелите и се бе обадил в полицията да бърза.

— Не знам, тъкмо го внасят — каза човекът в слушалката. После погледна носилката, минаваща край прозореца, и добави: — Никак не ми изглежда добре.