Томас Харис
Червения дракон (20)

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Фреди Лаундс излезе от редакцията на „Сплетника“ във вторник по обяд. Беше уморен, но доволен. Още в самолета успя да редактира материала си и го предаде за печат само половин час след приземяването.

След това се залови с бъдещата книга и забрани да го свързват с когото и да било. Беше организиран човек и вече имаше петдесет хиляди думи, готови за печат и подкрепени със солидна документация.

В момента, в който Зъбльото бъде заловен, Фреди ще е в състояние да предложи зашеметяващ репортаж и подробен анализ на цялата акция. Материали имаше предостатъчно. Уреди на негово разположение да бъдат тримата най-добри репортери в „Сплетника“, готови да се включат при първия подаден сигнал. Броени часове след залавянето щяха да имат всички подробности от мястото, където живееше Зъбльото.

Литературният му агент, обещаваше зашеметяващо голям тираж. Стриктно погледнато, предварителните договорки от подобен характер нарушаваха споразумението му с Крофорд, но всички сключени договори щяха да носят дата след залавянето на Зъбльото и нищо нямаше да се разбере. Крофорд действително го държеше в ръцете си с онзи запис. Отправянето на телефонни заплахи по междущатска линия бе престъпление, за което се полага затвор. На Лаундс нямаше да му помогне и Първата поправка към Конституцията, отнасяща се за свободата на печата и словото. На нея обикновено разчитаха журналистите при напечени ситуации. Но Фреди знаеше и друго — само с един телефонен разговор Крофорд бе в състояние да му докара сериозни неприятности с данъчното управление. Все пак у него живееха някакви остатъци от чувство за чест. Не хранеше илюзии за естеството на работата си и именно по тази причина бе разработил проекта си с настървение и почти религиозен екстаз.

Непрекъснато го връхлитаха ярки и сладки представи за живота, който би могъл да води с парите от тази история. Погребани дълбоко под пластовете мръсотия на многогодишната му репортерска дейност, старите му мечти още бяха живи. В този миг те се раздвижваха и си проправяха път към повърхността.

Провери изправността на апаратурата, кимна доволно и се качи в колата си. Възнамеряваше да дремне час-два, а после отлиташе за Вашингтон. Срещата с Крофорд бе уговорена в непосредствена близост до заложения капан.

В подземния гараж го чакаше досадно разочарование. Някакъв черен микробус бе заел част от мястото му въпреки крещящия от стената надпис „ФРЕДЕРИК ЛАУНДС“.

Фреди рязко отвори вратата на колата си и нарочно я блъсна в микробуса. Върху черната боя се появиха драскотини. Това ще му е за урок на този глупак!

Докато заключваше, вратата на микробуса зад гърба му се отвори. Фреди почти успя да се извърне, когато тоягата се стовари върху главата му, малко над ухото. Вдигна ръце да се предпази, но коленете му омекнаха. Почувства страхотен натиск около шията си, притокът на въздух секна. А когато дробовете му, отчаяно сгърчени в кислороден глад, получиха възможност да бъдат захранени, в тях нахлу хлороформ.

 

Долархайд паркира микробуса зад дома си, слезе и се протегна. По пътя от Чикаго насам духаше силен страничен вятър и ръцете го боляха от здравото стискане на волана. Вдигна глава и внимателно огледа нощното небе. Времето за персидския метеоритен дъжд наближаваше и той не искаше да го пропусне.

ОТКРОВЕНИЕ НА СВ. ЙОАНА БОГОСЛОВА: Опашката му повлече третина от небесните звезди и ги свали на земята.

Негово дело в друго измерение на времето. Измерение, което трябваше да види и запомни. Отключи задния вход и се зае с обичайното претърсване на къщата. Когато отново излезе навън, беше надянал върху главата си чорап-маска. Отвори задната врата на микробуса и приближи до нея ниска дървена рампа. Изтърколи Фреди Лаундс върху нея. Репортерът беше само по долни гащи, със запушена уста и плътно закрити очи. Макар и в полусъзнание, той седеше съвсем изправен в стария дъбов инвалиден стол. Долархайд го беше намазал с епоксидна смола от главата до петите и той бе слепен за седалката. Подкара стола към къщата и го намести в ъгъла на дневната, с лице към стената. Сякаш наказваше непослушен хлапак.

— Студено ли ти е? — попита и свали дамските превръзки от устата и очите на Лаундс. — Искаш ли одеяло?

Фреди не отвърна. От него продължаваше да лъха на хлороформ.

— Ще ти донеса одеяло.

Отиде до дивана, смъкна вълнената покривка и зави репортера чак до брадичката. После тикна под носа му шишенце с амоняк. Лаундс рязко отвори очи и объркано се огледа. Виждаше само мястото, където се съединяваха две голи стени. Изкашля се и замаяно промърмори:

— Катастрофа? Тежко ли съм пострадал?

— Не, господин Лаундс — каза гласът зад гърба му. — Всичко ще е наред.

— Боли ме гърбът. Кожата. Обгорял ли съм? Божичко, дано не съм обгорял!

— Обгорял ли? Не. Стойте мирно и си почивайте. След малко ще се върна.

— Сложете ме да легна и позвънете в службата ми моля! Господи, та аз съм в инвалидна количка! Значи ми е счупен гръбнакът! Моля ви, кажете ми истината!

В отговор чу леки стъпки, които бързо заглъхнаха.

— Но защо съм тук? — проплака той и въпросът му увисна в неподвижния въздух. Отговорът долетя някъде отдалеч:

— За да си изясним някои неща, господин Лаундс.

До ушите на Фреди долетяха стъпки на човек, който се изкачва по стълба. После чу шум от душ. Главата му започна да се прояснява. Спомни си, че напусна редакцията и се качи в колата си, но случилото се след това още му се губеше. Слепоочието му болезнено пулсираше, пригади му се от миризмата на хлороформ и помисли, че всеки момент ще припадне. Отвори уста и жадно пое въздух. Чуваше ясно ударите на сърцето си.

Дълбоко се надяваше това да е сън. Леко подръпна ръката си, поставена върху страничната облегалка. Болката бе толкова силна, че несъмнено би го изтръгнала и от най-дълбокия сън. Не, не сънуваше. Умът му бавно започна да набира скорост.

Напрегна се, извъртя очи и за част от секундата успя да зърне ръката си. Време, напълно достатъчно, за да разбере по какъв начин е прикован за стола. Не беше върху апарат за придържане на счупен гръбнак, нито пък се намираше в болница. Беше отвлечен.

Стори му се, че чу стъпки на горния етаж; но може би чуваше ударите на собственото му сърце. Направи опит да разсъждава, напрегна цялата си воля. „Трябва да запазиш самообладание и да мислиш!“, заповяда си той.

Стълбите проскърцаха под тежестта на Долархайд, който се спусна обратно. Лаундс чувстваше тази тежест с всяка стъпало, ясно усети и присъствието зад гърба си. Изфъфли нещо неразбрано, после успя да постави гласа си под контрол:

— Не съм видял лицето ви! Не бих могъл да ви опозная, изобщо не знам как изглеждате! „Сплетникът“! Работя в „Национален сплетник“. Ще ви платят богато за моето освобождаване! Половин милион, а може би повече. Един милион долара! Отвърна му мълчание. После леко проскърцаха пружини — онзи беше седнал.

— За какво си мислите, господин Лаундс? — попита гласът.

Трябва да прогониш болката и страха, трябва да разсъждаваш! — заповяда си Лаундс. — Веднага, бързо! За да спечелиш време, да живееш още дълги години! Още не е решил дали да те убие, иначе не би скрил лицето си.

— За какво си мислите, господин Лаундс? — повтори гласът.

— Не зная какво се е случило с мен — отвърна Фреди.

— А знаете ли кой съм аз, господин Лаундс?

— Не, и не искам да знам, повярвайте ми!

— Според вас аз съм злобен и перверзен сексуален маниак. Животно, пак по вашите думи. Пуснато от лудницата, от някой съдия с меко сърце. — Обикновено Долархайд правеше опит да избягва шипящите съгласни (например онези с-та в „сексуален“). Но пред тази публика, далеч от всяка насмешка, той се чувстваше напълно освободен. — Сега вече знаете кой съм, нали?

Не лъжи! Мисли бързо!

— Да.

— Защо пишете лъжи, господин Лаундс? Защо твърдите, че съм луд? Отговорете!

— Когато човек… когато човек върши неща, които другите не разбират, те го наричат…

— Луд.

— Ами… Вземете например братята Райт^[1]. И тях са ги смятали за луди, но историята…

— Историята… Вие разбирате ли какво върша аз, господин Лаундс?

Разбиране! Ето го шанса! Натискай здравата!

— Не, но мисля, че сега имам шанс да разбера. А разбера ли го аз, ще го разберат и всички мои читатели!

— Може би се мислите за привилегирован?

— В случая — да. Но трябва да ви призная, като мъж на мъж, че съм и доста изплашен. Трудно ми е да се съсредоточа. Не би трябвало да ме плашите, ако действително сте носител на някаква велика идея. Ще се опитам да я разбера и без сплашване.

— Мъж на мъж. Използвате този израз, за да ме предразположите, нали, господин Лаундс? Оценявам жеста ви, но съм принуден да ви разочаровам. Аз не съм мъж. Не съм и човек. Действително започнах жизнения си път като такъв, но благодарение на Божията милост и собствената ми Воля се превърнах в Нещо друго, в Нещо повече от човек. Твърдите, че сте изплашен. Вярвате ли, че Бог е тук, сред нас, господин Лаундс?

— Не знам.

— Молите ли Му се в момента?

— Понякога се моля. Признавам, че правя това, когато съм изплашен.

— И помага ли ви Бог?

— Не знам. Забравям да мисля за това, когато страхът премине. А би трябвало.

— Би трябвало. Има още много неща, които би трябвало да разбирате. След малко възнамерявам да ви помогна в тази насока. Нали ще ме извините за момент?

— Разбира се.

Стъпките заглъхнаха по посока на вратата. Измъкване и потракване на кухненско чекмедже. Лаундс бе описвал десетки убийства, извършени в кухни. Просто, защото там обикновено се намират подходящи за целта предмети. Криминалните репортажи могат да променят завинаги отношението на човека към кухнята. Шурна вода.

Трябва да е нощ, помисли си Лаундс. Крофорд и Греъм вече го чакат и сигурно са започнали да се безпокоят. В душата му, редом със смразяващия страх, започна да пулсира и дива, някак куха тъга.

Зад гърба му се разнесе едва доловимо дишане, стори му се, че за миг зърна бяло петънце. После пред очите му изплува ръка, бяла и силна. Държеше чаша чай с лед, от която стърчеше сламка. Лаундс протегна врат и започна да пие.

— Пиша страхотен материал — промърмори между две глътки. — Ще вкарам вътре всичко, което пожелаете! Ще ви опиша така, както желаете. Не, никакви описания! Никакви описания!

— Штт, тихо! — чукна го по главата един пръст. После осветлението стана по-силно и столът му започна бавно да се върти.

— Не! Не искам да ви виждам! — изкрещя Лаундс.

— А трябва, господин Лаундс. Вие сте репортер. Трябва да си вършите работата. Когато спра да ви въртя, можете да отворите очи и да ме погледнете. Ако откажете да го сторите, ще закова клепачите ви за челото.

Влажно примляскване, остро изщракване и столът се завъртя. Стиснал очи, Лаундс се оказа с лице към помещението. Един пръст настоятелно го почука по гърдите, докосна клепачите му. Фреди Лаундс отвори очи.

Облеченият в дълго кимоно мъж му се стори огромен. Лицето до носа му беше покрито с дамски чорап. Той обърна гръб на Лаундс и съблече кимоното. Яките мускули на гърба му заиграха под блестяща татуировка, която преминаваше през целия гръб и се увиваше около единия крак. Беше дълга люспеста опашка.

Дракона бавно извърна глава да погледне Лаундс. Лицето му се изкриви в страшна усмивка, разкриваща криви зъби, целите в тъмни петна.

— Господи! — прошепна ужасеният Лаундс.

После се озова в средата на стаята, откъдето ясно виждаше опънатия екран. Изправен зад него, Долархайд отново облече кимоното и си сложи ченето, с което можеше да говори.

— Искате ли да научите какво представлявам Аз? — попита той.

Лаундс се опита да кимне с глава, но лепилото немилостиво оскуба косата му.

— Повече от всичко на света! — задъхано каза той. — Но ме беше страх да ви помоля.

— Гледайте! На първия кадър се появи картината на Блейк — Великия Човек-Дракон с блестяща опашка и широко разперени криле, устремен нагоре към Жената в слънчеви одежди. — Виждате ли?

— Да.

Долархайд набързо прехвърли няколко кадъра. Щрак — госпожа Джейкъби. Жива.

— Виждате ли?

— Да.

Щрак — госпожа Лийдс. Жива.

— Виждате ли?

— Да.

Щрак — Долархайд, освирепелият Дракон с изпъкнали гръбни мускули и татуирана опашка, надвесен над леглото на Джейкъби.

— Виждате ли?

— Да.

Щрак — госпожа Джейкъби. Мъртва и очакваща.

— Виждате ли?

— Да.

Щрак — госпожа Джейкъби след срещата си с Дракона.

— Виждате ли?

— Да.

Щрак — вилнеещият Дракон.

— Виждате ли?

— Да.

Щрак — госпожа Лийдс го очаква. До нея клюма мъжът и.

— Виждате ли?

— Да.

Щрак — госпожа Лийдс след това, окъпана в кръв.

— Виждате ли?

— Да.

Щрак — Фреди Лаундс на снимка от „Сплетника“.

— Виждате ли?

— Господи!

— Виждате ли?

— Пресвети Боже! — Фреди разтягаше думите като плачещо дете.

— Виждате ли?

— Недейте, моля ви!

— Какво?

— Недейте и мен!

— Какво вас? Вие сте мъж, господин Лаундс! Нали?

— Да.

— Нима намеквате, че съм извратен, господин Лаундс?

— Не, за Бога!

— А вие извратен ли сте, господин Лаундс?

— Не!

— Пак ли ще пишете лъжи за мен, господин Лаундс?

— О, не, не!

— Защо писахте лъжи, господин Лаундс?

— Полицията ме накара. Направих, каквото поискаха от мен!

— В материала цитирате Уил Греъм.

— Той ги каза! Греъм каза лъжите!

— А сега ще кажете ли истината? Ще кажете ли истината за Мен и за моето Дело? За моето Преображение? За моето Изкуство, господин Лаундс? Това според вас изкуство ли е?

— Да! Изкуство е!

Разкривеното от страх лице на Лаундс помогна на Долархайд да се почувства напълно освободен. Той с лекота прелиташе над трудните звукосъчетания с помощта на своите прекрасни ципести криле.

— Твърдите, че съм ненормален, макар да съм далеч по-прозорлив от всички ви! Аз, който тласнах света напред повече от цялата човешка гмеж! Аз дръзнах! Аз поставих уникалния си печат дълбоко върху земната гръд и той ще личи хилядолетия, дълго след като изчезне вашата прах! Сравнен с мен, вашият живот е като следа от гол охлюв върху камък. Тънка сребриста нишка от слюнка, плъзнала се през буквите на моя внушителен паметник! — Думите, записани в дневника на Долархайд, започнаха да напират на устните му. — Аз съм Драконът, а вие ме наричате ненормален! Действията ми се следят и регистрират с вниманието, с което се наблюдава пътят на най бляскащите звезди! Чували ли сте за блуждаещата звезда, приближила Земята през 1054 година? Не сте, разбира се. Читателите на гадното ви вестниче следят репортажите ви, както се следи лигавата диря на охлюва, при това по същите причини. И стига до плиткия ви мозък, скрит зад лице с цвят на картоф, както плужекът се прибира у дома по дирите на собствената си лига! В сравнение с Мен вие сте един гаден плужек, изложен на слънце! Сега имате възможност да бъдете свидетел на Великото Прераждане, но не разбирате нищо. Вие сте просто ларва на нищожна мравка! Единствено вярното нещо, което е заложено в природата ви, е смразяващият страх от Мен. Но не страх ми дължите, Лаундс, вие и останалите плазмодии! ДЪЛЖИТЕ МИ БЛАГОГОВЕНИЕ!

Долархайд млъкна и остана за миг неподвижен, с наведена глава. Подпираше с палец и показалец основата на носа си. После скочи и напусна стаята.

Не си свали маската, мислеше Лаундс. Не си свали маската! Ако се Върне без нея, аз съм труп! Господи, подмокрих се целият!

Когато Долархайд се върна, маската беше все още на главата му. Носеше два термоса и кутия за храна.

— Това ви е за из път — обясни той, после вдигна единия от термосите и добави: — Пълен е с лед, ще ни трябва. Но преди да тръгнем, ще направим един кратък запис.

После прикрепи микрофон за ръба на одеялото под носа на Лаундс и нареди:

— Повтаряйте след мен! Записът продължи около половин час, после Долархайд се изправи и рече: — Това е всичко, господин Лаундс. Справихте се отлично.

— Ще ме пуснете ли да си вървя?

— Да. Но преди това ще ви помогна да ме разберете и запомните добре. — След тези думи Долархайд му обърна гръб.

— Искам да разбера! — извика Лаундс. — Искам да знаете, че ценя високо жеста ви! Обещавам ви, че след като бъда свободен, ще бъда наистина честен спрямо вас! Ще видите!

Долархайд не можеше да му отговори, тъй като вече си беше сменил зъбите. Магнетофонът отново работеше.

Той се обърна и се усмихна на Лаундс. Една ужасна нащърбена усмивка, разкриваща изплесканите с кафяви петна зъби. Сложи ръка на мястото, под което пърхаше сърцето на Лаундс, наведе се интимно над него, сякаш да го целуне, отхапа устните му и ги изплю на пода.