Томас Харис
Червения дракон (23)

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Капитан Осбърн от отдел „Убийства“ на чикагската полиция имаше сиво и остро лице, като на каменна лисица. Цялото управление беше залято от последния брой на „Сплетника“, един имаше и на бюрото му. Греъм и Крофорд не получиха покана да седнат.

— Значи не сте извършвали никакви акции с Лаундс в чертите на град Чикаго, така ли? — попита капитанът.

— Не — отвърна Крофорд. — Той дойде във Вашингтон. Имаше резервация за самолета, не може да не сте проверили този факт.

— Проверих. Напуснал службата си вчера в един и половина за обяд. Нападнат е бил в подземния гараж на блока си. Най-вероятно около два, два и нещо.

— Там открихте ли нещо?

— Ключовете му, изритани под колата. Пазач няма, защото неотдавна е била монтирана автоматична врата. Но след като се стоварила върху една-две коли, управата на блока я демонтирала. Никой нищо не е видял. Това е най-модният шлагер днес. В момента изследваме колата му.

— Можем ли да ви помогнем с нещо?

— Можете да погледнете заключенията, но още не съм ги получил. Не ми казахте кой знае какво, Греъм. В интервюто за „Сплетника“ сте далеч по-словоохотлив.

— И аз не научих нищо от вас.

— Раздразнен ли сте, капитане? — попита Крофорд.

— Защо да съм раздразнен? По ваше настояване засякохме анонимно обаждане и опипахме някакъв нещастен репортер. Отначало вдигнахте пара, после изведнъж оттеглихте всичките си обвинения! Значи сте сключили сделка с него и в резултат на нея той се оказа опечен пред входа на скандалното си вестниче. А сега и другите вестници го осиновиха. Ще рече човек, че страшно са държали на него. Ние пък си имаме съвсем редовно убийство, извършено от вашия Зъбльо насред Чикаго! Прекрасно! Зъбльото в Чикаго! До полунощ ще си имаме поне шест убийства, извършени по погрешка. Някой къркан тип ще се опита да се промъкне незабелязано в къщата си, жена му ще го усети — и тряс! А и Зъбльото може да реши, че Чикаго е прекрасно място за забавления!

— Стига да поискаме, можем да действаме със силови мерки — рече Крофорд. — Да почнем да сечем глави, да вдигнем кръвното налягане на главния комисар на полицията и на федералния прокурор, да размърдаме всички задници, включително моя и вашия. Другият вариант е да седнем и спокойно да размислим как да пипнем това копеле. Операцията дотук беше изцяло в мои ръце и аз си давам ясната сметка, че се провали. Ще твърдите ли, че никога не ви се е случвало подобно нещо тук, в Чикаго? Не искам да воюваме, капитане. Искам да го пипнем и да си вървим у дома. Вие какво искате?

Осбърн се зае да размества вещите по бюрото си. Размени местата на поставката за моливи със снимката на хлапе с лисича физиономия, облечено в униформа на училищен оркестър. После се облегна назад, сви устни и изпусна въздух през белите си дробове.

— Искам чаша горещо кафе. А вие?

— Аз също — рече Крофорд.

— И аз — добави Греъм.

Осбърн измъкна стиропорови чаши от чекмеджето и най-сетне им посочи да седнат.

— За да превози Лаундс с онзи инвалиден стол, Зъбльото е имал на разположение камионетка или микробус — отбеляза Греъм.

Осбърн кимна.

— Регистрационният номер, видян от Лаундс, е бил откраднат от камионетката на някакъв телевизионен сервиз в Оук Парк. Нашият човек си е избрал номер на търговско возило, защото явно и неговото е подобно. А номерът на сервизната камионетка е сменил с краден номер просто за да спечели време. Много е коварен. Знаем със сигурност едно — номерата на камионетката са свалени след осем и половина сутринта. Техникът е заредил бензин с кредитна карта, верният номер на камиончето е бил преписан лично от служителя на бензиностанцията. Което означава, че табелите са били свалени след това.

— Някой да е забелязал микробус или камионетка? — попита Крофорд.

— Никой. Пазачът на „Сплетника“ чул само някакво свистене и нищо повече. С неговата наблюдателност трябва да стане рефер по свободна борба. Пожарната първа се отзовала на вдигнатата тревога. Търсели пожар и другото, разбира се, не ги интересувало. В момента проучваме всички от нощната смяна на „Сплетника“, проверяваме и района, в който е работил телевизионният техник във вторник сутринта. Все се надяваме, че някой го е видял да сваля табелките.

— Бих искал да хвърля още един поглед на инвалидния стол — рече Греъм.

— Намира се в лабораторията, ще им звънна да ви пуснат. — Осбърн помълча малко и добави: — А Фреди Лаундс се оказа мъж с характер, трябва да му признаем това. Да запомни номера и да успее да го съобщи в състоянието, в което се е намирал! Вече сте чули какво е казал в болницата, нали?

Греъм кимна.

— Не искам да бъда нетактичен, но все пак трябва да съм сигурен, че сме чули едни и същи думи — продължи Осбърн.

— Какви бяха те според вас?

— „Зъбльото… Греъм ме накисна… Оная путка… Оная путка знаеше. Греъм ме накисна. Прегърна ме на снимката като домашно куче“ — изрецитира Греъм монотонно.

Осбърн не можеше да разбере какво чувства Греъм. Затова попита:

— Има предвид общата ви снимка в „Сплетника“, нали?

— Тъй трябва да е.

— А защо мисли, че вие сте го накиснали?

— С Фреди Лаундс имахме няколко спречквания в миналото.

— Но на снимката сте като близки приятели. Зъбльото убива първо домашните животни, а след това собствениците им, нали?

— Да — каза Греъм. Каменната лисица съобразяваше бързо.

— Жалко, че не сте взели мерки да го предпазите.

Греъм премълча.

— Лаундс трябваше да бъде с нас при излизането на „Сплетника“ — поясни Крофорд.

— А има ли в думите му и нещо друго, което би могло да ни бъде от полза?

Греъм се беше унесъл и си повтори наум въпроса на капитана, преди да отговори.

— От думите на Лаундс става ясно, че Зъбльото е бил прочел интервюто, преди да го отмъкне.

— Да.

— Ако изходим от предположението, че материалът в „Сплетника“ е предизвикал Зъбльото да действа, не ви ли прави впечатление, че всичко е организирано със страхотна бързина? Вестникът е излязъл в понеделник през нощта, а във вторник Зъбльото е вече в Чикаго и краде регистрационни номера. Най-вероятно още сутринта, тъй като по обяд Лаундс е вече отвлечен. Какво ви говори всичко това?

— Че е прочел интервюто много скоро след отпечатването му и че не е пътувал отдалеч — обади се Крофорд. — Или е бил тук, в Чикаго, или го е видял другаде в понеделник през нощта. Не забравяйте, че го е чакал заради обявите.

— Ако не е бил вече в града, значи е пристигнал от разстояние, което се изминава лесно с кола — добави Греъм. — Твърде бързо е връхлетял върху Лаундс с готов инвалиден стол, който не става за самолет — дори не се сгъва. Не може да долети, да краде микробус и съответните номера и чак след това да търси старинен инвалиден стол — новите не стават за това, което е бил намислил. — Греъм стана, отиде до прозореца и взе да си играе с шнура на щорите, вперил невиждащ поглед в глухата стена срещу вентилационната шахта.

— Значи или го е имал, или е бил пред очите му.

Осбърн понечи да зададе въпрос, но Крофорд му показа с гримаса, че трябва да изчака. Треперещите пръсти на Греъм връзваха възли по дългия шнур на щорите.

— Бил е пред очите му — подсказа Крофорд.

— Да. Ясно е, че идеята се ражда именно от гледката на инвалидния стол, от мисълта за него. Оттам му хрумва какво да стори на онези мръсници. Обвитият в пламъци Фреди, носещ се по улицата, трябва да е представлявал страхотна гледка.

— Мислиш ли, че е стоял наблизо, за да и се наслаждава?

— Може би. Положително е видял тази гледка във въображението си, когато е премислял какво да прави.

Осбърн наблюдаваше Крофорд — на вид сериозен човек. Освен това знаеше, че е сериозен. А ето, че стоеше и слушаше всичко това, и не само слушаше, ами и насърчаваше тези нелепости.

— Ако е разполагал с тоя стол или е бил непрекъснато пред очите му, можем да проверим в старческите и инвалидните домове — предложи той.

— Столът му е послужил да прикове Фреди — отбеляза Греъм.

— Доста за дълго при това — додаде Осбърн. — Цели петнайсет часа и половина.

— Ако е искал само да му види сметката, спокойно е можел да го стори още в гаража — продължи Греъм. — Можел е да го запали в собствената му кола. Значи е искал да разговаря с него, да го поизмъчва.

— Или го е направил отзад в микробуса, или го е откарал някъде — каза Крофорд. — Поради тези петнайсет часа обаче съм склонен да приема втората възможност.

— Мястото трябва да е било съвсем сигурно. Ако го увие добре, не би привлякъл ничие внимание на влизане и излизане от болнично заведение — отбеляза Осбърн.

— Не — поклати глава Крофорд. — Има опасност да вдигне шум, трябва да почисти след това. Ако приемем, че е разполагал с инвалиден стол, камионетка и място за спокойна обработка на пленника, не ви ли се струва, че това място е собственият му дом?

Телефонът иззвъня и Осбърн вдигна слушалката.

— Какво? Не, не искам телефонни обаждания от „Сплетника“. Добре, но да не ми губи времето с глупости. Да, свържете ме… Ало, капитан Осбърн слуша. В колко часа? Кой е вдигнал телефона? Централата? Сега повторете какво е казал. Добре, след пет минути при вас ще дойде наш служител!

Осбърн остави слушалката и се загледа замислено в телефона.

— Преди около пет минути някой позвънил на секретарката на Лаундс — каза накрая. — Жената се кълне, че е бил самият Фреди. Казал нещо, което тя не схванала. „Силата на Великия Червен дракон“. Според нея това били думите му.