Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ханибал Лектър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Red Dragon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 75 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

ИК „Медиум 999 — Колибри“

СОФИЯ 1992

Художник Стефан Десподов

 

Thomas Harris 1981 by YAZOO INC.

История

  1. — Добавяне

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

В уречения час Греъм изненада както Крофорд, така и Блум. С любезно изражение, въпреки студено проблясващите сини очи, той изглеждаше напълно готов да се срещне с Лаундс.

А поведението на Фреди Лаундс се повлия от факта, че се намираше в Главната квартира на ФБР. Държеше се възпитано според възможностите си, работеше бързо и безшумно с апаратурата си.

Греъм се запъна само веднъж — решително отказа да покаже на Лаундс дневника на госпожа Лийдс и личните писма на двете семейства.

Но по време на интервюто се държа безупречно. Двамата с Лаундс постоянно се консултираха с бележките на доктор Блум, разговарял предварително с всеки от тях. Голяма част от въпросите и отговорите бяха преработени.

Алан Блум не умееше да използва научните си познания за причиняване на болка. Затова в крайна сметка просто изложи своите теории за Зъбльото. Останалите го изслушаха като курсанти по карате, преминаващи курс по анатомия.

Според доктор Блум действията и писмото на Зъбльото доказваха наличието на силен делюзионен синдром, който вероятно компенсира силно чувство за непълноценност. Строшените огледала бяха свидетелство, че този синдром е свързан с външния вид на убиеца.

Според Блум престъпникът притежавал хомосексуален конфликт, ужас при мисълта, че може да е педераст. Това становище на психиатъра се потвърждаваше от любопитно откритие в къщата на семейство Лийдс — Зъбльото беше нахлузил на Чарлс Лийдс чифт долни гащи веднага след като го убил (затова свидетелстваха следите от ровене в бельото с окървавени ръце). Доктор Блум поддържаше становището, че е направил това, за да подчертае липсата си на интерес към господин Лийдс.

После психиатърът говори за здравата връзка между агресивността и сексуалното желание, проявяваща се при садистите още в най-ранна възраст.

Жестокият начин, по който се бе нахвърлил върху жените в присъствието на семейството им, ясно говореше за пълната нетърпимост на убиеца към личността на майката. Крачейки напред-назад, Блум нарече Зъбльото „рожба на кошмар“. Крофорд премигна като чу съчувствието в гласа му. По време на интервюто си с Лаундс Греъм направи такива изявления, които никой следовател не би направил, а и никой сериозен вестник не би приел на доверие. Изрази предположение, че Зъбльото е грозен, импотентен по отношение на другия пол, направо излъга, че е блудствал с труповете на мъжете. Каза, че Зъбльото несъмнено е обект на подигравки в кръга на познатите си и че вероятно е рожба на кръвосмешение.

Специално подчерта, че Зъбльото далеч не притежава интелигентността на доктор Ханибал Лектър. Обеща да сподели със „Сплетника“ и други свои наблюдения. Каза, че много от служителите на закона не са съгласни с него, но докато той води разследването, „Сплетникът“ ще получава всяка нова информация по случая.

Лаундс му направи куп снимки. Най-важната от тях показваше интериора на „вашингтонското скривалище“ на Греъм — апартамент, нает до окончателното размазване на Зъбльото. Само там намирал спокойствие от карнавалната атмосфера на разследването.

На снимката Греъм беше седнал зад бюрото си по хавлия и проучваше някакви документи — поредния „портрет“ на Зъбльото, направен от художник. През прозореца зад гърба му се виждаше ярко осветеният купол на Капитолия, а в долния ляв ъгъл личеше част от светещата реклама на известен мотел. Беше замъглен и нефокусиран, но все пак различим. Стига да пожелае, Зъбльото би могъл да открие местоположението на този апартамент.

В главната квартира на ФБР Лаундс го снима пред масивен спектрометър, който нямаше нищо общо със случая, но според Фреди изглеждал внушително.

Греъм не възрази дори на предложението на Лаундс да се снимат заедно. Позираха пред внушаващите респект лавици на Лабораторията за огнестрелни оръжия. Лаундс държеше 9-милиметров автоматичен пистолет, досущ като този на Зъбльото. Греъм пък сочеше към ръчно направения заглушител, изготвен от тръба за телевизионна антена.

Доктор Блум с учудване видя как Уил приятелски прегръща Лаундс през рамото, миг преди Крофорд да натисне копчето на апарата.

Интервюто и снимките бяха предназначени за следващия брой на „Сплетника“, излизащ на другия ден — понеделник, единайсети август. Веднага щом материалите бяха готови, Лаундс отлетя за Чикаго. Каза, че лично ще контролира отпечатването им. С Крофорд се уговориха за среща във вторник следобед на пет преки от капана.

„Сплетникът“ щеше да се появи по щандовете във вторник сутринта. По същото време се залагаха и двата капана за чудовището. Всяка вечер от вторник нататък Греъм щеше да ходи във „временната си резиденция“, показана на снимката.

Кодирана обява за Зъбльото, поместена в същия брой, го канеше на среща при пощенската кутия в Анаполис, която щеше да бъде наблюдавана двайсет и четири часа в денонощието. Ако се покажеше подозрителен към нея, значи бе убеден, че плановете на полицията за неговото залавяне са свързани с това място. Така че оставаше другата, по-привлекателна възможност — Греъм. В общи линии това бяха разсъжденията на ФБР.

Властите във Флорида поставиха Шугарлоуф Кий под непрекъснато наблюдение.

Сред част от „ловците“ обаче се долавяше и определено недоволство — двата капана отнемаха значителни човешки ресурси, а присъствието на Греъм всяка вечер на мястото на капана силно ограничаваше свободното му придвижване до Вашингтон. Крофорд беше убеден, че това са най-добрите възможни ходове, но самата процедура по тяхната реализация беше твърде пасивна за вкуса му. Имаше усещането, че играят сами със себе си, а времето си течеше и до пълнолунието оставаха по-малко от две седмици.

Неделя и понеделник изминаха по странен начин — минутите мъчително се влачеха, а часовете летяха неусетно.

Зад волана седеше Спъргън, старши инструктор на специалните отряди в Куонтико. До него беше Греъм, а на задната седалка се беше разположил Крофорд. Беше понеделник следобед, колата бавно обикаляше жилищния блок.

— Към седем и петнайсет пешеходци вече почти няма — каза Спъргън. — По това време всички вечерят. — Стегнат и жилав, с бейзболна шапка на глава, той приличаше на професионален полузащитник. — Като прекосиш железопътния прелез утре вечерта, веднага ни се обади — по радиото. Най-доброто време е около осем и половина, девет без двайсет.

Отби колата на паркинга пред блока и угаси мотора.

— Апартаментът не е кой знае какво, но можеше да бъде и по-зле. Утре вечер ще паркираш тук. Всяка вечер ще сменяме мястото, но винаги ще е от тази страна на паркинга. От входа те делят точно шейсет и пет метра. Хайде да ги извървим пеша. Дребен и кривокрак, Спъргън тръгна пред тях. Оглежда се за мястото, където онзи би могъл да се притаи, помисли си Греъм.

— Ако изобщо стане нещо, ще стане някъде тук — рече старши инструкторът. — Ето я правата, която е най-естественият ви маршрут между колата и входа. Пресича средата на паркинга и минава доста далеч от постоянно паркираните коли. За да се приближи до теб, той ще е принуден да излезе на открито. Как си със слуха?

— Нормално — отвърна Греъм. — Но на този паркинг несъмнено ще чувам далеч по-добре.

Спъргън му хвърли изпълнен с любопитство поглед, после отмести очи. В средата на паркинга отново се спря.

— Ще намалим уличното осветление — рече. — Това ще го затрудни, ако е решил да използва пушка.

— Но ще затрудни и вашите хора — подхвърли Крофорд.

— Двама от тях ще бъдат с устройства за нощно виждане — поясни Спъргън. — Това тук е спрей, с който искам да напръскаш всичките си сака и якета, които носиш, Уил. Колкото и да е горещо, винаги ще бъдеш със защитна жилетка. Ясно ли е?

— Да.

— Каква е жилетката ти?

— Кевлар. Как беше, Джак? „Втори шанс“, ако не се лъжа.

— Точно така — каза Крофорд. — „Втори шанс“.

— Най-вероятно ще те нападне изотзад. Другият вариант е да се размине с теб, а после да те застреля в гръб — продължи Спъргън. — Седем от жертвите си е убил с изстрел в главата, нали? Значи и с теб ще иска да постъпи така, ако му дадеш достатъчно време. Не трябва да му го предоставяш! Сега ще ти покажа едно-две неща във фоайето и апартамента, а после ще отидем на стрелбището. Можеш да се справиш, нали?

— Може — обади се Крофорд.

На стрелбището Спъргън бе в стихията си. Накара Греъм да си затъкне ушите с восъчни топчета, нахлузи наушници, върху тях, а после започна да му пуска мишени от най-невероятни ъгли. С чувство на облекчение откри, че Греъм не използва служебен револвер трийсет и осми калибър, но в същото време изпита безпокойство от искрата, която излиташе от силно скъсеното дуло на личното му оръжие. В продължение на два часа не спряха нито за секунда. Когато стрелбата свърши, инспекторът настоя сам да провери хлабавината на ударника на личното оръжие на Греъм, четирийсет и четвърти калибър.

Преди да отпътува за последната си вечер в компанията на Моли и Уили, Греъм взе душ и смени дрехите си, пропити от барутен дим.

След вечеря тримата отидоха в супермаркета. Греъм посвети прекалено дълго време на избирането на пъпеши, после натъпка количката с продукти и мимоходом забеляза, че предишният брой на „Сплетника“ все още стои по рафтовете покрай касите. Отправи една мълчалива молитва Моли да не обърне внимание на броя, който щеше да се появи тук утре сутринта. Нямаше желание да и разказва какво бяха намислили.

Тя го попита какво ще иска за вечеря през следващата седмица и той се принуди да и съобщи, че заминава за Бърмингам. За пръв път я излъга и това го накара да се почувства мръсен като стара банкнота.

Гледаше я между щандовете. Моли, неговата красива бейзболна съпруга, която вечно ги проверяваше за подутини по телата, настояваше Уили и Греъм да се преглеждат на всеки три месеца, потискаше страха си от тъмнината. Моли, с изстраданото познание, че времето е щастие. Моли, която знаеше цената на прекараните заедно дни и умееше да задържи до безкрайност всеки кратък миг. Тя го бе научила да изпитва наслада от всичко.

Канонът на Пахелбел изпълваше със звуци слънчевата стая, в която се бяха опознали. Бяха обзети от невероятен екстаз, но дори в онзи миг сянката на страха прободе сърцето му. Всичко бе прекалено хубаво, за да продължи дълго.

Изправена пред отрупаните щандове, Моли току прехвърляше чантата си от едното рамо на другото. Сякаш пистолетът вътре тежеше много повече от шестстотин грама.

Ако можеше да чуе думите, с които обсипваше нещастните пъпеши, Греъм сигурно би се обидил сам на себе си. „Трябва да го натикам в гумен чувал този мръсник! Ще го натикам, и толкоз!“ Натоварени неравномерно с лъжи, пистолети и продукти-, тримата приличаха на малка тържествена армия.

Моли усещаше нещо, но си мълчеше. Загасиха лампите и си легнаха, без да разменят нито дума. В съня си Моли чу тътена от стъпките на лудия, отекващи в просторна къща с многобройни помещения.