Томас Харис
Червения дракон (21)

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Времето в Чикаго беше тежко и задушно, оловните облаци бяха надвиснали ниско над града.

От преддверието на сградата, където се помещаваше „Сплетникът“, излезе униформен пазач. Запали цигара и се разтъпка до ъгъла, като се почесваше по задника. Тротоарът беше пуст и в тишината се чуваше прещракването, с което се сменяха светлините на светофара цяла пряка от него.

На няколко метра северно от светофара, извън полезрението на пазача, беше паркиран черният микробус. Франсис Долархайд бе приклекнал отзад до Лаундс. Пресегна се и нагласи одеялото като колибка над главата му.

Лаундс изпитваше непоносими болки. Тялото му бе напълно парализирано, но умът бясно препускаше. Трябва всичко да запомни! Превръзката върху очите му бе леко смъкната и той успя да зърне пръстите на Долархайд, проверяващи втвърдения от кръв парцал в устата му.

Долархайд навлече бяла престилка, хвърли единия от термосите в скута на Лаундс и избута навън инвалидния стол. Натисна спирачката, която блокираше предните колела, сетне се извъртя да прибере обратно в колата подвижната рампа. Лаундс успя да зърне част от бронята на автомобила, извъртя глава с цената на огромни усилия и пред очите му изплува… Да, да, регистрационният номер! Всичко стана за част от секундата, но се запечата завинаги в съзнанието му.

После инвалидният стол се раздвижи. Тротоарна настилка. Завиха зад някакъв ъгъл. Под колелата шумолеше хартия.

Долархайд спря и бутна стола между няколко кофи за боклук и паркирания наблизо камион. После се пресегна и свали превръзката от главата на Лаундс. Той здраво стисна клепачи, но под носа му бе тикнато шишенце амоняк, а зад гърба му се разнесе тих глас:

— Чувате ли ме? Вече почти стигнахме. Ако ме чувате, мигнете.

Пръстите на Долархайд разтвориха клепачите му. Лаундс мълчаливо го гледаше.

— Малко поизлъгах — потупа термоса Долархайд. — Изобщо не съм слагал устните ви в лед. След това рязко дръпна одеялото и разви капачката на термоса.

В ноздрите на Лаундс нахлу острата миризма на бензин и тялото му се напрегна. Течността потече по залепените му за дървото ръце и бързо заля цялото му тяло. Беше студена. Изпаренията го задавиха, инвалидният стол се насочи към средата на улицата.

— Добре ли е да бъдеш кученце на Греъм, Фредиии?

Огънят лумна, колелата на инвалидния стол заскърцаха и Лаундс се понесе по наклона към входа на „Сплетника“.

Нечовешкият писък изхвърли пламналия парцал от устата на Фреди и пазачът сепнато вдигна глава. Към него, полюшвайки се от неравностите на паважа, се носеше огнено кълбо. Подире му като криле на странна птица се носеха пламъци, искри и шлейф от гъст черен дим, които се отразяваха в тъмните витрини на магазините.

Кълбото се люшна, блъсна се в паркираната до тротоара кола и се преобърна пред входа на сградата. Едно от колелата на стола продължаваше да се върти, между спиците му играеха весели пламъчета. Над овъгленото тяло отчаяно се гърчеха обхванати от огъня човешки ръце.

Уплашен, че това чудо може всеки момент да избухне, пазачът изтича обратно в преддверието. За всеки случай се отдръпна по далеч от стъклата. Приближи се до стената и натисна бутона за противопожарна тревога. Какво друго би могъл да стори? После грабна един пожарогасител от стената и погледна навън. Кълбото още не беше избухнало.

Пазачът внимателно пристъпи напред. Стелещият се ниско над паважа мазен дим започна да се разпръсква и човекът най-сетне се реши да покрие овъгленото тяло на Фреди Лаундс с дебел пласт пяна.