Томас Харис
Червения дракон (52)

ПЕТДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Самолетът рязко набираше височина и Сейнт Луис остана далече долу. Греъм се усмихна. Прекосиха косо падащите лъчи на залязващото слънце и поеха на югоизток, към дома. Моли и Уили ще бъдат там.

— Хайде да не анализираме кой за какво съжалява — предложи му тя по телефона. — Ще дойда да те прибера от Маратън.

След време се надяваше да си спомня малкото приятни моменти в това разследване, особено удоволствието да наблюдава работата на истински специалисти, отдадени на своята професия. Предполагаше, че подобно нещо може да се открие във всички области, стига човек да знае какво търси.

Би било неудобно да изразява благодарност на хора като Лойд Боуман и Бевърли Кац. Затова по телефона само им каза, че е било удоволствие да работи отново с тях.

Леко го безпокоеше само чувството, което изпита в Чикаго, когато Крофорд отдръпна ухото си от слушалката и кратко му съобщи:

— „Гейтуей“. Никога не бе изпитвал такава дива и всеобхватна радост. Смущаваше го фактът, че най-щастливия момент в живота си изживя там, в задушната стая на чикагските съдебни заседатели, когато още преди да разбере, вече знаеше. Не беше споделил с Лойд Боуман какво бе изпитал.

— Знаеш ли, когато теоремата му се потвърдила, Питагор принесъл в жертва на Музата сто бивола — каза Боуман. — Няма нищо по-хубаво от това чувство, нали? Не ми отговаряй — то трае по-дълго, ако не го изразходваш в приказки.

Колкото повече наближаваше Моли и дома, толкова по-голямо нетърпение го обземаше. В Маями трябваше да прекоси пеш част от пистата, за да се качи на „Леля Лула“ — стария ВС-3, който летеше до Маратън.

Той харесваше тези самолети. Този ден харесваше всичко.

„Леля Лула“ била построена, когато Греъм е бил на пет години, крилата и винаги бяха покрити с лепкав пласт масло, изхвърляно от моторите и. Той имаше пълно доверие в нея. Затича се към стария самолет с такова нетърпение, сякаш току-що се бе приземил на тясна просека в джунглата специално за да го спаси.

Под крилото проблеснаха светлините на остров Исламорада. Още можеха да се видят белите гребени на вълните, връхлитащи откъм Атлантическия океан. Броени минути по-късно започнаха да се снижават към Маратън.

Беше като първия път, когато пристигна тук. Долетя със същата „Леля Лула“, пак на здрачаване. По-късно често отскачаше до летището да гледа как ветеранът се снижава бавно и солидно, със спуснат колесник, от моторите хвърчат искри, а пътниците спокойно надничат от ярко осветените прозорчета.

Приятно му бе да наблюдава и излитането, но когато старата машина правеше своя плавен и широк завой, за да изчезне на север, у него оставаше чувство на някаква тъжна пустота, а въздухът наоколо тежеше от прощални думи. Постепенно се научи да наблюдава само кацането и приветствията на посрещачите. Всичко това бе, преди да срещне Моли.

С последна въздишка на облекчение самолетът докосна бетонната писта. Греъм видя Моли и Уили, изправени под прожектора до оградата.

Уили беше на крачка пред нея, залепен за телената мрежа. Нямаше да помръдне оттам, докато Греъм не се присъедини към тях. Едва тогава щеше да се разходи наоколо, за да разгледа интересните неща по летището. Греъм харесваше този негов навик.

Моли беше висока колкото него — близо метър и осемдесет. Целувките на една и съща височина бяха приятно възбуждащи, тъй като обикновено са възможни само в леглото.

Уили предложи да носи куфара му, но Греъм му подаде чантата за костюми. Моли се настани зад волана и поеха към залива Шугарлоуф. Греъм помнеше нещата, които фаровете осветяваха, останалите можеше да си представи съвсем ясно.

Когато колата спря в двора, той отвори вратата, чу дишането на морето. Уили влезе в къщата. Горната част на чантата за костюми беше сложил върху главата си, а долната го шляпаше по глезените.

Греъм застана насред двора и ръката му разсеяно започна да отпъжда комарите от лицето му. Моли нежно го докосна по бузата.

— Най-добре да влезеш вътре, преди да те изядат.

Той кимна. Очите му бяха навлажнени.

Тя изчака малко, после се сгуши на гърдите му и вдигна лице. Миглите и потрепваха.

— Мартини, пържоли, прегръдки и всичко останало. Оттук, моля. — Усмихна се и добави: — После ще дойде ред на сметките за електричеството и водата и на продължителни разговори с моето дете.