Томас Харис
Червения дракон (39)

ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Долархайд плати на шофьора на таксито, което спря пред жилищен блок на Ийстърн Паркуей, на две преки от Бруклинския музей. Тръгна пеша, задминаван от бягащи за здраве, насочили се към Проспект Парк.

Застанал на пешеходното островче пред станцията на метрото, той получи възможност да огледа цялата внушителна сграда в гръцки стил. Никога досега не беше посещавал Бруклинския музей, макар че бе изчел туристическия справочник за него от кора до кора — поръча го още, когато забеляза името на музея, изписано с дребни букви под репродукцията на „Великия Червен дракон и Жената в слънчеви одежди“.

Над входа бяха гравирани имената на големите мислители на човешкия род, от Конфуций до Демостен. Сградата беше внушителна, обградена от ботаническа градина, съвсем достоен дом за Дракона.

Под улицата прогърмя метрото и стъпалата му потръпнаха. От решетките в асфалта лъхна застоял въздух и се смеси с мириса от боята на мустаците му.

До затварянето на музея оставаше само час. Той прекоси улицата и влезе вътре. Жената на гардероба пое куфарчето.

— Утре ще работите ли? — попита той.

— Утре музеят е затворен — обясни жената в синя престилка с лице на стар мъдрец, после се извърна.

— Утрешните посетители няма ли да използват гардероба? — постави по друг начин той въпроса си.

— Не. Когато музеят е затворен, не работи и гардеробът.

— Ясно, благодаря. Много добре.

— Моля.

Долархайд пое между големите стъклени витрини на залите „Световен океан“ и „Америка“, разположени на партера. Керамика от Андите, примитивни хладни оръжия, предмети на бита и впечатляващи маски на индианци от северозападното крайбрежие.

До затварянето на музея оставаха само четирийсет минути, нямаше време за разглеждане на партерния етаж. Долархайд знаеше къде се намират изходите и асансьорите.

Стигна до петия етаж и усети, че е съвсем близо до Дракона. Но всичко бе наред — нямаше да изскочи иззад ъгъла, за да се натъкне на Него по най-глупав начин. Драконът не беше изложен. Веднага след завръщането си от лондонската галерия „Тейт“ картината бе заключена на тъмно.

Долархайд получи тези сведения по телефона и знаеше, че „Великият Червен дракон и Жената в слънчеви одежди“ се излага на показ изключително рядко, защото е почти на двеста години и е изпълнена с акварел, който е особено чувствителен към светлината.

Долархайд спря пред картина на Албърт Бирщат, „Буря в Скалистите планини — връх Розали, 1866 г.“. Оттук виждаше заключените врати на лабораторията за изследване и съхраняване на живописни платна. Там вътре е Драконът. Не копие, не снимка, а истинският Дракон. Тук трябва да дойде утре, след като си уреди срещата.

Обиколи петия етаж, без да види дори един от наредените в галерията портрети. Интересуваше се от изходите. Откри аварийните и главното стълбище, отбеляза си местоположението на асансьорите за посетители.

Пазачите бяха учтиви мъже на средна възраст с обувки на меки подметки. От стойката им личеше, че са прекарали години на крака. Никой не беше въоръжен, с изключение на един долу на входа, вероятно ченге на хонорар.

По високоговорителите обявиха, че наближава часът за затваряне.

Изправен на тротоара под алегоричната фигура на Бруклин, Долархайд наблюдаваше как тълпата излиза в приятната лятна вечер.

Любителите на бягането тичаха на място, очаквайки потокът от хора да прекоси улицата по посока на метрото.

Долархайд постоя и в ботаническата градина. После махна на едно такси и даде на шофьора адреса на един магазин, който беше намерил в указателя на Ню Йорк.