Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ханибал Лектър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Red Dragon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 75 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

ИК „Медиум 999 — Колибри“

СОФИЯ 1992

Художник Стефан Десподов

 

Thomas Harris 1981 by YAZOO INC.

История

  1. — Добавяне

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Промяната в състоянието на баба пролича за пръв път през зимата на 1947 година, когато Франсис беше на осем години. Престана да се храни с него в стаята си и двамата се преместиха долу, в общата трапезария. Баба сядаше начело на голямата маса, около която се настаняваха останалите обитатели на приюта.

Още от момиче баба бе обучена на изкуството да бъде очарователна домакиня. Измъкна отнякъде сребърно звънче, излъска го и го постави до чинията си.

Да поддържаш добрия тон на масата, да ръководиш прислугата, да насочваш разговора така, че в него да вземат участие не само словоохотливите, но и по-стеснителните гости — всичко това бе цяла наука, която за жалост безславно западаше.

Преди години баба Долархайд беше ненадмината в това отношение. Благодарение на усърдието и тук на масата все пак бяха водени и смислени разговори.

Седнал на противоположния край на редицата кимащи побелели глави, Франсис внимателно следеше усилията на баба да събуди някакви спомени у онези пансионери, които още не бяха забравили напълно своето минало. Тя прояви жив интерес към сватбеното пътешествие на госпожа Флодър до Канзас Сити, неколкократно се завърна към жълтата треска, поразила господин Итън на младини, с насърчителна усмивка кимаше срещу останалите, случайно издали смислени звуци.

— Страшно интересно, нали, Франсис? — питаше от време на време и удряше звънчето за следващото блюдо. Храната бе еднообразен низ месно-зеленчукови яхнии, но баба държеше те да бъдат поднасяни отделно, за голямо неудоволствие, на работещите в кухнята.

На тази маса темата за житейските неблагополучия беше табу. А онези от пансионерите, които разсипваха храната си, заспиваха или просто забравяха защо са тук, биваха вкарвани в правия път с рязко удряне на звънеца, придружено от повелителен жест. Баба продължаваше да държи толкова прислужници, колкото и позволяваха средствата.

Но здравето и постепенно се влошаваше. Отслабна и изведнъж откри, че може да облича дрехи, които от години стояха неизползвани в гардероба. Някои от тях бяха действително елегантни. А лицето и прическата и все повече започваха да наподобяват образа на Джордж Вашингтон, отпечатан върху банкнотите от един долар.

През пролетта маниерите и започнаха да губят светската си изтънченост. Командваше масата с все същата желязна ръка, но вече говореше само тя и никой не смееше да прекъсне безкрайните и спомени за Сейнт Чарлс — града на нейната младост. Накрая, за да събуди интереса на присъстващите и да образова Франсис, тя започна да споделя и доста интимни моменти от живота си.

Цял един сезон баба действително е била първа дама на областта, получавала покани за най-изисканите балове в Сейнт Луис, отвъд реката. Това било през 1907 година. Сам по себе си този факт съдържал „конкретна поука“ за всички, казваше тя и спираше настойчив поглед върху Франсис, който кръстосваше крака под масата.

— Живеех във време, когато медицината не бе в състояние да помага бог знае колко на ощетените от природата хора — говореше тя. — Имах великолепна кожа и коса и максимално се възползвах от този факт. С помощта на силната си воля и висок дух успях да превърна недотам съвършените си зъби в допълнителен чар, бих казала — дори в своеобразна красота. Не бих ги подменила за нищо на света!

След това подробно обясни защо нямала доверие на докторите. Как, когато станало ясно, че ще загуби зъбите си заради болест на венците, успяла да преодолее своето недоверие и се оставила в ръцете на швейцареца доктор Феликс Бертл — един от най-добрите зъболекари в Средния запад. „Швейцарските“ ченета на този доктор били особено популярни сред определени среди и той се радвал на голяма клиентела, подчерта баба. При него идвали хора чак от Сан Франциско. Оперни певци, опасяващи се, че липсата на зъби ще се отрази на гласа им, актьори и други известни личности. Доктор Бертл бил в състояние да реконструира с невероятна точност естествените зъби на своите пациенти, експериментирал с различни съставки за изкуствени протези и тяхното въздействие върху звучността на гласа.

Когато приключил с баба, зъбите и изглеждали съвсем като преди. А тя свикнала с тях благодарение на изключителния си дух и не изгубила дори грам от необикновения си чар, твърдеше баба с палава усмивка на уста.

Ако в цялата тази история се е съдържала поука за Франсис, то той дълго не беше в състояние да я схване. За него нямаше да има по-нататъшни операции, докато не ги заплати от собствения си джоб.

Момчето понасяше тези отегчителни монолози на баба само защото знаеше, че след вечеря го очакват по-интересни неща.

Всяка вечер пред къщата спираше натоварена с дърва магарешка каручка, с която съпругът на Куин Мадър идваше да си я прибере у дома. Ако баба беше заета с нещо и не го държеше под око, Франсис успяваше да се повози с тях чак до главния път.

Цял ден чакаше тази вечерна разходка. Сядаше на дъската между Куин Мадър и мъжа и — висок, слаб негър, почти невидим в здрача, железните колела затракваха по чакъла, а кафявите изкаляни мулета размахваха опашки под носовете им. Миришеше на пот и спарени памучни дрехи, енфие и топли конски хамути. А когато господин Бейли беше разчиствал терен за нови обработваеми площи, от дрехите му лъхаше и на обгорено дърво. В сандъка отзад често се подрусваше някой заек или катеричка, улучени от старата пушка на негъра.

Не приказваха. Господин Бейли говореше само с мулетата си, каруцата се поклащаше и Франсис леко се докосваше до спътниците си. Сваляха го в края на пътя, той обещаваше да тича право у дома, но оставаше на място, докато мъждукащият фенер бавно се стопяваше в мрака. Чуваше ги как си говорят. Понякога Куин Мадър казваше нещо и двамата избухваха в смях. Беше му приятно да стои в тъмнината и да слуша заглъхващия смях, сигурен, че не се смеят на него.

По-късно щеше да промени мнението си по този въпрос. Единствено и нередовно другарче в игрите на Франсис Долархайд беше дъщерята на един арендатор, която живееше през три ниви от тях. Виждаше я рядко само когато баба решеше да я понагизди с дрешките, останали от Мариан.

Момиченцето беше червенокосо и апатично, често твърде уморено, за да играе с Франсис.

Един горещ юнски следобед, отегчено да брои мравките по пода на пилчарника, то поиска да разгледа това, което се криеше в панталоните на Франсис. Отидоха зад навеса, който ги скриваше от прозорците на долния етаж, и Франсис и го показа. На свой ред и тя му показа тайните си, смъкнала до глезени памучните си гащички. Той приклекна да я разгледа отблизо, но в същия миг иззад ъгъла изпърполи обезглавена кокошка, вдигайки облачета от прах. Препъвайки се в смъкнатите си гащички, момиченцето ужасено отскочи назад, а кръвта изпръска босите му крака.

Франсис бавно се изправи и панталоните се увиха около глезените му. В същия миг иззад ъгъла се появи задъханата Куин Мадър, подгонила кокошката с нож в ръка. Видя всичко, пристъпи напред и каза:

— Щом си искал да видиш някои неща, моето момче, добре. А сега върви да се занимаваш с нещо друго. Вместо да си събличаш дрехите, иди да си играеш като всички деца. — После се усмихна и добави: — Я ми помогнете да хванем тази кокошка!

Чувството на неудобство и срам бързо отлетя и децата с увлечение подгониха нещастната птица. Но, изправена до прозореца, баба беше видяла всичко.

Баба изчака Куин Мадър да се прибере и проследи с поглед двете деца, които се шмугнаха в пилчарника. Пет минути по-късно тя тихо се промъкна там. Блъсна рязко вратата и видя, че те са клекнали и събират пера за индиански накити.

Прати момиченцето да си върви, стисна ръката на Франсис и го повлече към къщата. Там му съобщи, че ще изтърпи наказанието си, а после ще бъде върнат обратно в сиропиталището на брат Бъди.

— Качвай се горе, сваляй панталоните и ме чакай! — нареди му с леден глас. — Отивам да потърся ножиците!

Отпуснал се на леглото със смъкнати панталони, Франсис чакаше. Примрял от ужас и вкопчен в завивките, той чака часове наред ужасните ножици. Долу поднесоха вечерята, после пред къщата издрънча каруцата на господин Бейли, изпръхтяха мулетата.

Заспа на разсъмване, но скоро ужасът го събуди и той продължи да чака. Баба така и не се появи. Вероятно го бе забравила.

През следващите дни всичко си вървеше постарому, той се занимаваше с обичайните за едно момче неща, но от време на време застиваше на място и с ужас си спомняше за ножицата. Дълго време не можеше да се освободи от чувството, че предстои да се случи нещо страшно.

Започна да избягва Куин Мадър. Престана да разговаря с нея, без да и дава обяснения за промяната на отношението си. Беше стигнал до погрешното заключение, че именно тя е разказала на баба за видяното в пилчарника. Вече беше сигурен, че смехът, долитащ от чезнещата в мрака каруца, е изцяло по негов адрес. Разбра, че в този живот не трябва да се доверява на никого.

Трудно е да лежиш неподвижно и да правиш опит да заспиш, когато имаш да мислиш за толкова много неща. Особено е трудно в светла и ясна нощ.

Франсис знаеше, че баба е права. Беше я оскърбил, беше я накарал да се засрами от него, затова бе съвсем справедливо за провинението му да разберат всички, дори жителите на далечния Сейнт Чарлс. Не и се сърдеше; защото много я обичаше.

Представи си как в къщата се промъкват крадци, той героично защищава баба от тях и в замяна тя разкаяно прошепва:

— Оказа се, че съвсем не си дяволско изчадие, Франсис. Ти си моето добро момче!

После в главата му изплува друга картина — в къщата се промъква злодей и иска да покаже на баба срамните си части. Как би могъл да я защити? Още е много малък, за да се бие с някой едър разбойник. Започна да обмисля различни варианти. В килера на Куин Мадър висеше остър сатър. С него бе заклала кокошката, а после небрежно го избърса с парче вестник. Трябва да се погрижи за този сатър, реши Франсис, трябва да преодолее страха си от тъмнината и да свърши тая работа. Не може да го е страх, ако наистина обича баба. Не той, а разбойникът трябва да се страхува от тъмнината!

Тихо се промъкна по стълбите и влезе в килера. Сатърът висеше на мястото си и, от него се носеше особена миризма. Като миризмата в мивката, след като Куин Мадър бе почистила вътрешностите на закланото пиле. Тежестта на сатъра и добре наточеното острие изпълниха с увереност Франсис. Понесе го към стаята на баба. Искаше да се увери, че там няма никакви разбойници. Баба спеше. В стаята беше тъмно, но той знаеше къде точно е леглото и. Ако вътре имаше разбойник, дишането му несъмнено щеше да се чува, както чуваше дишането на баба. Момчето знаеше къде трябва да е вратът му — точно под мястото, откъдето долиташе дишането. Ако се е промъкнал разбойник, той ще тръгне към него съвсем тихо, ей така. И ще вдигне сатъра с две ръце над главата си, ей така.

Франсис се, препъна в чехлите на баба пред леглото, сатърът се залюля в тъмнината и се удари леко в металния абажур на нощната лампа. Баба се обърна в леглото и примлясна, а Франсис замръзна на мястото си. Стиснали здраво дръжката на сатъра, ръцете му трепереха от напрежение. Баба захърка. Любовта направо го изпепеляваше. Напусна на пръсти спалнята. Беше готов на всичко, за да защити баба. Трябва да я защити! Вече не се страхуваше от мрака, но все пак тъмната къща го задушаваше.

Излезе през задната врата, пристъпи няколко крачки напред, извърна лице към ярката луна и пое въздух с пълни гърди. Имаше чувството, че вдишва светлина. Очите му се извъртяха в орбитите си, в бялото им за миг се отрази разкривеният кръг на луната. После бавно заеха нормално положение и две малки светли кръгчета проблеснаха в зениците им.

Душата му продължаваше да се задушава от любов, не успя да се освободи от това изпепеляващо чувство дори когато изпусна всичкия въздух от дробовете си. Тръгна забързано към пилчарника. Земята под босите му нозе бе студена, студено бе и острието на сатъра, което го почукваше по бедрото. Затича се малко преди нещо в него да избухне.

Изправен до помпата зад пилчарника, Франсис бавно се изми. За пръв път през живота си бе обладан от толкова сладостен покой. Подложи го на внимателен анализ с всичките си сетива и установи, че това е безкраен, чудесен мир, който го обгръща отвсякъде.

Докато измиваше кръвта от корема и краката си, онова, което баба милостиво не бе отрязала с ножицата, стърчеше победоносно. Съзнанието му беше кристално ясно, а умът — спокоен. Трябваше да измисли нещо за окървавената нощница. Най-добре да я скрие под чувалите в хамбара.

Баба доста се зачуди при вида на убитото пиле. Не и изглеждаше да е работа на лисица.

Месец по-късно Куин Мадър влезе да търси пресни яйца в пилчарника и откри още едно обезглавено пиле. Този път главата не беше отрязана, а отскубната.

На вечеря баба обяви, че това е работа на някой озлобен прислужник, когото е прогонила. Каза, че се е оплакала на шерифа.

Франсис седеше мълчаливо на масата. Свиваше и разпускаше длан при спомена за бляскавото, премигващо оченце, което надничаше от шепата му. Понякога нощем той стискаше неотрязаното от ножицата, за да го предпази. Стискаше го и имаше чувството, че усеща премигване на оченце.

Баба се променяше бързо. Ставаше все по-свадлива и прислугата трудно се задържаше в големия дом. Въпреки очевидната липса на хора за поддръжка на стаите вниманието и се насочи изцяло към кухнята. Почти не излизаше оттам и постоянно наставляваше Куин Мадър. Тя бе работила цял живот за семейство Долархайд и бе останала единствената прислужница на постоянна работа.

Със зачервено от топлината лице баба неуморно шеташе из тясното помещение, постоянно забравяше да довърши започнатите гозби, които след това се изхвърляха. Бе обзета от мания за икономии и претопляше стари манджи, докато пресните зеленчуци вехнеха в килера.

Превърна се в истински фанатик по отношение на разходите. Постоянно намаляваше сапуна и белината в прането, вследствие на което чаршафите придобиха мътносив цвят. Само през месец ноември смени пет чернокожи прислужници. Никоя от тях не пожела да остане повече от седмица.

Когато и последната си отиде, баба побесня. Започна да шари нагоре-надолу из къщата, сипейки яростни проклятия. Нахлу в кухнята и откри, че Куин Мадър е оставила шипка брашно на дъската за точене след омесване на тестото.

Насред парата на къкрещите гозби, половин час преди вечерята, тя пристъпи и удари силен плесник на чернокожата готвачка. Смаяната Куин Мадър изпусна черпака и от очите и бликнаха сълзи. Баба отново вдигна ръка, но едра розова длан я отблъсна.

— Да не сте посмели! — каза бавно Куин Мадър. — Виждам, че не сте на себе си, госпожо Долархайд, но въпреки това ви предупреждавам никога повече да не правите това!

Бълвайки ругатни и обиди, баба сграбчи с голи ръце голямата тенджера със супа, която къкреше на огъня, и я обърна върху горещата печка. После се качи горе и затръшна вратата на спалнята си. Франсис я чуваше как продължава да вилнее, запращайки разни предмети към стените. До края на вечерта баба не излезе оттам.

Куин Мадър избърса локвата разлята супа и нахрани старците. После си събра нещата в една кошница, навлече стария пуловер, сложи си плетената шапка. Огледа се за Франсис, но не го откри никъде. Видя го седнал на стълбите едва когато се беше настанила в каруцата. С пъшкане слезе обратно на земята и се приближи до него.

— Отивам си, опосумче — рече Куин Мадър. — Вече няма да идвам тук. Ще помоля бакалката Сирония да се обади по телефона на майка ти. Ако имаш нужда от нещо, преди да дойде мама, ела у дома. Посегна да го погали по бузата, но той се отдръпна.

Господин Бейли цъкна с език и дръпна поводите на мулетата. Франсис мълчаливо гледаше как мъждукащият фенер бавно се стопява в нощния мрак. Откакто се увери, че Куин Мадър го е предала, гледката на този фенер събуждаше чувство на тъга и празнота в душата му. Днес вече му беше все едно, дори се радваше. Една трепкаща газена лампа, която се поклаща по пътя, нищо повече. Не можеше да се сравнява с луната. Какво ли е да убиеш муле, запита се той.

 

Мариан Долархайд Воукт не обърна внимание на обаждането по телефона. Появи се в къщата едва две седмици след това, и то по настояване на шерифа на Сейнт Чарлс. Дойде рано следобед, шофирайки сама един предвоенен пакард. Носеше шапка и ръкавици. Застанал край пътя, един от заместниците на шерифа се наведе към прозорчето на колата.

— Майка ви ни повика около обед, госпожо Воукт — обясни той. — Твърдеше, че е обрана от прислугата, а когато пристигнах, говореше несвързани неща, ще ме извините. Всичко е крайно занемарено. Шерифът реши да уведомим първо вас; надявам се, че разбирате. Господин Воукт е известен човек.

Мариан го разбра отлично. Господин Воукт беше един от комисионерите по обществено строителство в Сейнт Луис и беше изгубил благоразположението на своята партия.

— Доколкото разбирам, никой друг не е видял какво представлява къщата — продължи заместник-шерифът.

Майка и спеше, а край масата двама старци седяха в очакване на обяда си. В задния двор се разхождаше старица по бельо. Мариан набра номера на съпруга си.

— Често ли се правят проверки на подобни места? — попита го тя. — Изглежда, никой не знае какво става тук. Не знам дали някой от роднините не е правил оплакване. Едва ли имат роднини. Не, ти стой настрана. Трябват ми няколко негърки и доктор Уотърс. Ще се справя.

Четирийсет и пет минути по-късно пристигна лекарят, придружен от санитар в бяла престилка, След тях дойде открит камион с личната прислужница на Мариан и още пет чернокожи жени.

Когато Франсис се върна от училище, в стаята на баба бяха Мариан, докторът и санитарят. Отвътре баба крещеше проклятия. След известно време я изведоха в инвалиден стол. Очите и бяха изцъклени, а в свивката на ръката и бе прикрепено памуче. Без ченето лицето и изглеждаше странно смалено. Ръката на Мариан също бе превързана — баба я беше ухапала. Настаниха я на задната седалка заедно със санитаря и колата потегли. Франсис понечи да и помаха, но после отпусна ръка.

Жените изтъркаха и проветриха цялата къща, изпраха огромен куп пране и изкъпаха старците. Мариан работеше наравно с тях; като от време на време отскачаше до кухнята да хвърли поглед на импровизираната храна. Към Франсис се обръщаше само за да го попита къде се намира това или онова. След като освободи чистачките, Мариан позвъни в общината и съобщи, че госпожа Долархайд е получила удар. Беше вече тъмно, когато от „Социални грижи“ дойдоха с автобус да приберат пациентите. Франсис очакваше да вземат и него, но никой не му обърна внимание.

Накрая останаха само двамата с Мариан. Тя седна на масата и скри лице в шепите си, а той излезе на двора и се покатери на една киселица. Най-после Мариан го повика. Беше подредила дрехите му в малко куфарче.

— Ще трябва да те взема — каза тя и тръгна към колата. — Влизай вътре и внимавай да не изцапаш седалките.

Пакардът потегли, а празният инвалиден стол остана на двора.

Скандал нямаше. Общинските власти изразиха съжаление за нещастието, сполетяло госпожа Долархайд, поддържала образцов старчески дом. Честта на семейство Воукт остана ненакърнена.

Баба беше изпратена в частен санаториум за нервно-болни. Франсис щеше да се прибере у дома при нея чак след четиринайсет години.

— Това са твоите доведени сестри и доведен брат Франсис — каза майка му. Намираха се в библиотеката на семейство Воукт.

Нед беше на дванайсет години, Виктория на тринайсет, а Маргарет на девет. Нед и Виктория се споглеждаха, а Маргарет съзерцаваше пода.

Дадоха му стая на най-горния етаж до стаите на прислугата. Семейство Воукт се беше отказало от услугите на камериерка за този етаж след провала на изборите през 1944 година. Записаха го в общинското основно училище „Потър Джералд“ на две крачки от къщата и далеч от частния колеж, в който учеха другите деца.

През първите дни всички членове на семейство Воукт го избягваха, но в края на седмицата Нед и Виктория поеха по слугинското стълбище към стаята му. Франсис ги чу да си шушукат пред вратата, после бравата леко се завъртя. Като разбраха, че се е заключил, те не почукаха. Нед просто му нареди:

— Я отвори!

Франсис се подчини. Те влязоха и мълчаливо се заеха да оглеждат дрехите му. Нед Воукт дръпна чекмеджето на малката масичка и с два пръста измъкна скритите вътре неща: празнични кърпички с избродирани инициали ФД, гриф за китара, лъскав бръмбар в шишенце от лекарство, стар брой на „Джо Бейзболиста“, поздравителна картичка с подпис: „Твоя съученичка Сара Хюз“.

— Какво е това? — попита Нед.

— Гриф.

— За какво служи?

— За китара.

— Ти имаш ли китара?

— Не.

— За какво ти е тогава? — попита Виктория.

— От баща ми е.

— Не разбрах какво каза. Накарай го да повтори, Нед.

— Казва, че бил на баща му — обясни Нед, после разтвори една от кърпичките на Франсис, изсекна се и я пусна обратно в чекмеджето.

— Днес дойдоха да вземат понитата — съобщи Виктория и седна на тясното легло. Нед се отпусна до нея, облегна гръб на стената и качи обувките си върху завивката.

— Няма вече понита — поклати глава Нед. — Няма вече вила край езерото. И знаеш ли защо? Теб питам, копеле!

— Татко е болен и вече не може да печели толкова пари — обясни Виктория. — Има дни, в които изобщо не ходи на работа.

— А знаеш ли защо е болен, малко копеле? — намеси се отново Нед. — Отговаряй ясно, за да те разбера!

— Баба каза, че е пияница — рече Франсис. — Достатъчно ясно ли го казах?

— Болен е заради грозната ти мутра — поясни Нед.

— Затова хората вече не искат да гласуват за него — добави Виктория.

— Махайте се! — каза Франсис и се обърна да им отвори вратата. Нед го ритна в задника, а Франсис се опита да го сграбчи през кръста. Вторият ритник на Нед попадна право в корема му.

— О, Нед! — извика Виктория. Нед хвана Франсис за ушите и го приближи към окаченото над масичката огледало.

— Виж защо е болен! — рече той и блъсна лицето му в гладкото стъкло. — Ето заради това! — Фрас! — Ето защо! — Фрас! Огледалото се покри с кръв и сополи. Нед го пусна и Франсис падна на пода. Прехапала устни, Виктория го гледаше втренчено, уловила долната си устна с два пръста. Така и го заразяха. Лицето му бе цялото в кръв, очите му бяха пълни със сълзи от болката. Но Франсис не се разплака.