Томас Харис
Червения дракон (6)

ШЕСТА ГЛАВА

На бюрото на Бъди Спрингфийлд лежеше справка за всички телефонни обаждания в негово отсъствие, свързани с убийството на семейство Лийдс. Във вторник в седем сутринта се бяха събрали точно шейсет и три. Най-горното беше подчертано с червено.

В него пишеше, че бирмингамската полиция е открила котка, погребана зад гаража на Джейкъби в кутия за обувки. Между лапите и имало цвете, а тялото и било увито в кърпа за бърсане на чинии. Името и било изписано с детски почерк върху капака на кутията. Нашийник нямала. Капакът бил прикрепен за кутията с несръчно завързан конец. Според медицинската експертиза котката била удушена. Не открили никакви рани по тялото и, макар да я избръснали най-внимателно.

Спрингфийлд почука по зъбите си с рамката на очилата. Забелязали рохкава почва зад гаража и изровили котката с обикновена градинска лопата. Дори им потрябвала метанова проба. Греъм излезе прав.

Старши детективът наплюнчи палец и започна да прехвърля останалите съобщения. Повечето се отнасяха за подозрителни автомобили, забелязани в околността през изтеклата седмица, предимно бегли описания на марките и цветовете им. Четири анонимни обаждания до различни граждани на Атланта съдържаха едно и също послание: „Ще ви подредя, както подредих онези Лийдс“.

Оплакването на Хойт Луис беше някъде по средата на купчината. Спрингфийлд вдигна телефона и набра номера на началника на денонощните патрули.

— Какво ще кажеш за оплакването на инкасатора срещу този Парсънс? Живее на номер четирийсет и осем.

— От снощи наблюдаваме района, шефе. Тази сутрин очаквам резултат.

— Веднага изпрати хора да поразпитат из околността — нареди Спрингфийлд. — Трябват ми сведения от канализацията, градското архитектурно бюро, всички разрешения за строеж на уличката. Ще ме намериш на телефона в колата. — Затвори и набра номера на Уил Греъм. — Уил? След десет минути ме чакай пред хотела, отиваме да се поразходим.

Паркира в началото на уличката точно в осем без четвърт. Двамата с Греъм слязоха от колата и закрачиха по утъпкания от автомобилни гуми чакъл. Слънцето вече припичаше.

— Трябва да си купиш шапка — рече Спрингфийлд, нахлупил под закачлив ъгъл собствената си стара панама.

Мрежестата ограда зад къщата на Лийдс беше закрита от пълзящи растения. Спряха пред електромера, монтиран на електрическия стълб.

— Оттук е имал е възможност да наблюдава цялата задна част на къщата — каза Спрингфийлд.

Само за пет дни тревната площ на Лийдс бе придобила занемарен вид. Сред избуялата трева стърчаха стеблата на див лук. Дворът беше посипан с листа и клонки и на Греъм изведнъж му се прииска да ги събере. Къщата изглеждаше дълбоко заспала, косо падащите лъчи на утринното слънце проблясваха между дърветата с издължени и неестествено контрастни сенки. Застанал до Спрингфийлд на пътечката, Греъм съвсем ясно се видя как наднича през задния прозорец, а после отваря вратата. Странно, но под ярката дневна светлина му беше значително по-трудно да пресъздаде в съзнанието си първите ходове на убиеца. Очите му се спряха върху детската люлка, която леко се поклащаше от ветреца.

— Май тоя ще е Парсънс — обади се Спрингфийлд.

Парсънс беше станал рано и вече ровеше в една от лехите на двора си, разположен през две къщи. Греъм и Спрингфийлд се насочиха към задната му врата и спряха до кофите за боклук. Капаците им бяха вързани за оградата с верига.

Спрингфийлд извади рулетка и измери височината, на която беше монтиран електромерът.

Разполагаше със сведения за всички съседи на Лийдс. За Парсънс знаеше, че е преждевременно пенсиониран пощенски служител, изпратен на почивка по настояване на прекия му началник. Мотивацията била лаконична и ясна — „нарастваща разсеяност“. Сведенията на Спрингфийлд включваха и някои клюки. Според съседите съпругата на Парсънс почти непрекъснато гостувала на сестра си в Мейкън, а синът му не се вестявал никакъв.

— Господин Парсънс! — подвикна Спрингфийлд.

Парсънс опря мотиката си на стената на къщата и се приближи до оградата. Беше обут в сандали и бели чорапи. Пръстите на чорапите бяха оплескани с кал и трева. Лицето му беше ярко розово. Атеросклероза, помисли Греъм. Вече си е взел сутрешното хапче.

— Да?

— Искаме да поговорим с вас, господин Парсънс — рече Спрингфийлд. — Надяваме се да ни помогнете.

— От електроснабдяването ли сте?

— Не. Аз съм Бъди Спрингфийлд от полицейското управление на Атланта.

— Значи идвате за убийството. Вече казах на един ваш колега, че по това време ние с жена ми бяхме в Мейкън.

— Знам, господин Парсънс. Искахме да ви попитаме за електромера. Той…

— Ако онзи инкасатор ви е казал, че съм извършил нещо нередно, той е…

— Не, не, господин Парсънс. Искам да ви питам дали през миналата седмица не сте забелязали някой непознат да се навърта около апарата?

— Не.

— Сигурен ли сте? Казали сте на Хойт Луис, че някой е взел данните от електромера ви преди него.

— Точно така. И крайно време беше. Държа на думите си и Комисията за обществени услуги скоро ще разполага с подробната ми жалба по този въпрос.

— Ясно, сър. Убеден съм, че там ще направят необходимото. А кой взе данните от електромера ви?

— Не беше случаен човек. Мисля, че беше от електроснабдяването.

— Как разбрахте? — Ами, приличаше на инкасатор.

— С какво беше облечен?

— С каквото са облечени всички инкасатори. Някакви кафяви дрехи и шапка.

— Видяхте ли лицето му?

— Не си спомням. Зърнах го от кухненския прозорец. Исках да поговоря с него, но докато си сложа халата и изляза, той вече си беше отишъл.

— С кола ли беше?

— Не си спомням. Но какво става, защо питате?

— Проверяваме всички, които са се навъртали тук миналата седмица. Наистина е важно, господин Парсънс. Затова ви моля да си спомните всичко, дори най-дребната подробност.

— Значи е във връзка с убийството. Все още не сте арестували никого, нали?

— Не сме.

— Снощи наблюдавах, улицата и установих, че по нея цели петнайсет минути не мина никаква патрулна кола! Това, което стана с Лийдс, е наистина ужасно! Жена ми не е на себе си, а аз се питам кой ли ще е този луд, дето ще купи къщата им. Вчера гледах, че около нея се навъртат разни негри. На няколко пъти се оплаквах от децата на Лийдс, знаете… Но сега си мисля, че не бяха лоши деца. Разбира се, той не се вслуша в съветите, които му давах за зелената площ. От Министерството на земеделието изпращат безплатно някои наистина полезни брошури за борбата с някои досадни плевели. Накрая взех, че му ги пуснах в кутията. Миризмата на дивия лук направо ме задушаваше, особено след окосяване.

— Господин Парсънс, кога точно видяхте човека край електромера си? — прекъсна го Спрингфийлд.

— Не съм сигурен, опитвам да си спомня…

— Горе-долу по кое време на деня? Сутрин, следобед, вечер?

— Зная на какво се дели денят, не е нужно да изброявате! Май беше следобед… Не помня.

Спрингфийлд потърка врата си.

— Моля да ме извините, господин Парсънс, но по този въпрос трябва да имам пълна яснота. Бихте ли ни завели в кухнята да ни покажете откъде точно сте го видели?

— Покажете ми служебните си документи. И двамата.

В къщата цареше сумрак и тишина. Полирани повърхности, застоял въздух. Подредено като в аптека. Отчаяният порядък на възрастна двойка, която съзнава, че животът започва да им се изплъзва.

Греъм предпочиташе да бе останал навън. Беше убеден, че чекмеджетата на скриновете са пълни със сребърни прибори, излъскани до блясък, но със засъхнали яйца между зъбците на вилиците.

Престани. Сега най-важното е да изцедим докрай стария глупав!

От прозореца над кухненския умивалник се виждаше добре целият заден двор.

— Ето, оттук го видях — махна с ръка Парсънс. — Доволни ли сте? Оттук се вижда всичко. Не съм разговарял с него, не помня как изглеждаше. А сега ще ви помоля да ме извините, ако това е всичко. Имам много работа.

Греъм проговори за пръв път от началото на срещата.

— Казахте, че сте отишли да си облечете халата, а когато сте се върнали, той вече си бил отишъл, нали? — попита той. — Значи не сте бил облечен, господин Парсънс.

— Точно така.

— Следобед? Неразположен ли бяхте?

— В собствения си дом мога да правя, каквото си искам! Мога да се костюмирам като кенгуру, стига да ми доставя удоволствие! Защо не търсите убиеца, а се занимавате с мен? Вероятно защото тук е прохладно, а?

— Доколкото знам, вие сте пенсионер, господин Парсънс. И съвсем не е важно дали всеки ден сте облечен, нали? Аз мисля, че понякога изобщо не си правите труда да си слагате дрехите… Прав ли съм?

По слепоочията на Парсънс се издуха малки венички.

— Това, че съм пенсионер, съвсем не означава, че не се обличам и нищо не правя! — сопна се той. — Просто ми стана топло и влязох да взема един душ. Здравата бях поработил. Торих около дърветата и до следобеда бях отхвърлил повече работа, отколкото вие двамата ще свършите за цял ден!

— Какво правехте?

— Торих.

— В кой ден от седмицата торите?

— В петък. Това беше миналия петък. Сутринта ми докараха тор, много тор, и аз трябваше… Трябваше да го разпръсна до следобеда. В разсадника ще ви кажат колко точно са ми пратили.

— Стана ви горещо и влязохте да вземете душ, така ли? Тогава какво сте правили в кухнята?

— Приготвих си чай с лед.

— Но хладилникът е ей там, далеч от прозореца.

Парсънс премести поглед от прозореца към хладилника и объркано замълча. Очите му станаха мътни като на рибите по пазарските сергии към края на деня. Сетне изведнъж се изпълниха с тържествуващ блясък и той пристъпи към шкафа до умивалника.

— Ей тук бях застанал! Видях го тъкмо като вземах захарина. Това е. А сега, ако сте приключили с навирането на носа си в чуждите…

— Според мен е видял Хойт Луис — подметна Греъм.

— И аз мисля така — кимна Спрингфийлд.

— Не беше Хойт Луис, не беше той! — извика Парсънс и очите му се изпълниха със сълзи.

— Откъде сте толкова сигурен? — попита Спрингфийлд. — Като нищо може да е бил Хойт Луис, а вие сте помислили…

— Луис има силен загар, мазна коса и бакенбарди като на кълвач. — Гласът на Парсънс се извиси до фалцет, а думите излитаха от устата му с такава скорост, че почти нищо не се разбираше. — По това разбрах, че не е той! Не беше Луис със сигурност! Този тип беше по-бял, с руса коса. Извъртя се, докато записваше нещо в тефтера, и видях отзад косата му под шапката. Беше рус, подстриган на черта.

Спрингфийлд не помръдна, а когато проговори, в гласа му отново прозвуча неприкрит скептицизъм:

— А лицето му?

— Не зная. Май имаше мустаци…

— Като Луис?

— Луис няма мустаци!

— Електромерът на нивото на очите му ли беше? Или се налагаше да повдигне глава, за да го види?

— Май беше на нивото на очите му.

— Ще го познаете ли, ако го видите пак?

— Не.

— На колко години ви се стори?

— Не беше стар… Не знам.

— Край него да се е мотаело кучето на Лийдс?

— Не.

— Сега разбирам, че не съм бил прав, господин Парсънс — рече Спрингфийлд. — Страшно много ни помогнахте. Ще ви помоля за една последна услуга — да приемете нашия художник, да седнете спокойно с него ей тук на кухненската маса и още веднъж да му разкажете как е изглеждал онзи човек. Явно не е бил Луис.

— Не искам името ми да се появява из вестниците.

— Никой няма да го научи.

Парсънс стана и ги изпрати.

— Дворът ви е направо чудо, господин Парсънс — похвали го Спрингфийлд. — Редно е да спечелите някаква награда.

Парсънс не отвърна. Зачервеното му лице се бе свило в замислена гримаса, очите му бяха все тъй насълзени. Стоеше в торбестите си панталони и омацани сандали и ги гледаше с ярост. Когато двамата излязоха от двора, той сграбчи вилата и яростно започна да разстила тор. Правеше го слепешката, нараняваше цветните стебла, голяма част от хранителната смес пръскаше по тревата.

Спрингфийлд се настани на седалката и включи радиостанцията. Нито една от градските служби не беше пращала свой човек в района в дните преди убийството. Спрингфийлд предаде полученото от Парсънс описание и нареди да изпратят художник.

— Първо да нарисува стълба с електромера и да започне оттам. Ще се наложи да предразположи свидетеля. Нашият художник хич не си пада по домашните визити — обясни на Греъм, докато полицейският форд се включваше в оживения трафик. — Обича да работи пред очите на секретарките, а свидетелят да пристъпва от крак на крак зад рамото му. Полицейският участък не е най-подходящото място за разпит на човек, когото не искаш да плашиш. Мисля да тръгнем от врата на врата веднага щом портретът е готов. Имам чувството, че нещата се пораздвижиха, Уил. Едва доловим полъх, но все пак е нещо, не мислиш ли? Изиграхме стареца, разбира се, но си каза всичко. Сега топката е в нашето поле.

— Ако се окаже наистина човекът, когото търсим, това ще е първият светъл лъч — кимна Греъм. Отвращаваше се от себе си.

— Точно така. Това ще означава, че не върви, накъдето го поведе оная му работа. Има план. Пренощувал е в града. Знаел е точно какво ще прави през следващите дни, имал е конкретни намерения — да уточни мястото, да пречука кучето, а после и семейството. Господи, нима подобно нещо се нарича намерение? — Спрингфийлд помълча и добави: — Това вече е по твоята част.

— Така е, ако изобщо е нечия част.

— Знам, че вече си имал подобен случай. Вчера, като те питах за доктор Лектър, ясно видях, че ти стана неприятно, но ми се налага да ти задам още въпроси.

— Добре.

— Той беше убил девет души, нали?

— За толкова знаем. Други двама оцеляха.

— Какво стана с, тях?

— Единият все още е закачен за респиратор в една балтиморска болница. Другият е в частна психиатрична клиника в Денвър.

— Какво го е подтиквало да върши подобни неща? Що за лудост е това?

Греъм извърна глава към хората по тротоарите. Гласът му прозвуча така, сякаш диктуваше писмо.

— Вършил го е за удоволствие. И сега би се забавлявал по същия начин. Доктор Лектър не е луд в общоприетия смисъл на думата. Вършил е немислими неща просто защото му е било приятно. Същевременно може да действа напълно рационално, стига да поиска.

— Какво е мнението на психиатрите? Какво му е според тях?

— Наричат го социопат. Това е психопатична личност, чието поведение е антиобществено по агресивен начин. Просто не знаят как другояче да го нарекат. Има някои от отличителните белези на онова, което според тях представлява социопатът. Не му е познато чувството за вина, не изпитва угризения на съвестта. Проявявал е като дете първият и най-страшен симптом — садистична жестокост към животните.

Спрингфийлд изръмжа нещо неразбрано.

— Същевременно обаче няма нито един от другите характерни симптоми — продължи монотонно Греъм. — Не е скитник, няма антиобществени прояви. Не е повърхностен, не е дребен използвач, каквито са повечето социопати. Не е и безчувствен. Просто не знаят как да го нарекат. Електроенцефалограмите му показват странни отклонения, но никой не може да каже точно какви.

— А ти как би го нарекъл? — попита Спрингфийлд.

Греъм се поколеба.

— Как би го нарекъл за себе си?

— Изрод. За мен той е като някое от онези нещастни създания, които от време на време се раждат по болниците. Държат ги на топло, хранят ги, но в момента, в който ги свалят от системите, загиват. Доктор Лектър е точно такъв, но в главата. Иначе изглежда съвсем нормален и никой не би се досетил.

— Двама мои приятели от полицейската асоциация са от Балтимор. Питах ги по какъв начин си успял да откриеш Лектър, но те не знаят. Как го направи наистина? Коя беше първата улика, какво усети най-напред?

— Стана случайно. Шестата жертва бе убита в собствената си работилница. Човекът си беше оборудвал нещо като дърводелско ателие, вътре държеше и ловните си принадлежности. Намерихме го вързан за тезгяха, отгоре висяха инструментите. Беше изкормен, нарязан и изподупчен, от тялото му стърчаха стрели. Раните ми напомниха нещо, но не бях в състояние да се сетя какво.

— И веднага са последвали и други убийства.

— Да. Доктор Лектър беше загрял — следващите три убийства извърши за девет дни. Но тази шеста жертва имаше два стари белега на бедрото. Патологът направи справка в местната болница и установи, че преди пет години човекът е паднал в яма-капан по време на лов с лъкове. Една стрела се забила в крака му. Въпросният лекар бил тогава стажант хирург, а доктор Лектър бил дежурен в кабинета за спешна помощ и пръв обработил жертвата. От инцидента бе минало много време, но реших, че доктор Лектър положително ще помни, ако е имало нещо съмнително в нараняването със стрелата. Затова отидох при него. Ловях се за всяка сламка. Лектър беше практикуващ психиатър. Хубав кабинет. Скъпи вещи, антики. Каза, че почти не помни нараняването. Пациентът му бил доведен от някакъв приятел ловец, и толкова. Но нещо продължи да ме гложди. Нещо в думите на Лектър или някакъв предмет в кабинета му. Двамата с Крофорд предъвкахме всичко. Проверихме и досиетата, но Лектър бе чист. Исках да огледам кабинета му насаме, но съдията не ни даде разрешение за обиск. Не разполагахме с никакви улики. Затова реших да го посетя. Беше неделя, той приемаше пациенти и в неделя. Сградата беше абсолютно пуста, с изключение на един-двама души в чакалнята му. Веднага ме прие. Докато разговаряхме и той най любезно се опитваше да ми помогне, очите ми случайно се спряха на няколко стари книги по медицина на лавицата над главата му. И изведнъж разбрах, че е той. Изглежда, лицето ми се е променило по някакъв начин, защото веднага усетих, че и той разбра. Все още не можех да определя кое конкретно ме бе накарало да реша, че той именно е убиецът. Нямах доверие в преценката си. Трябваше да го обмисля. Промърморих нещо и станах да си вървя. В коридора имаше телефонен автомат. Не исках да събудя подозренията му, преди да съм повикал полицията на помощ. Разговарях с дежурния в участъка, когато Лектър се появил от служебния вход зад гърба ми по чорапи. Не чух стъпките му, само усетих дъха му зад себе си… И това беше.

— Все пак как разбра, че е той?

— Може би седмица по-късно, вече в болницата, нещата започнаха да ми се изясняват. Беше „Ранения човек“ — широко използвана илюстрация в старите учебници по медицина, каквито притежаваше и доктор Лектър. На нея върху една-единствена човешка фигура са показани различни видове бойни рани. Бях я виждал на лекциите по патология в университета. Позата на шестата жертва и раните по нея бяха почти точно копие на „Ранения човек“.

— „Ранения човек“ казваш. Значи само с това си разполагал?

— Да. Случайно го бях запомнил. Чист късмет.

— Ега ти късмета!

— Като не ми вярваш, за какъв дявол ме разпитваш? Нещата се развиха точно така.

— Окей — каза Спрингфийлд. — Благодаря ти, че ми го разказа. Подобни неща трябва да се знаят.

Методите на убиеца започнаха да се очертават след описанието на Парсънс и информацията за кучето и котката. По всяка вероятност е използвал прикритието на инкасатор, за да изучава обстановката около набелязаните жертви, а домашните животни е убивал за удоволствие, преди да се заеме със стопаните им.

Пред полицията се изправи немалкият проблем дали да разгласят тази теория.

Ако обществеността бъде запозната с опасността и застане нащрек, полицията положително би получила своевременно предупреждение за следващото нападение на убиеца. От друга страна, и той ще следи пресата и съответно ще може да промени навиците си.

В полицейското управление постепенно вземаше връх становището да бъдат запазени в тайна тънките нишки на уликите, като се направи изключение единствено за ветеринарните лечебници и приютите за животни в Югоизточните щати, които да докладват незабавно за всяка регистрирана жестокост към домашни животни. Това означаваше, че обществеността ще бъде лишена от едно сериозно предупреждение, и проблемът прерастваше в морален, което тревожеше полицията.

Потърсиха съвета на доктор Алан Блум от Чикагския университет. Той изрази мнението, че ако убиецът се запознае с публикуваните в печата предупреждения, вероятно ще смени тактиката. Същевременно беше сигурен, че едва ли ще престане да напада домашните животни, независимо от риска, който поема. Психиатърът предупреждаваше, че полицията не бива да се надява на двайсет и пет дневна отсрочка — убиецът може да извърши ново нападение и преди следващото пълнолуние, което настъпваше на двайсет и пети август.

На трийсет и първи юли сутринта, три часа след описанието на Парсънс, полицейските участъци на Атланта и Бърмингам и Крофорд от Вашингтон проведоха телефонно съвещание. Стигна се до решението да се изпрати бюлетин до всички ветеринарни лечебници, да се разпространи в района на последното престъпление скицата на художника, а три дни по-късно получените сведения да бъдат предоставени на средствата за информация.

През тези дни Греъм неуморно кръстосваше около къщата на Лийдс с детективския екип от Атланта и показваше рисунката. В нея чертите на лицето бяха само загатнати, но той се надяваше, че някой ще им помогне да ги уточнят.

Екземплярът на Греъм омекна по ъглите от изпотените му ръце. Най-трудно беше да накарат хората да им отворят вратите си. Вечер лягаше в хотелското легло, посипваше с талк получените от жегата обриви, а умът му продължаваше да дълбае проблемите, въртящи се като безмълвна холограма в главата му. Чакаше чувството, което обикновено предшестваше появата на избистрена идея, но то не идваше.

Междувременно в Атланта станаха четири случайни наранявания и едно убийство. Всичките бяха поради нервността на местните жители, насочили оръжие срещу закъснели да се приберат свои роднини. Рязко се увеличиха телефонните обаждания с ненужна и обикновено лъжлива информация, папките за входящи сигнали в полицейския участък просто преливаха. Отчаянието се разпространяваше като грипна епидемия. В края на третия ден Крофорд пристигна от Вашингтон. Отиде право при Греъм и го завари да смъква влажните си чорапи.

— Завря ли от жега? — попита го той.

— Вземи утре една скица и сам провери — отвърна Греъм.

— Няма смисъл, тази вечер всичко ще е в новинарските емисии. Цял ден ли обикаля?

— Не мога да използвам кола из хорските дворове.

— Не мисля, че от тая скица ще излезе нещо — въздъхна Крофорд.

— Тогава какво очакваш от мен, по дяволите?

— Само онова, което можеш — рече Крофорд и стана да си върви. — Напрегнатата работа ми действа като Стимулант, особено след като отказах пиенето. И с теб е същото според мен.

Греъм се ядоса. Крофорд, разбира се, беше прав. По рождение Греъм бе от хората, които обичат да отлагат днешната работа за утре, и си го знаеше. Едно време в училище компенсираше с бързина. Но вече не бе ученик.

Можеше да действа и по друг начин и от няколко дни си даваше сметка за това. Да изчака до последния момент преди пълнолунието и да действа тогава, ръководен от безизходността. Или да свърши работата сега, докато още може да е от полза. Имаше нужда от още едно мнение. Трябваше да сподели нечие странно виждане. Да вникне отново в една необикновена умствена нагласа след всичките спокойните години на цялостна отмора в топлите заливчета на Флорида.

Доводите препускаха из съзнанието му и набираха скорост като панаирджийска вагонетка, потракваща по релсите към върха на стръмното скеле. И там горе, преди шеметното спускане, без да съзнава, че е уловил стомаха си, за да не повърне, Греъм каза тихо на глас:

— Трябва да се срещна с Лектър.