Томас Харис
Червения дракон (12)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

В пет часа адвокатът Байрън Меткаф свали вратовръзката си, наля си питие и качи крака на бюрото.

— Сигурен ли сте, че не искате да пийнете? — попита той.

— Друг път — отвърна Греъм, заел се да почисти ръкавите си от репеи и изпълнен с чувство на благодарност към климатичната инсталация.

— Не познавах отблизо семейство Джейкъби — рече Меткаф. — Преместиха се да живеят тук едва преди три месеца. Един-два пъти сме се отбивали с жена ми на чашка. Малко след заселването си тук Ед Джейкъби дойде при мен да направи ново завещание. Така се запознахме.

— Но вие сте изпълнителят на завещанието му, нали?

— Да. Първоначално беше посочил жена си, но после реши да прехвърли правата върху мен, в случай че тя почине или не бъде в състояние да го изпълни. Има брат във Филаделфия, но доколкото ми е известно, не са поддържали близки отношения.

— Вие сте бил помощник районен прокурор, нали?

— Да, между 1968 и 1972 година. През седемдесет и втора се кандидатирах за областен прокурор и за малко не спечелих. Но сега не съжалявам за това.

— Какво мислите за случилото се тук, господин Меткаф?

— Първата ми мисъл беше за Джоузеф Яблонски, профсъюзния лидер.

Греъм кимна.

— Мотивирано престъпление, борба за власт, маскирана като нападение на ненормален престъпник. Двамата с Джери Естридж от Областната прокуратура внимателно проверихме документите на Ед Джейкъби. Но не открихме нищо. Никой не е спечелил от смъртта му. Получавал е добра заплата, няколко патентовани изобретения са му носили добри дивиденти, но е харчел всичко. Жена му е трябвало да го наследи, с изключение на малко земя в Калифорния, завещана на децата му и техните наследници. Синът от първия брак е подсигурен с прилична сума, която ще му стигне да завърши колежа си след три години. Той пак ще си е в първи курс, ако питате мен.

— Найлс Джейкъби.

— Да. Ед много се тревожеше за него. Живее с майка си в Калифорния, бил е в поправителен дом поради кражба. Доколкото ми е известно, майката е наркоманка. Миналата година Ед отишъл да го прибере. Довел го в Бърмингам и го записал в колежа „Бардуел“. Направил всичко възможно да го задържи в дома си, но хлапакът тормозел другите деца и бил неприятен на всички. Госпожа Джейкъби го търпяла известно време, но в крайна сметка го изпратила в пансион.

— Къде е бил?

— В нощта на двайсет и осми юни ли? — Меткаф спря тежък поглед върху Греъм. — Полицията вече си зададе този въпрос, аз също. Бил е на кино, след това се прибрал в пансиона, това е доказано. А и кръвната му група е нула. Господин Греъм, след половин час трябва да взема жена си. Ако искате, утре пак можем да поговорим. Ще ми кажете с какво мога да ви помогна.

— Бих искал да хвърля един поглед на личните вещи на семейството. Дневници, снимки, всичко.

— Нямат кой знае какво, тъй като къщата им в Детройт изгоряла при пожар. Нищо подозрително — Ед включил електрожен в приземната си работилница, искрите подпалили кутии с боя и къщата станала на пепел. Имат няколко лични писма, които съм оставил в банкова касета заедно със семейните бижута. За дневник не си спомням. Всичко останало е на склад. Може би Найлс притежава някакви снимки, но се съмнявам. Знаете ли какво ще направим? Утре в девет и половина трябва да съм в съда, но преди това мога да ви оставя в банката да хвърлите едно око. След това ще мина да ви взема.

— Добре — съгласи се Греъм. — Ще ми бъдат от полза и копия от всички документи, свързани с наследството — претенции, оспорване на завещанието, кореспонденция. Искам да разполагам с цялата документация.

— Същото иска и областната прокуратура в Атланта. Сравняват я с документацията по имота на Лийдс.

— Въпреки това искам копия и за мен.

— Добре, ще ги имате. Макар че едва ли допускате да е заради пари, нали?

— Така е. Просто се надявам, без истински да го вярвам, че нечие име може да изскочи и в двете документации.

— Аз също.

 

Общежитията на общинския колеж „Бардуел“ представляваха четири ниски сгради, наредени около спечено от жегата игрище. Пристигането на Греъм съвпадна с разгара на ожесточена стерео война. По балконите от мотелски тип на двете противоположни постройки висяха насочени едни срещу други тонколони. Битката се водеше между „Кис“ и „Увертюра 1812“. Пълен с вода балон излетя във въздуха и се пръсна на три-четири метра от краката на Греъм.

Той се шмугна под някакво пране, прекрачи захвърлен на земята велосипед и влезе в апартаментчето, обитавано от Найлс Джейкъби и бог знае още от кого. Вратата на спалнята беше открехната и отвътре гърмеше музика. Греъм почука, но никой не му отговори.

Бутна вратата и влезе. На двойното легло беше седнало дългуресто момче с пъпчиво лице и настървено опъваше от еднометров чибук. До него лежеше момиче в джинсов гащеризон. Главата на хлапака отскочи по посока на Греъм. Правеше върховни усилия да се замисли.

— Търся Найлс Джейкъби. Хлапакът стоеше вкаменен. Греъм се пресегна и изключи уредбата. — Търся Найлс Джейкъби.

— Вземам малко илач за астмата си, човече. Вие никога ли не чукате?

— Къде е Найлс Джейкъби?

— Да пукна, ако знам. За какво ви е?

— Направи много сериозен опит да си спомниш! — Греъм показа полицейската си значка.

— О, по дяволите! — обади се момичето.

— Господи, от отдела за наркотици. Чакайте, не си заслужава… Нека поговорим…

— Да говорим за Найлс Джейкъби.

— Ще ви помогна да го откриете — рече момичето.

Греъм я изчака да разпита из другите стаи. Навсякъде след нея пускаха водата в тоалетните казанчета.

В стаята почти нямаше следи от присъствието на Найлс Джейкъби. Върху снимката на семейството му беше поставена чаша с полуразтопен лед. Греъм я отмести и избърса мокрото кръгче с ръкава си. Момичето се върна.

— Опитайте в „Омразната змия“ — рече то.

 

Барът „Омразната змия“ бе разположен в помещение, предназначено за магазин. Рамките на прозорците бяха боядисани в зелено. Пред вратата бяха паркирани какви ли не превозни средства — огромни камиони за ремаркета, но без ремаркетата, което ги правеше тантурести; малолитражки, лилава спортна кола, стари доджове и шевролети с оголени задници, за да изглеждат като бъгита, четири натруфени мотоциклета „Харли-Дейвидсън“. Климатичната инсталация над вратата бе прокапала. Греъм направи сложна маневра, за да избегне капките, и хлътна в заведението. Беше претъпкано, вонеше на прокиснала бира и дезинфекционни препарати. Облечена в работен комбинезон, яката жена зад бара се пресегна над главите на клиентите си и подаде на Греъм поръчаната кока-кола. Беше единствената жена в заведението. Мургав и кльощав, Найлс Джейкъби се беше облегнал до мюзикбокса. Пускаше монети в улея, но бутоните за избор на песни натискаше друг мъж до него. Момчето приличаше на разхайтен ученик, за разлика от мъжа, който избираше музиката.

Беше странен тип с детско лице, монтирано върху яко мускулесто тяло. Носеше фланелка и джинси, изтъркани до бяло по джобовете. Ръцете му преливаха от мускули, дланите му бяха широки и груби. Професионалната татуировка малко под лакътя му гласеше: „Роден съм да шибам!“, а на другата му ръка имаше далеч по-несръчен надпис, от онези, които правят в затвора: „Ранди“. Късата, по затворнически подстригана коса, растеше, неравно. Когато се пресегна към осветената клавиатура на мюзикбокса, на ръката му над китката проблесна малко гладко избръснато кръгче.

Греъм усети как в стомаха му се свива студена топка.

Последва Найлс Джейкъби и Ранди към дъното на помещението. Двамата се настаниха в едно сепаре, а Греъм застана на половин метър от масата им.

— Найлс, казвам се Уил Греъм и искам да поговоря с теб.

Ранди вдигна глава и лицето му цъфна в престорена усмивка. Един от предните му зъби беше умъртвен.

— Познаваме ли се отнякъде?

— Не. Искам да говоря с Найлс.

Веждите на хлапака се извиха театрално и Греъм се запита какво ли му се е случило в поправителния дом.

— Изчезвай! — отсече Ранди. — Имаме си личен разговор.

Греъм спря замислен поглед върху нашарените мускулести ръце, лепенката в сгъвката на лакътя, избръснатото място, където Ранди по всяка вероятност е опитвал острието на ножа си. Краста на ножар. Страх ме е от Ранди. Стреляш пръв или си покойник.

— Чу ли какво казах? — попита Ранди. — Изчезвай!

Греъм разкопча сакото си, извади служебната карта и я постави на масата.

— Стой си на задника, Ранди! Направиш ли опит да станеш, ще получиш един пъп в повече.

— Моля за извинение, сър. Моментална затворническа покорност.

— Направи ми една услуга, Ранди. Бръкни с два пръста в левия заден джоб на панталона си. Там ще намериш двайсетсантиметровия си сгъваем нож. Сложи го на масата, ако обичаш. Благодаря.

Греъм пусна ножа в джоба си. Беше мазен на пипане.

— В другия ти джоб има портфейл — продължи той. — Извади и него. Днес успя да продадеш малко кръвчица, нали?

— И какво от това?

— Нищо. Просто ми дай разписката. Онази, която трябва да покажеш при следващото кръводаряване. Разгърни я върху масата.

Кръвна група нула. Ранди отпада.

— Откога си на свобода?

— От три седмици.

— Как се казва полицаят, който отговаря за поведението ти след предсрочното освобождение?

— Не съм предсрочно освободен.

— Това май не отговаря на истината. — Греъм искаше да притисне Ранди. Заради ножа можеше да му създаде куп неприятности. На предсрочно освободените не се разрешава и да посещават питейни заведения. Но вътре в себе си усещаше, че го е яд на Ранди просто, защото беше изпитал страх от него.

— Ранди?

— Да?

— Дим да те няма!

 

— Не зная какво да ви кажа, баща си познавах бегло — рече Найлс Джейкъби, седнал в колата на Греъм. — Напуснал мама, когато съм бил тригодишен, оттогава не съм го виждал. Мама не позволяваше.

— Миналата пролет е дошъл да те види.

— Така е.

— В поправителния дом.

— Значи и това знаете.

— Просто изяснявам нещата. Какво стана тогава?

— Ами… Изведнъж цъфна в приемната, стегнат и притеснен, страхуваше се дори да се огледа. Повечето външни се държат като в зоологическа градина. От мама бях чувал какво ли не за него, но той съвсем не изглеждаше толкова лош. Беше просто мъж със спортно сако.

— Какво ти каза?

— Ами… Очаквах да се нахвърли отгоре ми или да затъне в самообвинения. Повечето посетители правят това. Но той просто ме попита дали искам да уча. Каза, че ако тръгна на училище, ще поеме настойничеството над мен. Каза ми да опитам. „Малко си помогни и сам. Направиш ли го, аз ще имам грижата да те запиша в колеж.“ Нещо от тоя сорт.

— Колко време ти оставаше в поправителния?

— Две седмици.

— Говорил ли си някога там за семейството си, Найлс? С някой от момчетата?

Найлс Джейкъби го стрелна с очи.

— Разбирам защо ми задавате този въпрос — рече той. — Не съм разговарял с никого. Особено пък за баща ми. Години наред дори не бях мислил за него.

— А тук? Водил ли си някой приятел в къщата на родителите си?

— На родителя, не на родителите. Тя не ми е майка.

— Водил ли си някого там? Съученик или…

— Или някой съмнителен тип, нали, господин Греъм?

— Точно така.

— Не.

— Никога? — Нито веднъж.

— Споменавал ли е баща ти, че получава заплахи, беше ли разтревожен през последните месеци?

— При последния ни разговор беше разтревожен, но само за бележките ми. Бях натрупал доста закъснения и той ми купи два будилника. За друго не се сещам.

— Имаш ли нещо от него? Документи, лична кореспонденция, снимки?

— Не.

— На шкафчето си имаш снимка на семейството. До стафа.

— Този стаф не е мой. Никога няма да сложа в уста подобна гадост.

— Тази снимка ми трябва. Ще си извадя копия и ще ти я пратя обратно. С какво друго разполагаш?

Джейкъби измъкна цигара и заопипва джобовете си за кибрит.

— Нямам друго. Не знам защо ми я дадоха. Баща ми захилен, госпожа Джейкъби и пикльовците. Задръжте я. За мен той никога не е изглеждал така.

 

 

Греъм искаше да опознае семейство Джейкъби, но новите им приятели в Бърмингам не му бяха от полза.

Байрън Меткаф му предаде съдържанието на касетката. Изчете тънката пачка писма, повечето делови. По-разрови бижутата и сребърните прибори.

В продължение на три пропити от жега дни работи в склада, където бяха откарани мебелите. Вечер Меткаф идваше да му помага. Един по един отвори всички кашони, прегледа внимателно съдържанието им. От полицейските снимки се ориентираше за разположението на вещите в къщата.

Повечето от мебелите бяха нови, купени с парите от застраховката на изгорялата къща. Нямали са достатъчно време да оставят върху тях лични белези.

Вниманието на Греъм привлече нощна масичка, върху която още имаше прах за снемане на отпечатъци. В средата и имаше капка зелен восък.

За втори път си зададе въпроса дали убиецът не си пада по светлината на свещи.

Бърмингамските криминолози не скриха от него нищо. Върху кутийката от напитка, която бе открил на дървото, разчетоха само един неясен отпечатък, оставен от връхчето на нос. Това успяха да направят в тукашната лаборатория, но и Джими Прайс във Вашингтон не постигна нещо повече.

Лабораторията за оръжия и инструменти на ФБР даде заключението си относно счупеното клонче. Било прерязано с дебело и тъпо острие. Най-вероятно клещи за рязане на пирони.

Документалната лаборатория беше препратила изрязания в кората на дървото знак на Азиатския отдел в Лангли^[1].

Греъм се отпусна на една празна каса в прашния склад и се задълбочи в дългото заключение. Според Азиатския отдел на ЦРУ знакът е китайски йероглиф, който означава „улучвам“ или „цапвам по главата“ — термини, използвани при някои хазартни игри. Смятал се за положителен, „щастлив“ йероглиф. Фигурира върху плочка в Ма-джонг^[2]. С него бил обозначен Червения дракон.