Томас Харис
Червения дракон (4)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Хойт Луис, инкасатор в електроснабдяването на щата Джорджия, паркира камионетката си под голямото дърво и извади кутията с обяда си. Не изпита никакво любопитство при отварянето и по простата причина, че си я беше приготвил сам. Вече ги нямаше бележниците на Туинки, нямаше ги и изненадите и.

Беше преполовил сандвича си, когато висок мъжки глас, прозвучал на сантиметри зад ухото му, го накара да подскочи.

— Този месец сигурно съм изгорил електричество за хилядарка, а?

Луис рязко се обърна и видя до прозореца на камионетката зачервеното лице на господин Парсънс. Беше по бермуди, а ръцете му стискаха дръжката на градинска метла.

— Не чух какво казахте…

— Очаквам този месец да съм изразходвал електричество за хиляда долара. Сега чухте ли ме?

— Не знам колко сте изразходвали, защото още не съм ви проверил електромера, господин Парсънс. Когато го сторя, показанията му ще бъдат записани на ей този кочан.

Парсънс отдавна се оплакваше от сметките си за ток и беше подал жалба до компанията.

— Засичам точно колко ток използвам — продължи той. — И възнамерявам да предоставя данните на Комисията за обществени услуги!

— Искате ли заедно да проверим електромера? Отиваме веднага и…

— И сам мога да го направя. Надявам се, че и вие знаете да четете данните, ако не ви мързи!

— Ще млъкнете ли за малко, Парсънс? — Луис отвори вратата на камионетката и слезе. — Поне за една минутка, да ви вземат дяволите! Миналата година сложихте магнит на електромера си. Жена ви каза, че сте в болница и затова го махнах, без да вдигам шум. Но през зимата го заляхте с меласа и вече бях принуден да докладвам. След което забелязах, че сте платили глобата без никакви възражения. Сметките скочиха веднага, след като сам сменихте цялата система за електрозахранване в къщата. Повтарям ви до посиняване, че нещо в тази къща смуче ток като змей, ама кой да ме чуе! Наехте ли техник да открие какво е то? Не, вие просто се обадихте в компанията и ги засипахте с оплаквания срещу мен!

Лицето на Луис беше пребледняло от гняв.

— Ще я разнищя аз тая история! — закани се Парсънс и отстъпи към двора си. — Знайте, че вече ви проверяват, господин Луис! С очите си видях един тип, който обикаляше по вашия маршрут. Скоро ще се наложи да ходите на работа като всички останали!

Последната реплика беше изстреляна вече иззад оградата. Луис скочи в камионетката и подкара по уличката. Реши да довърши обяда си другаде. Жалко за голямото сенчесто дърво, под което бе обядвал години наред. То се намираше точно зад къщата на Чарлс Лийдс.

В пет и половина следобед Хойт Луис се качи в собствената си кола и потегли към кръчмата „Деветия облак“, в която редовно отпускаше душата си в компанията на няколко колеги. Когато се обади на жена си, напуснала го съвсем наскоро, не успя да измисли нищо свястно и смутено промърмори:

— Иска ми се пак да ми приготвяш сандвичите за обяд…

— Трябваше да помислиш по-рано за това, умнико! — сряза го тя и затвори.

Изигра една скучна партия дама с няколко колеги, между които един диспечер от електроснабдяването, после вдигна глава и се огледа. Проклетите чиновници от офиса на близката авиокомпания се бяха научили да ходят в „Деветия облак“ с противните си тънки мустачки и розови бузки. Скоро май ще окачат на стената и дъска за мятане на стрелички. Човек вече не може да разчита на нищо сигурно, дявол да го вземе…

— Хей, Хойт, ела да изпием по една бира!

Беше Били Мийкс, прекият му началник в службата.

— Готово, Били, тъкмо исках да си поговорим.

— За какво?

— Помниш ли онзи дърт негодник Парсънс, дето постоянно звъни в компанията?

— Миналата седмица пак ми се обади — кимна Мийкс. — И какво?

— Твърди, че някой обикаля из моя район, както ако има съмнения, че не си върша работата. Нали не мислиш, че си седя у дома и си измислям показанията на електромерите?

— Не.

— Предпочитам да ми се каже в очите, ако съм попаднал в черния списък.

— Смяташ ли, че нямаше да ти го заявя в лицето?

— Не.

— Тогава? Щях да знам, ако някой проверява района ти. Началниците винаги са в течение на подобни операции. Никой не те проверява, Хойт. Не обръщай внимание на Парсънс, той е дърта драка и нищо повече. Миналата седмица ми позвъни и рече: „Поздравявам ви за мерките, които сте взели срещу Хойт Луис“. Не му обърнах внимание.

— За тоя негов електромер ще го накисна пред ченгетата — закани се Луис. — Днес се нахвърли отгоре ми тъкмо когато започнах да обядвам под голямото дърво. Има нужда от хубав ритник в задника.

— И аз обядвах там, като бях инкасатор — рече Мийкс. — Веднъж видях мисис Лийдс… е, може би не трябва да я споменавам в такъв момент, но… един-два пъти я видях да се пече в задния двор по бански… Страхотно дупе! Жалко за хората… жалко за хубавата жена…

— Хванаха ли убиеца?

— Не.

— Защо е видял сметката на семейство Лийдс, като Парсънови са само няколко крачки по-нататък? — изрази съжаление Луис.

— Аз на моята и забраних да се мотае из двора по бански. „Глупчо, вика, кой ще ме види?“ Рекох и, че не се знае кога някой побъркан ще прескочи оградата, размахал оная си работа… Тебе ченгетата разпитваха ли те? Не те ли питаха дали си видял някого?

— Питаха ме. Разпитаха всички, които работят в квартала. Пощаджии, всички… Но през оная седмица бях оттатък, в Лаурълуд. Едва днес приключих…

— Луис надигна бирата си и подхвърли:

— Значи Парсънс ти се обади миналата седмица?

— Аха.

— Видял, че някой записва показанията на електромера му, така ли? Не би се обадил предварително, ако едва днес му е хрумнало да се заяжда с мен… Ти казваш, че не си пращал човек, аз също не съм ходил…

— Може би от телефонната компания са проверявали нещо…

— Възможно е. — Но там нямаме общи стълбове с тях.

— Мисля да се обадя на ченгетата.

— Няма да навреди — сви рамене Мийкс. — Дори ще е полезно за онзи Парсънс. Ще си глътне езика, като види, колата на ченгетата пред къщата си!