Томас Харис
Червения дракон (36)

ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Касетката пристигна в събота. Върху малкото пакетче беше изписано името на Уил Греъм, после адресът на Главната квартира на ФБР във Вашингтон. Била е пусната по пощата в Чикаго в деня, когато Фреди Лаундс бе убит. Лабораторията за пръстови отпечатъци не откри нищо нито по касетката, нито по опаковката и.

Копие от записа замина за Чикаго със следобедния куриер, а специалният агент Честър го постави на масата пред Греъм в стаята за съдебните заседатели късно следобед. Към пакетчето бе прикрепена бележка от Лойд Боуман:

Пробите потвърждават, че гласът е на Лаундс. Очевидно е говорил под диктовка. Касетата е нова, произведена през последните три месеца, неизползвана до момента на записа. Със съдържанието се занимава отделът за поведенчески науки. Би било добре да я чуе и доктор Блум. След като оздравее, разбира се. Но както ти решиш. Убиецът явно се опитва да те раздразни. Мисля, че все по-често ще го прави.

Сух вот на доверие, но все пак ценен. Греъм знаеше, че трябва да прослуша лентата, но изчака Честър да си тръгне. Не му се щеше да е затворен в стаята на съдебните заседатели насаме с нея. По-добре да се прехвърли в празната съдебна зала — през високите и прозорци още проникваше слънчева светлина. Току-що бе напусната от чистачката, прахът още танцуваше под слънчевите лъчи. Касетофонът беше малък и сив. Греъм го постави на една от адвокатските банки и натисна копчето.

В началото прозвуча монотонният глас на тон техника: „Дело номер 426238, веществена улика номер 814, номериран и вписан в дневника. Магнетофонна лента. Това е презапис.“ Промяна в качеството на звука.

Греъм се хвана с две ръце за парапета, ограждащ мястото на съдебните заседатели. Гласът на Фреди Лаундс звучеше уморено и изплашено.

— Получих особено благоволение. Видях…, Наблюдавах с почуда и възхита… възхита… мощта на Великия Червен дракон. Оригиналният запис бе изпълнен с паузи. Магнетофонът бе записал щракането на стоп-клавиша. Греъм ясно видя пръста върху този клавиш. Пръст на Дракон. — Лъгах за него. Всичко, което написах, бяха лъжите на Уил Греъм. Той ме накара да го напиша. Аз… аз злослових срещу Дракона. Но дори и след това… той е милостив. Сега искам да му служа. Той… той ми помогне да разбера… Ние с неговото Великолепие ще го възхваляваме. Вестници! Когато отпечатвате този текст, винаги изписвайте името му с главна буква. Той знае, че си ме карал да лъжа, Уил Греъм. Тъй като бях принуден да лъжа, той ще бъде… ще бъде по-милостив към мен, отколкото към теб, Уил Греъм. Протегни ръка зад гърба си, Уил Греъм… напипай прешлените над таза си. Почувствай гръбнака си между тях. Точно това е мястото. Там Дракона ще ти прекърши гръбнака. Ръцете на Греъм останаха вкопчени в парапета. Проклет да съм, ако пипна мястото, промърмори той. Дали Дракона познава гръбначния стълб и кой прешлен как се нарича, или е решил да не демонстрира познанията си? — Има от какво да изпитваш ужас. От моите устни ще научиш… ще научиш още за… ужаса…

Пауза, после нечовешки рев. И най-страшното — между писъците се чуха откъслечни думи, произнесени от уста, останала без устни: „Рокуето коееле… Ти оуеша!“

Греъм мушна глава между коленете и остана така, докато разноцветните кръгчета пред очите му изчезнаха. После отвори уста и пое дълбоко въздух. Измина цял час, преди да бъде в състояние да прослуша отново записа. Занесе касетофона в стаята на съдебните заседатели и се опита да слуша там. Беше твърде близо до звука. Остави апарата и се върна в съдебната зала. През отворената врата се чуваше добре. — Получих особеното благоволение… На вратата на съдебната зала се изправи някакъв мъж. Греъм позна младия служител от чикагския офис на ФБР и му махна да влезе.

— Получи се писмо за вас. Господин Честър ме изпрати да ви го донеса. Минало е през флуороскоп.

Младежът извади от вътрешния си джоб голям кафяв плик. Дано е от Моли, рече си Греъм.

— Ето го печата, виждате ли?

— Благодаря.

— Днес плащат — добави служителят и му подаде чека със заплатата. Фреди изпищя от лентата и младежът се намръщи.

— Съжалявам — рече Греъм.

— Не знам как издържате.

— Вървете си у дома — каза Греъм и се настани в бокса на съдебните заседатели, за да прочете писмото. Изпитваше нужда от някакво облекчение. Писмото бе от доктор Ханибал Лектър.

Драги Уил,

С тази кратка бележка искам да ви поздравя за свършената работа с господин Лаундс. Безкрайно се възхитих. Оказахте се хитро момче!

Господин Лаундс често ме обиждаше с неграмотните си брътвежи, но все пак ме осветли по един въпрос — престоя ви в психиатрична клиника. Моят некадърен адвокат би трябвало да изтъкне този факт в съда, но както и да е. Прекалено много се тревожите, Уил. Ще се почувствате далеч по-добре, ако се поотпуснете. Ние не създаваме характерите си. Те ни се дават — също като дробовете, панкреаса и всичко останало. Защо да се борим с тях?

Искам да ви помогна, Уил, ето защо ще започна със следния въпрос: депресията ви, след като застреляхте господин Гарет Джейкъб Хобс, не се дължеше на самото деяние, нали? Всъщност не се ли почувствахте толкова зле, защото ви беше приятно да го убиете?

Помислете над това, но не се тревожете. Защо пък да не ви е приятно? На Господ му е приятно, защото го прави непрекъснато. А не сме ли ние създадени по Негов образ и подобие?

Може би сте прочели във вчерашните вестници, че в сряда вечер Господ стоварил покрива на една църква В Тексас върху главите на трийсет и четирима свои обожатели точно когато пеели хвалебствени псалми за Него? Не мислите ли, че това му е доставило удоволствие? Трийсет и четири! Не би ви лишил от удоволствието да убиете Хобс.

Миналата седмица утрепа сто и шейсет филипинци в една-едничка самолетна катастрофа, защо да не ви остави някакъв си никакъв Хобс? Едва ли ще ви завижда за едно дребно убийство. Впрочем вече станаха две. Това е добре.

Четете вестници. Господ винаги ще ни води с много бройки.

Поздрави, доктор Ханибал Лектър

Греъм знаеше, че Лектър се заблуждава безкрайно по отношение на Хобс, но за миг се запита дали не е поне-малко прав за случая с Фреди Лаундс. Врагът в душата на Греъм бе готов да се съгласи с всяко обвинение.

Беше поставил ръка на рамото на Фреди за онази снимка в „Сплетника“ именно за да покаже, че наистина е казал на репортера всички обидни неща за Дракона. Дали беше пожелал да го изложи на риск, макар и мъничко? Дали? С положителност знаеше едно — не би пропуснал нито един шанс срещу Дракона и това донякъде го оневиняваше.

— Дойде ми до гуша от вас, откачени копелета! — произнесе на глас.

Имаше нужда от разнообразие. Позвъни на Моли, но никой не вдигна слушалката в къщата на дядото и бабата на Уили.

— Вероятно са хукнали нанякъде с проклетата си каравана! — промърмори той.

Излезе да пие едно кафе, донякъде, за да се увери, че не се крие в стаята на съдебните заседатели.

На витрината на бижутерен магазин видя старинна златна гривна, великолепна изработка. Даде за нея почти цялата си заплата. Поиска да му я увият и да и сложат марки за изпращане по пощата. Написа адреса на Моли в Орегон едва след като се увери, че около него в пощата няма никой. За разлика от Моли той не съзнаваше, че прави подаръци, когато е ядосан.

Не му се искаше да се завира отново в онази празна стая, но трябваше да работи. Пришпори го мисълта за Валъри Лийдс.

Съжалявам, но в момента не мога да се обадя, беше казала тя. Искаше му се да я беше познавал. Искаше му се… Излишни детински мисли.

Греъм бе уморен, самовглъбен, озлобен, сведен до състоянието на малко момче, при което неговите собствени стандарти за мярка са първите, които е усвоило: „север“ означава Магистрала 61, а „метър и осемдесет“ си остава завинаги височината на баща му.

Направи усилие да се съсредоточи върху максимално детайлизирания портрет на жертвите, който трябваше да състави от многобройните полицейски заключения и собствените си наблюдения.

Охолен живот. Една от сигурните общи черти. И двете семейства бяха водили охолен живот. На неговия фон пестеливостта на Валъри Лийдс по отношение на чорапогащите изглеждаше странна. Греъм се запита дали не е имала бедно детство. Вероятно; собствените и деца бяха гледани твърде добре.

Самият Греъм беше имал бедно детство. Заедно с баща си се местеше от док на док по Билокси и Грийнвил и езерото Ери. Вечно в ново училище, вечно отчужден от другите деца. Полуприкритата ненавист към богатите му остана за цял живот.

Валъри Лийдс сигурно е имала бедно детство. Изпита желание отново да изгледа филмовия си материал за нея. Би могъл да го стори в съдебната зала. Не. Семейство Лийдс не бяха непосредствения му проблем. Тях вече ги познаваше. Не познаваше семейство Джейкъби.

Липсата на данни за живота на Джейкъби го тормозеше. Пожарът в Детройт бе погълнал всичко — семейни албуми, вероятно и дневници. Греъм се опита да ги опознае с помощта на предметите, които са харесвали, купували и използвали. Те бяха всичко, с което разполагаше.

Папката с описа на вещите им бе дебела седем-осем сантиметра, почти изцяло запълнена със списъци на вещи — преместването им в Бърмингам е било свързано с покупката на ново обзавеждане. Виж колко боклук! Всичко беше застраховано и описано по серийни номера, както изискваха застрахователните компании. Предпазни мерки на човек, който е преживял един пожар и е взел мерки за следващия.

Вместо ксероксни копия адвокатът Байрън Меткаф му бе изпратил вторите екземпляри на застрахователните полици. Бяха доста неясни и трудни за разчитане. Джейкъби е имал моторница за водни ски, Лийдс — също. Джейкъби е имал триколесен мотоциклет, Лийдс — двуколесен с ремарке. Греъм близна палец и обърна страницата. Под номер четири на втория лист фигурираше прожекционен апарат „Чинон Пасифик“.

Греъм задържа пръст върху него и се замисли. Възможно ли е да го е пропуснал? Беше преглеждал един по един складираните в Бърмингам кашони, внимателно търсеше нещо, което би му позволило да добие по-ясна представа за семейния живот на Джейкъби.

Къде е бил този прожекционен апарат? Наложи се да свери застрахователната полица със списъка на Байрън Меткаф, съставен от него в качеството му на изпълнител на завещанието, когато вещите са били прибрани в склада. Отговорникът на склада бе отметнал с ченгел всяка вещ при подписването на договорите за съхранение. Петнайсет минути отидоха за проверка на складовата наличност. Нямаше прожекционен апарат, нямаше камера, нямаше филми. Облегна се назад и се взря в усмихнатите лица на семейство Джейкъби, които го гледаха от снимката.

Касово сте направили с него, по дяволите? Откраднат ли е? Дали не го е откраднал убиецът? Ако го е откраднал, дали го е продал на прекупвач на крадени вещи? Пресвети Боже, моля те, нека открия прекупвача.

Умората изчезна. Искаше да разбере дали липсва и нещо друго. Цял час сравнява списъка на складовата наличност със застрахователните полици. Всичко бе описано, с изключение на дребните скъпи вещи, които вероятно бяха в списъка на банковата касета в Бърмингам. Всичко, с изключение на две неща.

„Кристална кутия за бижута, 10 х 7 см, с капак от ковано сребро“ фигурираше в застрахователната полица, но не и в складовата наличност. Същото се отнасяше и за „Сребърна рамка за картина 22 х 27 см, с орнаменти от цветя и гроздове“.

Откраднати? Загубени? Неописани? Бяха сравнително дребни вещи, лесно можеха да се забутат някъде. Обикновено прекупвачите на крадено претопяват веднага среброто и проследяването му е невъзможно. Но киноапаратурата има фабрични номера, тя може да бъде издирена. Дали ги е откраднал убиецът? Втренчил поглед в зацапаната вече снимка на Джейкъби, Греъм усети сладостната тръпка от новооткритата следа. Но когато си даде сметка за разнообразието на възможните отговори, радостта бързо го напусна.

В стаята на съдебните заседатели имаше телефон. Греъм набра номера на полицейското управление в Бърмингам и поиска да го свържат с отдел „Убийства“. Попадна на началника на групата, дежурна от три до единайсет.

— Спомням си, че при делото Джейкъби сте водили на отчет всички, които са влизали в къщата след запечатването и.

— Ще изпратя някой да го погледне — отвърна полицаят.

Греъм знаеше, че такъв списък има. Практиката да се регистрира всеки, получил достъп до местопрестъплението, бе нещо много полезно и той с удоволствие отбеляза, че в Бърмингам се придържат към нея. Чака пет минути със слушалка в ръка, докато отсреща се обади друг полицейски служител.

— Кажете какво ви трябва — рече той. — Списъкът е у мен.

— Фигурира ли в него името Найлс Джейкъби, син на убития?

— Ммм… Да, на втори юли, в седем часа вечерта. Имал е разрешение да прибере някои лични вещи.

— Пише ли дали е носил куфар?

— Не, съжалявам.

Гласът на Байрън Меткаф беше дрезгав, той дишаше тежко в слушалката. Какво ли прави, запита се Греъм.

— Дано не ви безпокоя.

— С какво мога да ви услужа, Уил?

— Трябва ми малко помощ във връзка с Найлс Джейкъби.

— Какво пак е направил?

— Мисля, че е взел някои неща от дома на Джейкъби след убийството.

— Хм.

— Липсва една сребърна рамка за снимки, описана във вашите документи. Когато бях в Бърмингам, взех от стаята му семейна снимка без рамка. Била е обаче в рамка, следите от ръбовете личат.

— Мръсният му копелдак! — процеди Меткаф. — Позволих му да си вземе само дрехите и някои книги.

— Найлс поддържа приятелства, които струват пари. Но всъщност най-много ме интересуват кинокамерата и прожекционният апарат. Трябва да знам дали той ти е взел. Защото, ако не е той, вероятно е убиецът. В такъв, случай ще ни трябват фабричните им номера, за да ги дадем в заложните къщи. Ще ги обявим за национално издирване. Вероятно рамката вече е претопена.

— Ще му дам аз една рамка, като го пипна — закани се Меткаф.

— И още нещо — ако е взел прожекционния апарат, може би е запазил филмчето. Не би могъл да го продаде. Трябва непременно да го видя. Но ако го нападнете фронтално, ще отрече всичко и ще пусне филма в канала, ако е у него, разбира се.

— Добре — въздъхна Меткаф. — Колата е била на името на баща му и сега е включена в имуществото. Като разпоредител мога да я претърся, без да искам разрешение. Съдията е мой приятел и няма да ми откаже да огледам стаята му. Ще ви се обадя. Греъм остави слушалката и отново се зае с работа.

Охолство. В портрета, предназначен за полицейско ползване, трябва да се включи охолството.

Дали госпожа Лийдс и госпожа Джейкъби са ходили на пазар с екипите си за тенис? Напоследък тази мода беше доста разпространена в някои райони, но същевременно бе крайно глупава, тъй като съдържаше двойно предизвикателство — възбуждаше както класова омраза, така и долни страсти. Греъм си ги представи съвсем ясно — тикат пълните с продукти колички, късите плисирани поли се поклащат над, бронзовите бедра, пискюлчетата на белите чорапи се полюшват и сякаш намигат на мургавия мъж с очи на акула, който си купува студено месо за обяд, за да го преживя в колата си.

Колко семейства с три деца и куче заспиват всяка нощ в домовете си, разделени от Дракона само с една-две стандартни ключалки? Когато Греъм опитваше да си представи вероятните нови жертви, пред очите му неизменно изплуваха умни, преуспяващи хора в красиви къщи.

Но човекът, който щеше да се противопостави на Дракона, нямаше деца и домашни животни, а къщата му съвсем не можеше да се нарече красива. Следващият противник на Дракона се наричаше Франсис Долархайд.