Метаданни
Данни
- Серия
- Ханибал Лектър (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Red Dragon, 1981 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Веселин Лаптев, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 75 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- nqgolova (2007)
Издание:
ИК „Медиум 999 — Колибри“
СОФИЯ 1992
Художник Стефан Десподов
Thomas Harris 1981 by YAZOO INC.
История
- — Добавяне
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Въртящата се преграда на изхода на Централната станция на вашингтонското метро изплю картата на Греъм[1] и той излезе в жежкия следобед с пътната си чанта в ръка.
Сградата „Дж. Едгар Хувър“[2] приличаше на огромна бетонна клетка, извисяваща се над тънещата в мараня Десета улица. При последното му посещение във Вашингтон Федералното бюро тъкмо се местеше в новия си дом. Греъм не бе работил вътре.
Крофорд го чакаше до бюрото на постовия встрани от подземния тунел, за да го вкара по-бързо, като подсили въздействието на временните документи на Греъм със своите собствени. Греъм беше уморен и с труд изчака формалностите. Крофорд се запита как ли се чувства, като знае, че убиецът мисли за него.
Греъм получи табелка с магнитен код — същата като тази, която се поклащаше върху сакото на Крофорд. Пъхна я в процепа до вратата и пристъпи в дългия бял коридор. Крофорд носеше чантата му.
— Пропуснах да кажа на Сара да ти изпрати кола.
— Нищо, така дойдох по-бързо. Нормално ли мина връщането на писмото в килията?
— Да — кимна Крофорд. — Тъкмо се връщам оттам. Плиснахме вода по коридора на етажа, инсценирахме спукване на водопровода и късо съединение в електрозахранването. Преоблякохме Симънс като техник по поддръжката. Знаеш го, заместник-шефа на Бюрото в Балтимор. Според него Лектър не се е усъмнил в нищо.
— Докато летях насам, все се питах дали пък сам не е написал това писмо.
— Преди да го видя, и на мен ми минаха подобни мисли. Но захапката отговаря съвсем точно на следите, открити по телата на двете жени. Освен това е написано с химикалка, каквато Лектър няма. Авторът е читател на „Сплетника“, а Лектър не го получава. Ранкин и Уилингъм преровиха килията из основи, но не откриха нищо. Преди това направиха полароидни снимки, за да могат да върнат всичко на място. Едва след това пуснахме чистача да си свърши работата.
— И какво ти е мнението?
— Що се отнася до физическите доказателства, които биха ни доближили до евентуална идентификация, писмото не ни върши работа — рече Крофорд. — Трябва да извлечем полза от този опит за контакт, но проклет да бъда, ако знам как да стане това. След няколко минути ще разполагаме с окончателните лабораторни заключения.
— Нареди ли да се поставят под наблюдение телефонните разговори и кореспонденцията на Лектър?
— Разполагаме с официално разрешение за подслушване и засичане на телефоните. В събота следобед Лектър вече е водил разговор. На Чилтън казал, че иска да се свърже с адвоката си, но на практика никой не знае с кого е говорил. Дявол да я вземе тази вътрешна централа! — Какво казва адвокатът му?
— Нищо. Наехме една от вътрешните линии на болницата и всички бъдещи разговори на Лектър ще минават през нас. От днес нататък ще проверяваме както входящата, така и изходящата му кореспонденция. Слава богу, че поне с разрешенията нямаме проблеми!
Крофорд спря пред една врата и пъхна картата си в процепа.
— Новият ми кабинет, влизай — рече той. — На бояджията му артисала боя от боен кораб, та реши да я използва тук. Ето го писмото, копието е абсолютно точно. Греъм го прочете два пъти. Главата му закънтя, когато видя името си, изписано с паяжинестия почерк.
— Библиотеката потвърди, че само в „Сплетника“ е излязъл материал за теб и доктор Лектър — съобщи Крофорд и пусна таблетка „Алка Зелцър“ в чаша с вода. — Искаш ли и ти? Ще ти олекне. Материалът е публикуван преди седмица, в понеделник вечер. Продажбата му в страната е започнала във вторник сутринта, а в някои щати като Аляска и Мейн — чак в сряда. Зъбльото не може да го е купил преди вторник сутринта. После е седнал да пише на Лектър. Ранкин и Уилингъм продължават да се ровят из болничните отпадъци, за да открият плика. Мръсна работа. Тъй като в „Чесапийк“ нямат навика да изхвърлят хартиите отделно от посраните пелени.
— Добре. Приемаме, че Лектър получава писмото на Зъбльото най-рано в сряда. От него откъсва частта, в която се предлага начинът за кореспонденция, но само задрасква другата, която също носи известна информация. Защо не е скъсал и нея?
— Там са били комплиментите. Сърце не му е дало да ги унищожи. Това е и причината, поради която не е изхвърлил цялото писмо. Мислиш ли, че ще се опита да отговори? — разтърка Крофорд слепоочията си.
— Сигурно. Та той поддържа кореспонденция с половината страна.
— Ако са решили да използват „Сплетника“, Лектър едва ли ще успее да изпрати отговора си в броя, който тази вечер залагат за печат. Дори ако го е написал веднага след прочитане на писмото дори ако допуснем, че го е изпратил с бърза поща. За всеки случай Честър от бюрото ни в Чикаго вече е в печатницата на „Сплетника“ и проверява всички съобщения, които са готови за набор.
— Господи, не допускай само „Сплетникът“ да надуши нещо! — простена Греъм.
— Директорът на печатницата е убеден, че Честър е просто амбициозен посредник за продажба на недвижими имоти, решил на всяка цена пръв да се докопа до обявите. Срещу съответното възнаграждение скришом му прехвърля платките с готовия набор. Имаме достъп до всичко, включително и кодираните обяви. Ако открием по какъв начин отговаря Лектър и съумеем да го възпроизведем с абсолютна точност, ще можем да изпратим на Зъбльото фалшиво послание. Но какво трябва да напишем вътре, за да имаме полза?
— Най-логично ще бъде, ако се опитаме да го подмамим при някоя пощенска кутия — отвърна Греъм. — Да го подмамим с нещо, което непременно ще иска да види. Например „важно доказателство“, което Лектър е успял да измъкне от мен по време на разговора ни. Като допусната от Зъбльото грешка, която чакаме да повтори.
— Трябва да е идиот, за да се хване.
— Знам. Искаш ли да чуеш коя е най-подходящата примамка?
— Не съм много сигурен.
— Самият доктор Лектър — рече Греъм.
— Какво?
— Ще бъде дяволски трудно. За целта ще трябва да го вземем под федерална опека, защото Чилтън за нищо на света няма да се съгласи на това в „Чесапийк“. Затваряме го в отделението с максимална охрана на психиатричната болница на Вирджиния. А после симулираме бягството му оттам.
— Господи!
— Седмица след „бягството“ пускаме една обява на Зъбльото. В нея доктор Лектър го моли за среща.
— Но защо, за бога, някой би пожелал да се срещне с Лектър? Дори да е Зъбльото?
— За да го убие, Джак. — Греъм стана от мястото си. Нямаше прозорец, през който да гледа, докато говори. Изправи се пред единствената „украса“ в кабинета — плакат със снимките на десетте най-търсени престъпници в страната, и продължи: — Само така Зъбльото ще съумее да погълне доктор Лектър, да се слее с него, да стане нещо повече от това, което е.
— Не изглеждаш напълно убеден.
— И не съм. Кой би могъл да бъде сигурен? Но в писмото пише: „Имам някои неща, които бих ви показал с удоволствие. Някой ден, когато позволяват обстоятелствата.“ Това може да се окаже съвсем сериозна покана за среща. Според мен не е проява на обикновена любезност.
— Какво ли иска да му покаже? — попита Крофорд. — Жертвите му са цели. Нищо не липсва на труповете, с изключение на няколко косъма и микроскопични частици кожа. А и те вероятно са били… Как се изрази Блум?
— Погълнати — отвърна Греъм. — Един господ знае с какво разполага. Помниш ли костюмите на Тремонт в Спокейн? Дори прикован към носилката, той ги сочеше с брадичка и се опитваше да привлече вниманието на полицаите към тях. Не съм сигурен, че Лектър непременно ще успее да примами Зъбльото, Джак. Просто казвам, че това е най-добрата ни възможност.
— Когато се разбере, че доктор Лектър е на свобода, ще настъпи страхотна паника. Вестниците ще ни изядат с парцалите. Възможността може би наистина е отлична, но все пак ще я запазим само за краен случай.
— Той сигурно не би посмял да се яви при предварително уговорена пощенска кутия, но е твърде вероятно да я наблюдава от разстояние — просто да провери дали Лектър го е предал. Ако е възможно да стори това, разбира се. А ние можем да подберем такова място, което да се наблюдава от определени места, и да разположим съответните постове.
Думите на Греъм му прозвучаха на самия него неубедително още докато ги изговаряше.
— Тайните служби разполагат с квартири, които никога не са използвали. Ще ни отстъпят някоя от тях. Но ако днес не пуснем обявата, ще трябва да чакаме до понеделник. Машините в печатницата се завъртат в пет часа сутринта местно време. Това отпуска на Чикаго час и четвърт допълнително за обявата на доктор Лектър. Ако, разбира се, има такава.
— А как стои въпросът със самото писмо, с което Лектър е поръчал обявата в „Сплетника“? Няма ли да спечелим повече време, ако се насочим към него?
— Нашите хора в Чикаго опипват почвата — обясни Крофорд. — Пощата стои в кабинета на редактора, който отговаря за страниците с лични обяви. Адресите на подателите остават на разположение в специален списък, който после се продава на фирми, търгуващи по пощата с продукти, предназначени за самотници — талисмани, гарантиращи успех в любовта, хапчета за потентност, сводничество от сорта на „Красиви азиатки ви очакват“, задочни курсове за подсилване на волевите качества. Знаеш какво имам предвид.
— Можем да наблегнем върху гражданското чувство на редактора и да го помолим да ни позволи да хвърлим един поглед на обявите и да си мълчи. Същевременно никак не ми се ще да рискуваме. Разчуе ли се, „Сплетникът“ ще ни окъпе в помия. Тогава ще ни е необходима официална заповед за обиск и проверка на входящата кореспонденция. Вече си го мисля.
— Дори от Чикаго нищо да не изскочи, пак можем да пуснем съобщение — каза Греъм. — Нищо няма да загубим, ако се окаже, че сме сбъркали по отношение на „Сплетника“.
— А ако се окаже обратното — че именно „Сплетникът“ е начинът им за връзка? Представяш ли си какво ще стане, ако не изглежда достоверно и само го подплашим? Целият ни труд хвръква по дяволите! Забравих да те попитам за Бърмингам. Откри ли нещо?
— Бърмингам спокойно можем да го зачеркнем. Къщата на Джейкъби е пребоядисана, обзаведена с нови мебели и обявена за продажба. Вещите на семейството чакат съдебно решение в някакъв склад. Прегледах ги, разбира се. Хората, с които разговарях, не познаваха отблизо нито Джейкъби, нито жена му. Всички повтаряха едно и също — изключително влюбена двойка, която не се стеснявала да проявява нежността си и пред хората. Сега от тях са останали пет кашона покъщнина в някакъв склад. Бих искал да… — Стига с това „бих искал“. Вече си начело на разследването. — Какво стана със знака на дървото?
— „Фрасни го по главата…“ Нищо не ми говори. Нито пък „Червения дракон“. Според Бевърли, която познава отлично „Ма-джонг“ и е надарена с пъргав ум, между двете значения не съществува връзка. А от косата му знаем, че не е китаец.
— Срязал е клончето с клещи за болтове. Не виждам…
Телефонът иззвъня. Крофорд каза няколко думи в слушалката и затвори.
— Лабораторията е готова със заключението си, Уил. Ела да се качим в кабинета на Зелър. Той е по-просторен и не толкова сив.
Сух като документ въпреки жегата, Лойд Боуман се присъедини към тях в коридора. В ръцете си размахваше влажни снимки, а под мишница стискаше дълги факсове.
— Джак, трябва да съм в съда в четири и петнайсет — забърза той пред тях. — Гледа се делото на фалшификатора Нилтън Ескю и любовницата му Нан. Онази, дето може да нарисува всеки съкровищен бон. Две години ме правиха луд с любимия си номер — да си вадят на цветен ксерокс пътнически чекове! Не мърдаха никъде без тях. Ще успея ли, или да звъня на прокурора?
— Ще успееш — успокои го Крофорд. — Вече стигнахме.
От канапето в кабинета на Зелър им се усмихваше Бевърли Кац, с което компенсираше кривата гримаса на Прайс.
Началникът на секцията за научен анализ Брайън Зелър изглеждаше млад за поста си, но косата му вече редееше, а на носа му се мъдреха бифокални очила. На лавицата зад гърба му бяха подредени трудовете по съдебна медицина на Уолс, трите великолепни тома „Съдебна медицина“ на Тедески и антикварен екземпляр от „Потопяването на «Дойчланд»“ от Хопкинс.
— Мисля, че се познаваме от студентските години, Уил — каза Зелър. — С останалите се знаете, нали? Чудесно.
Крофорд се облегна на бюрото му и скръсти ръце.
— Някой да се е докопал до нещо сензационно? — попита той. — Добре, ще поставя въпроса си така — открихте ли доказателство, че писмото не е писано от Зъбльото?
— Не — отвърна Боуман. — Преди няколко минути разговарях с Чикаго и им продиктувах три знака, които открих върху обратната страна на хартията. Цифрите 666, три шестици. Ще ви ги покажа, когато му дойде времето. До този момент Чикаго разполага с над двеста шифровани обяви. — Той подаде на Греъм снопчето предадени по факса съобщения. — Изчетох ги всичките, но не открих нещо интересно. Предложения за брак, обръщения към избягали деца. Не зная как бихме разпознали нашата обява, в случай че се намира в този куп.
— И аз не знам — поклати глава Крофорд. — Дайте да анализираме физическите доказателства. Джими Прайс направи всичко възможно, но отпечатъци не успя да открие. Как е при теб, Бев?
— Открих косъмче от брада. По физически характеристики и размери отговаря на мострите, които имаме от Ханибал Лектър. Също и по цвят. Значително се различава от екземплярите, открити в Бърмингам и Атланта. Три сини зрънца и няколко тъмни прашинки оставих на компетентността на Брайън. — Бевърли Кац изви вежди по посока на Брайън Зелър.
— Зрънцата са гранулки от препарат за почистване, който може да се купи във всеки магазин — започна той. — Вероятно са полепнали по ръцете на чистача. Има и няколко съвсем миниатюрни капчици засъхнала кръв. Със сигурност е кръв, но за съжаление не разполагаме с достатъчно количество, за да определим кръвната група.
— Разкъсването в края на хартията не съвпада с перфорацията — пое щафетата Катц. — Ако открием рулото и притежателят му не го е използвал повече, със сигурност може да се установи дали е от същото. Препоръчвам отсега да се предупреди при евентуален арест непременно да търсят и руло тоалетна хартия.
Крофорд кимна и попита:
— Боуман?
— Шарън от моя отдел успя да установи произхода на хартията. Предназначена е за кораби и туристически каравани, произведена е от фирмата „Уедекър“ в Минеаполис. Разпространява се из цялата страна.
Боуман закрепи снимките си на една стойка до прозореца. Гласът му беше изненадващо басов за дребната фигура, а когато говореше, папийонката му мърдаше.
— Що се отнася до почерка, той очевидно е на десняк, който умишлено пише с лява ръка и печатни букви. Виждате неравния натиск и различните размери на буквите. Изследвайки пропорциите, стигам до заключението, че нашият човек страда от лека форма на астигматизъм. На пръв поглед мастилото върху двете части на писмото е обикновено синьо — от това, с което пълнят химикалките. Но наблюдавано с цветни филтри, в него се забелязват различия. Прибегнал е до две химикалки, като смяната им е станала някъде при липсващите части. Ясно се вижда къде първата е започнала да избледнява, очевидно поради рядко използване. Виждате петното, с което започва посланието. Това става, когато химикалката е била обърната обратно или е била оставена без капачка в изправено положение — което предполага наличието на писалище. Това се потвърждава и от повърхността, върху която е писано — вероятно подложка с попивателна. Ако я откриете, тя може би е запазила отпечатък. Ето защо към препоръката на Бевърли добавям и търсенето на попивателна. Боуман окачи на стойката снимка на гърба на писмото, която беше толкова увеличена, че хартията изглеждаше като накъдрена плетка. Върху повърхността и ясно личаха смътни следи от натискане.
— Когато е стигнал до заключителната част, той е препънал хартията, включително и липсващите сектори. При силното увеличение на гърба, заснето под косо падаща разсеяна светлина, личат няколко знака. Определено разгадаеми за нас са цифрите 666 и буквите АН. Вероятно тук мастилото му е започнало да избледнява и той е натискал повече или пък е повторил написаното. Забелязах тези знаци едва след като снимах при максимален контраст. В нито една от досега предадените за печат обяви не се среща цифровото съчетание 666. Структурата на фразите е нормална, не се забелязва непоследователност. От начина на сгъването личи, че писмото е било изпратено в обикновен пощенски плик. Тези две по тъмни петна са от размацано печатарско мастило. Вероятно писмото е било сгънато в някакъв безобиден печатен материал и пъхнато в плика. Това е горе-долу всичко — приключи Боуман. — Ако нямате въпроси, ще бягам в съда. Ще се върна веднага след като дам показания.
— Пожелавам ти здравата да ги натопиш — рече Крофорд.
Греъм изучаваше страницата с обяви в „Сплетника“ („Пищна привлекателна дама, 52-годишна, търси християнин зодия Лъв, непушач, 40-70-годишен, без деца. Може и с протеза. Само сериозни предложения. Снимка в първото писмо.“)
Затънал в болката и отчаянието, които излъчваха обявите, той не забеляза, че всички са станали и се готвят да си тръгват. В действителността го върна Бевърли Кац, която му зададе някакъв въпрос.
— Извинявай, Бевърли, но не чух какво ме питаш — вдигна глава той и погледна повехналото и лице с топли и ясни очи.
— Казах, че се радвам да те видя отново сред нас, шампионе. Изглеждаш добре.
— Благодаря ти, Бевърли.
— Сол посещава училище за готвачи. Още е рискован, но като улегне, ела да се пробва на теб.
— Непременно.
Зелър отиде да надникне в лабораторията си. В кабинета останаха само Греъм и Крофорд, които едновременно вдигнаха глави към стенния часовник.
— „Сплетникът“ излиза след четирийсет минути — рече Крофорд. — Мисля да проверя пощата им, какво ще кажеш?
— Ще кажа, че мислиш правилно.
Крофорд се свърза с Чикаго по телефона на Зелър.
— Ако в Чикаго всичко е наред, трябва да сме готови с обявата, Уил.
— Сядам да я съставя.
— Аз пък ще уредя пощенската кутия.
Крофорд се свърза с тайните служби, размени няколко думи и остави слушалката. Греъм все още пишеше.
— Пощенската кутия е красота — заяви Крофорд. — Принадлежи на, някакъв сервиз за пожарогасители в Анаполис. Територията на доктор Лектър. Зъбльото ще реши, че Лектър явно знае за нейното съществуване. Разделени по азбучен ред прегради. Хората от сервиза си получават оттам заявките и пощата. Нашето приятелче има възможност да държи мястото под око от отсрещния парк. Колегите се кълнат, че мястото е страхотно, организирали са го специално, за да пипнат някакъв фалшификатор, но така и не го използвали. Ето адресът. Какво стана с обявата?
— Ще пуснем две обяви в един и същ брой. Първата предупреждава Зъбльото, че враговете му са по-близо, отколкото си мисли, и му подхвърля, че в Атланта е допуснал сериозна грешка, която не бива да повтори. После му намеква, че ще получи по пощата „секретната информация“, която доктор Лектър е успял да измъкне от мен. В нея се описват действията ни, уликите, с които разполагаме, колко близо сме до него. Накрая препраща Зъбльото към второто послание, което ще започва с „вашия подпис“. То започва с „ненаситен поклонник“ и съдържа адреса на пощенската кутия. Така трябва да го направим. Дори формулирано по заобиколен начин, предупреждението в първата обява би могло да възбуди болната фантазия на някои смахнати. Но след като не разполагат с адреса, няма да могат да се появят на мястото на срещата и да провалят всичко.
— Добре. Много добре. Хайде да идем в моя кабинет и да чакаме резултата.
— Не, предпочитам да върша нещо. Ще ида да видя, Брайтън Зелър.
— Върви, ако ми потрябваш, ще те намеря.
Греъм откри началника на секцията в серологичната лаборатория.
— Ще ми покажете ли някои неща, Брайън?
— Разбира се, кажете какво ви интересува.
— Пробите, по които определихте кръвната група на Зъбльото.
Зелър му хвърли продължителен поглед през онази част на бифокалните си очила, която бе предназначена за близко гледане.
— Има ли нещо неясно в официалното заключение?
— Не.
— Нещо объркано?
— Не.
— Нещо непълно? — В устата на Зелър думата прозвуча така, сякаш имаше неприятен вкус.
— Докладът ви беше безупречен, по-добър не бих могъл да искам. Просто ми се ще да подържа уликата в ръка.
— А, разбирам. Можем да го уредим. — Зелър знаеше, че всички оперативни работници са малко или повече суеверни, като истински ловци. Доброто му настроение се възвърна и той се усмихна на Греъм:
— Всичко е ей там, в дъното.
Греъм тръгна подире му между две дълги редици апаратура и подхвърли:
— Видях, че четете Тедески.
— Да — отвърна през рамо Зелър. — Вероятно ви е ясно, че тук изобщо не се занимаваме със съдебна медицина, но в труда на Тедески могат да се открият куп полезни неща. Греъм. Уил Греъм. Не сте ли вие авторът на монографията за определяне времето на настъпване на смъртта чрез изследване активността на насекомите? Или е друг Греъм?
— Аз съм. — Пауза. — Но вие сте прав. Мант и Нуортева, които цитира Тедески, действително са по-добри по въпроса за насекомите.
Чул собствените си мисли, произнесени на глас, Зелър изненадано вдигна глава.
— Действително там има повече илюстрации плюс таблица на инвазионното излъчване — промълви той.
— Не искам да кажа нищо лошо за вашето изследване.
— Знам. Те са си по-добри и аз им го казах.
Зелър отвори хладилен шкаф, извади няколко епруветки и лабораторни стъкла и ги постави на масата.
— Ако имате въпроси, ще бъда там, където преди малко ме намерихте — рече той. — Осветлението на микроскопа се включва ето оттук, до лабораторната маса.
Греъм не се нуждаеше от микроскоп. Не се съмняваше в заключенията на Зелър и всъщност не знаеше какво точно иска. Повдигна епруветките и стъклените плочки срещу светлината. После направи същото и с херметизирания плик от тънко стъкло, в който се съхраняваха двете руси косъмчета, намерени в Бърмингам. Друг подобен плик съдържаше трите косъмчета, открити върху тялото на госпожа Лийдс.
На масата имаше още проби от слюнка, косми и сперма, но там, където Греъм се надяваше да зърне някакъв образ, някакви неясни контури на лице, нещо, което би заменило ужаса, сгърчен на топка в душата му, нямаше нищо. Въздух, абсолютна празнота. От вградения в тавана репродуктор се разнесе настойчив женски глас:
— Греъм! Уил Греъм да се свърже веднага с кабинета на специалния агент Крофорд!
Когато отвори вратата на кабинета на Крофорд, видя Сара със слушалки на главата, която тракаше на пишещата машина. През рамото и надничаше Крофорд.
— В Чикаго са получили поръчка за публикуване на обява с три шестици — каза той. — В момента я диктуват на Сара. Според тях една част е кодирана. Редовете върху бялата хартия се изкачваха нагоре под пъргавите пръсти на Сара.
„Драги Поклоннико, оказахте ми голяма чест…“
— Това е, това е! — задъха се Греъм. — Лектър го нарече именно „Поклонник“, когато разговаряхме! Вие сте прекрасен.
— Господи — рече Крофорд… Предлагам ви сто молитви за вашата безопасност.
„Ще намерите подкрепа в Светото евангелие от Йоана — 6:22, 8:16, 9:1; от Лука — 1:7, 3:1; Посланието на свети апостол Павел до галатяни — 6:11, 15:2; Деянията на светите апостоли — 3:3; Откровението на св. Йоана Богослова — 18:7; Книга на пророк Софония — 6:8.“
Тракането на машината престана и Сара се зае да повтаря на агента в Чикаго записаните цифри. Когато свърши, списъкът на библейските справки беше запълнил четвърт страница. Подписът отдолу гласеше:
„Благославям ви, 666“.
— Това е всичко — рече Сара.
Крофорд вдигна слушалката.
— Честър, как се оправи с редактора на обявите? Не, правилно си постъпил… Точно така, нито дума… Не се отделяй от телефона, пак ще ти звънна.
— Шифър — рече Греъм.
— Сто на сто. Разполагаме точно с двайсет и две минути да вкараме в броя нашето послание. Ако успеем да разшифроваме всичко, разбира се. Сменният майстор в печатницата иска десет минути аванс и триста долара в брой, за да го набере. Боуман се оттегли за малко в кабинета си. Хвани го да ти помага, а аз ще се свържа с шифроваческия отдел на ЦРУ в Лангли. Сара, веднага изстреляй по телекса копие от текста до ЦРУ. Аз ще ги предупредя.
Боуман нагласи обявата върху писалището си и внимателно подравни краищата и успоредно с ръбовете на попивателния плот. После се зае да почиства очилата си и прави това цяла вечност, както се стори на Греъм.
Боуман се славеше с бързината си. Дори отделът за експлозиви признаваше това и му прощаваше недостатъка, че никога не е служил в морската пехота.
— Разполагаме с двайсет минути — напомни му Греъм.
— Знам. Свързахте ли се с Лангли?
— Крофорд се зае с това.
Боуман прочете обявата няколко пъти, разгледа я от всички страни, прокара показалец по колонката цифри. После се пресегна към лавицата и свали една Библия. В продължение на пет минути в стаята се долавяше само тихото дишане на двамата мъже и шумоленето на тънката оризова хартия.
— Не — рече накрая Боуман. — Няма да успеем за толкова кратко време. По-добре използвайте резервен вариант.
Греъм мълчаливо му показа празната си разтворена длан.
Боуман се завъртя заедно със стола, свали очилата си и впери поглед в лицето на Греъм. От двете страни на носа му имаше розови петънца.
— Убеден ли си, че писмото на Зъбльото е единствената връзка между двамата?
— Да.
— Значи шифърът е прост. Нуждаели са се от защита само срещу случайни читатели. Съдейки по откъснатите части, от писмото липсват не повече от пет-шест реда. На такава площ не могат да се поберат кой знае какви инструкции. Цифрите не съвпадат с морзовата азбука — най-използвания способ за осъществяване на контакти между затворниците. По мое мнение тук става въпрос за шифър от книга.
— Шифър от книга ли? — попита Крофорд, влязъл, без да го усетят.
— Така изглежда. „Сто молитви“ вероятно сочи номера на страницата. Двойките цифри в библейските справки сигурно отговарят на редовете и буквите. Но от коя книга?
— Не е Библията, така ли? — попита Крофорд.
— Не. Първо за нея се сетих и Посланието на свети апостол Павел до галатяни 6:11 ме подведе в първия момент. „Ето, вижте колко много ви написах с ръката си.“ Но това е само съвпадение, защото следващата справка сочи 15:2, а Посланието има само шест глави. Същото е и при Книга на пророк Софония — 6:8, която има едва три глави. Не, не е използвал Библията.
— Може би заглавието на книгата е зашифровано някъде в текста на посланието на Лектър — обади се Крофорд.
— Едва ли — поклати глава Боуман.
— Значи кодовата книга е посочена от самия Зъбльо — каза Греъм. — Написал е заглавието и в писмото си.
— Така изглежда — кимна Боуман. — А защо не притиснете Лектър? В една психиатрична клиника могат да се използват лекарства.
— Преди три години го натъпкаха с натриев амитал, за да научат къде е заровил трупа на един студент от Принстън — каза Греъм. — А той им предложи рецепта за сос с майонеза. А и натиснем ли го, губим връзката. Ако книгата действително е посочена от Зъбльото, той трябва предварително да е знаел с какво разполага Лектър в килията си.
— Знам със сигурност, че напоследък не е поръчвал книги, не е искал и на заем от Чилтън — поклати глава Крофорд.
— А какво са писали вестниците по този въпрос, Джак? Относно книгите на Лектър.
— Писаха, че разполага с медицинска литература, книги по психология и готварство.
— Значи е от тази област. Нещо, за което Зъбльото е сигурен, че фигурира сред книгите на Лектър. — Боуман вдигна глава и добави: — Трябва ни пълен списък на библиотеката му. Имате ли?
— Не — поклати глава Греъм. — Мога да накарам Чилтън да… Не, почакайте! Ранкин и Уилингъм направиха полароидни снимки на килията, преди да я претърсят! Нали трябваше да върнат всички вещи на точните им места.
— Кажете им да ми ги донесат — рече Боуман и взе куфарчето си.
— Къде?
— Отивам в Конгресната библиотека.
Крофорд отново се обади в шифрографския отдел на ЦРУ. Компютърът на Лангли заменяше в прогресивна последователност цифрите от посланието с букви, използвайки цялото многообразие на азбучните системи. Досега резултат нямаше. Програмистът беше съгласен с Боуман, че става въпрос за код от книга. Крофорд хвърли поглед на часовника.
— Имаме три последни възможности, Уил. Още сега трябва да решим коя ще изберем. Първата е да спрем обявата на Лектър и да не пускаме нищо. Втората е да я заменим с наше послание в открит текст и да поканим Зъбльото на среща при пощенската кутия. Третата е да пуснем обявата на Лектър такава, каквато е и да чакаме.
— Сигурен ли си, че все още сме в състояние да спрем отпечатването?
— Честър твърди, че срещу петстотин долара сменният майстор в печатницата ще я изхвърли на секундата, в която му наредим.
— Не ми се иска да пускаме откритото послание, Джак. Твърде вероятно е Лектър да не получи нещо повече от Зъбльото.
— Аз пък се страхувам да пусна обявата му, без да знам какво пише в нея — възрази Крофорд.
— Какво би могъл да му каже Лектър? Кое е онова, което той знае, а Зъбльото — не? Ако е открил, че разполагаме само с част от отпечатък на палеца му, а полицията не притежава дактилоскопичните му данни, той спокойно ще си издялка палеца, ще си извади ченето и ще ни посрещне в съда с широка беззъба усмивка!
— В резюмето на разследването, което показах на Лектър, нямаше нито дума за отпечатък — поклати глава Греъм. — Май ще е най-добре да пуснем обявата му. Това поне ще даде кураж на Зъбльото да потърси нов контакт.
— Ами ако му даде кураж за нещо по-различно от писането на писма?
— В такъв случай лошо ни се пише — призна Греъм. — Но нямаме друг избор.
Петнайсет минути по-късно големите печатарски машини на „Националния Сплетник“ в Чикаго тромаво се завъртяха, постепенно набраха скорост и вдигнаха прахта от пода на печатницата. Агентът на ФБР, чакащ сред мириса на горещо мастило, взе един от първите екземпляри.
Заглавията включваха „ТРАНСПЛАНТАЦИЯ НА ГЛАВА!“ и „АСТРОНОМИ ЗЪРНАЛИ ГОСПОДА!“
Агентът провери дали обявата на Лектър е излязла, после пъхна един брой от вестника в плик за експресна поща до Вашингтон. Все още не знаеше, че след години ще заведе децата си да разгледат онази част от Главната квартира на ФБР, която е открита за посещения на граждани, и там ще види същия този брой с отпечатък от собствения си палец на първа страница. Вестникът щеше да е изложен във витрината с уликите, използвани за разкриването на особено заплетени случаи.