Томас Харис
Червения дракон (13)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

В главната квартира на ФБР във Вашингтон Крофорд говореше по телефона с Греъм, който се обаждаше от летището на Бърмингам. През открехнатата врата надникна секретарката му и помаха с ръка, за да привлече погледа му.

— Доктор Чилтън от болницата в Чесапийк е на 2706. Казва, че е спешно.

Крофорд кимна и каза в слушалката:

— Задръж така, Уил. — После натисна един от бутоните на апарата пред себе си: — Крофорд слуша.

— Аз съм Фредерик Чилтън, господин Крофорд, от болницата в…

— Кажете, докторе.

— Разполагам с бележка, по-скоро с две парчета от бележка, която май е писана от онзи убиец в Атланта.

— Откъде я взехте?

— Открихме я в килията на Ханибал Лектър. Написана е на тоалетна хартия и носи отпечатъци от зъби.

— Можете ли да ми я прочетете, без много да я докосвате?

Чилтън с усилие придаде спокоен тон на гласа си и започна:

Скъпи доктор Лектър,

Признавам, че съм много доволен от интереса, който проявявате към мен. Разбрах за оживената кореспонденция, която поддържате, и си зададох въпроса: „Не бих ли могъл да ви напиша едно писмо?“ И се осмелих да го сторя, разбира се. Не вярвам да им кажете кой съм дори ако ме познавахте. Още повече, че тялото, което временно обитавам, е от второстепенно значение. Важното е в какво се превръщам. Зная, че само вие можете да ме разберете. Разполагам с някои неща, които бих искал да ви покажа. Може би и това ще стане някой ден, когато обстоятелствата позволяват. Надявам се да бъдем в състояние да поддържаме кореспонденция…

— Господин Крофорд, на това място хартията е разкъсана и липсва част от текста… Продължавам:

…Възхищавам ви се от години и разполагам с пълен комплект изрезки от вестници, в които се говори за вас. Трябва да призная, че ги смятам за безкрайно несправедливи. Не по-малко от репортажите за мен. Много си ги бива да измислят разни гадни прякорчета, нали? ЗЪБЛЬОТО! Най-неподходящият прякор за човек като мен! Бих се срамувал, ако не знаех, че и вие сте страдали от подобно изкривяване на истината от страна на печата. Следователят Греъм ме интригува. Изглежда странно за ченге, нали? Не е хубав, но изглежда целенасочен.

От вас би трябвало да се е научил да не си пъха носа, където не трябва…

Моля да ме извините за хартията, която употребявам. Избрах я, защото бързо ще се разтвори, ако се наложи да я глътнете…

— Тук отново липсва парче, господин Крофорд. Преминавам към заключителната част:

… Ако получа новини от вас, следващия път ще се опитам да ви изпратя нещо мокро. Дотогава оставам искрено ваш, ненаситен поклонник.

Чилтън млъкна.

— Чувате ли ме? — попита след малко.

— Да. Лектър знае ли, че писмото е у вас?

— Още не. Тази сутрин почиствахме килията му и го преместихме на друго място. Вместо с парцал, чистачът решил да изтърка умивалника с тоалетна хартия. Започнал да дърпа от рулото и така стигнал до писмото. Веднага ми го донесе. Всички ми носят, каквото открият.

— Къде се намира Лектър в момента?

— Още е във временната килия.

— Оттам може ли да види какво става в неговата?

— Момент, да помисля… Не, не може.

— Задръжте така, докторе.

Крофорд натисна второто копче на апарата и за миг остана загледан в двете мигащи светлинки. Крофорд, въдичарят, който лови хора, гледаше как тапата му се носи по течението. Натисна копчето на линията, която го свързваше с Греъм.

— Уил, доктор Лектър, изглежда, е получил писмо от Зъбльото. Открили са го в килията му, прилича на писмо от почитател. Търси одобрението на Лектър, проявява любопитство и към теб. Задава някои въпроси.

— Как би могъл да му отговори Лектър?

— Още не знам. Липсват някои части от писмото. Има шанс за кореспонденция, стига Лектър да не разбере, че знаем. Тази бележка ми трябва за лабораторен анализ, искам да поставя килията под постоянно наблюдение, но би било рисковано. Ако Лектър разгадае играта, никой не може да предвиди по какъв начин ще се опита да предупреди онзи мръсник. Имаме нужда от тази връзка, но и писмото е важно.

След това обясни къде е в момента доктор Лектър и как е била открита бележката.

— До Чесапийк са осемдесет мили и не мога да те изчакам, приятел. Какво ще кажеш?

— Десет души са убити за един месец. Не можем да си играем дълго на пощаджии. Така че тръгвай.

— Тръгвам — кимна Крофорд. — След два часа ще се видим.

Крофорд повика секретарката си.

— Сара, поръчай ми хеликоптер. Искам го веднага и не ме интересува кой ще го отпусне — нашите, вашингтонската полиция или морската пехота! След пет минути съм на покрива. Обади се в отдела за обработка на документи и им кажи да се качват и те на покрива. Хърбърт да сформира екип за претърсване. Веднага излитаме. — После отново се включи в линията на Чилтън: — Доктор Чилтън, трябва да претърсим незабелязано килията на Лектър и имаме нужда от помощта ви. Кой друг знае за находката?

— Никой.

— Къде е чистачът?

— Тук, в кабинета ми.

— Нека стои там и да си държи езика зад зъбите. От колко време Лектър е извън килията си?

— Около половин час.

— Това необичайно дълго ли е?

— Още не. Горе-долу толкова трае почистването. Но скоро ще разбере, че нещо става.

— Ето какво ще направите: веднага открийте домакина или инженера по поддръжката. Да спре водата и да изключи бушоните на етажа. Някой може да се завърти край килията на Лектър с инструменти в ръце. Да бърза, да е ядосан и да не отговаря на никакви въпроси. Разбирате, нали? Без излишни въпроси, обясненията ще давам аз. Погрижете се днес да не се събира боклукът, дано колата, вече не е минала. И не пипайте писмото, идваме!

Крофорд набра номера на началника на отдела за научни анализи.

— Брайън, със самолет ще пристигне едно писмо, писано вероятно от Зъбльото. Задачата е спешна и от първостепенна важност. Писмото трябва да се върне обратно в рамките на един час в същия вид, в който е дошло. Преди теб ще бъде проверено за влакънца и косми, трудни за откриване отпечатъци и документален анализ. Затова координирай нещата, ясно ли е?… Да, ще го донеса лично.

В асансьора бе топло — определените от федералните власти двайсет и три градуса. Когато Крофорд слезе от покрива с писмото, косата му, разбъркана от вихъра на витлата, смешно стърчеше. Спря пред вратата на лабораторията за власинки и косми и избърса лицето си с кърпичка.

В малката лаборатория цареше спокойна, и делова обстановка. Общото помещение беше претъпкано с кутии веществени доказателства, изпратени тук от всички краища на страната. Парчета скоч, служили за залепване на китки и усти, разкъсани и окървавени дрехи, чаршафи от леглата на мъртъвци…

Още докато се провираше между кашоните, Крофорд зърна Бевърли Кац през стъклото на една от стаите за изследване. Беше се изправила до покрита с бяла хартия маса, над която висеше детско комбинезонче. Сама в ярко осветеното помещение, тя внимателно обработваше дрешката с металната си четка — веднъж по посока на нишките, веднъж срещу тях. Дребни песъчинки и мръсотия се посипаха по бялата хартия. Сред тях, полюшвайки се във въздуха по-бавно от песъчинките, но по-бързо от мъхчетата, изскочи къдраво косъмче. Жената вдигна глава и го проследи с доволен поглед. Крофорд видя как устните и се размърдват и отгатна какво казва, макар да не долови нито звук.

— Пипнах те!

Винаги го казваше.

Той почука по стъклото. Бевърли смъкна белите си ръкавици и излезе в коридора.

— Не сте гледали за отпечатъци още, нали?

— Не.

— Съседната лаборатория е готова — каза Кац и си сложи нов чифт бели ръкавици. Крофорд разтвори куфарчето си.

Двете парчета на посланието бяха внимателно настанени между листове прозрачна пластмаса. Бевърли Кац зърна следите от захапката, хвърли бегъл поглед към намръщеното лице на Крофорд и си спести въпросите. Той кимна — отпечатъкът съвпадаше напълно с глинения модел от захапката на убиеца, който беше взел със себе си в Чесапийк.

Застанал зад стъклената преграда, Крофорд наблюдаваше ловките движения, с които Бевърли окачи писмото на специалната стойка и леко я наклони над застланата с бяла хартия маса. Взе мощна лупа и го огледа милиметър по милиметър, после внимателно го подухна. Почука стойката с върха на тънък пинцет, след което насочи лупата си към бялата хартия. Крофорд хвърли поглед към часовника си.

Кац прехвърли бележката върху друга стойка, за да я изследва от обратната страна. Взе миниатюрен, сякаш направен от паяжина пинцет, и повдигна нещо, което оттук не можеше да се види. После фотографира разкъсаните ръбове на писмото под максимално увеличение и го върна обратно в опаковката му. В куфарчето до него сложи и чифт чисти ръкавици — знак, че уликата не трябва да се пипа до снемането на отпечатъци от нея.

— Това е — протегна тя куфарчето към Крофорд. — Едно косъмче, дължина няколко милиметра. Две сини частици, които ще подложа на анализ. Друго имаш ли? Крофорд извади три надписани плика и и ги подаде:

— Косми от гребена на Лектър. Остатъци от брадата му по електрическата самобръсначка. А това е косъм от чистача. Сега трябва да вървя!

— По-късно ще се видим — махна му с ръка Кац. — Много ми харесва твоята коса.

При вида на хигроскопичната тоалетна хартия Джими Прайс от отдела за стари отпечатъци се намръщи. Помощникът му включи хелиокадмиевия лазер. Хартията започна да свети със собствена светлина и евентуалните отпечатъци би трябвало да флуоресцират. Върху синкавата тъкан бавно изплуваха неясно очертани петънца пот. Нищо друго. Крофорд понечи да попита нещо, но размисли и остана безмълвен. Синкавата светлина на лазера се отразяваше в стъклата на очилата му.

— Това нещо е пипано от трима души без ръкавици, нали така? — осведоми се, Прайс.

— Да. Чистачът, Лектър и Чилтън.

— Чистачът е търкал умивалника и по пръстите му сигурно не е останала мазнина. Но другите двама… Това тук изглежда ужасно! — Прайс вдигна хартията срещу светлината. Пинцетът не потрепваше в ръката му, осеяна със старчески петна. — Бих могъл да го опуша, Джак, но не гарантирам, че йодните петна ще избледнеят за краткото време, с което разполагаш.

— Нинхидрин, нагорещяване? — Обикновено Крофорд избягваше да дава технически съвети и предложения на Прайс, но сега трябваше да се залови за нещо, просто трябваше! Очакваше рязък отговор, но възрастният мъж остана спокоен и замислен.

— Не — поклати глава. — Няма как да премахнем следите. Никакъв отпечатък не мога да ти извадя от това нещо, Джак. Защото просто го няма.

— Мамка му! — изруга Крофорд.

Старецът се обърна да си върви и Крофорд леко го докосна по рамото.

— Дявол да го вземе, Джими. Знам, че ако имаше някакъв отпечатък, ти щеше да го откриеш!

Прайс не отговори и се зае да разопакова чифт ръце, пристигнали във връзка с друг случай. Сухият лед запуши в кошчето за отпадъци. Крофорд взе белите ръкавици и ги пусна вътре.

С куркащ от разочарование стомах, Крофорд забърза към отдела за документален анализ, където го очакваше Лойд Боуман. Бяха го измъкнали от съдебно заседание и от рязката смяна на обстановката той още премигваше като човек, когото са разбудили посред нощ.

— Поздравявам те за смелата прическа — рече Боуман и с опитни движения прехвърли писмото на работната си маса. — С колко време разполагам?

— Най-много с двайсет минути.

Двете части на писмото сякаш грейнаха със своя светлина върху масата на Боуман. Плотът под продълговатата дупка с назъбени краища на първото парче изглеждаше тъмнозелен на цвят.

— Преди всичко трябва да разберем начина, по който Лектър ще му изпрати отговора си — рече Крофорд, изчакал Боуман да свърши с четенето.

— По всичко личи, че инструкциите са останали в липсващото парче. — Докато говореше, Боуман сръчно боравеше с осветлението, специалните филтри и фотокамерата. — В първата част, непосредствено след фразата „Надявам се да бъдем в състояние да поддържаме кореспонденция…“, започва скъсаната част. Лектър е задраскал написаното с флумастер, сгънал е хартията и с пръсти е/ откъснал написаното. — Не разполага с никакви режещи предмети.

Боуман фотографира зъбните отпечатъци и гърба на писмото, осветявайки текста от всички възможни ъгли. Сянката му подскачаше по стените, ръцете му правеха странни движения.

— А сега ще си позволим известни волности — съобщи той и пъхна писмото между две стъклени плоскости с цел да изглади стърчащите на всички посоки ръбове около дупката. Назъбените краища намаза с яркочервена течност, докато си тананикаше под нос. Едва на третия път Крофорд разбра какво си пее — „Ти си подличко и гадно, но и аз, не падам по-долу…“

Боуман смени филтрите на миниатюрната телевизионна камера и я насочи към хартията. После се пресегна и намали осветлението. В стаята останаха да светят само някаква лампа с мътно-червеникава светлина и синьозеленият екран на монитора.

На него се появиха думите „Надявам се да бъдем в състояние да поддържаме кореспонденция“ и назъбените ръбчета на дупката. Червените следи бяха изчезнали и до тях личаха част от букви.

— Наблюдавани през инфрачервена камера, анилиновите съставки на цветните мастила стават прозрачни — обясни Боуман. — Тези чертички тук по всяка вероятност са част от буквата Т. В края на тези тук има опашчица, което сочи, че буквата е М, Н или Р. — Боуман натисна копчето на камерата, после се изправи и включи осветлението. — Когато единият от кореспондентите не може да контактува свободно, съществуват само два начина на връзка, Джак. Телефонен разговор или публикация в пресата. Лектър може ли да говори по телефона, когато му хрумне?

— Има право на телефонни разговори, но не може да набира директно — отвърна Крофорд. — Всичко трябва да мине през болничната централа.

— Значи остава публикацията.

— Вече знаем, че онзи сладур чете „Сплетника“. Единствено там се появи материал за доктор Лектър и Греъм. Трябва да търсим в рубриката за лични обяви.

Крофорд направи справка с библиотеката на ФБР, после се свърза с Бюрото в Чикаго и даде инструкции. Боуман приключи и му подаде куфарчето.

— „Сплетникът“ излиза тази вечер — замислено продума Крофорд. — Отпечатва се в Чикаго в понеделник и четвъртък. Ще разполагаме с коректури от страниците за платени обяви.

— И аз ще опитам да дам още нещичко, но ще бъде дребно — каза Боуман.

— Изстрелваш директно в Чикаго всичко, което преценяваш като важно — нареди му Крофорд, вече устремен към изхода. — Подробно ще ме информираш като се върна от лудницата.